Падането на Константинопол

Падането на Константинопол в 1204 г. е може би най-значимата културна трагедия в човешката история. Навършиха се осем века от тази вселенска пагуба, но нейното същинско значение остава неразбрано и подценено от класическата (казионната) историография. Защото е светска. Защото не различава духовете и не признава свещеноначалието като път към познанието. Фактите по това събитие привидно са добре известни, но тълкуванието, което ни дават за него казионните светски историци, е подвеждащо.

Това тълкувание произхожда от класическата (казионната) западна историческа наука. Тя е създадена след Ренесанса и въз основа на ренесансовата идеология, а самият Ренесанс е в основата си новоезически и човекоцентричен, т. е. неосъзнато богоотстъпнически, и противоправославен. В същността си той е противохристиянски, макар че почти всичките му носители са се смятали за християни.

Дори ние, православните, рядко осъзнаваме, че сме закърмени и формирани в този следренесансов светоглед, който недоразбира, подценява и маргинализира православната история и култура.

Не осъзнаваме и нещо друго. Всъщност зараждането на Ренесанса не е в края на ХIII век, когато неговите проявления стават видими за всички, а много по-рано.

Неговото духовно зачеване в грях завършва в 1054 г., когато Римската катедра (а с нея и цялата западна половина на Църквата) отпада от Православието. Нейните догматически отклонения вече окончателно са санкционирани като еретични, т. е. богоотстъпнически. А отстъпничеството в догматиката постепенно води до отстъпничество и в светогледа, в естетиката, в културата.

Политическото и културно-историческото раждане на Ренесанса започва в 1204 г. с превземането, разграбването и разоряването на вселенската християнска първостолица Константинопол от войските на Четвъртия кръстоносен поход. Основополагащото догматическо отстъпление е довело до основополагащо политическо престъпление на Запада спрямо Православието.

Съвсем естествено е, че когато през следващите осем века наследниците на това престъпление пишат неговата история, те несъзнателно бягат от истината за него, омаловажават истинския му смисъл и значение.

През ХХ век историческата наука, която е чедо на Ренесанса (т. е. на 1204 г.), направи няколко стъпки към осмислянето и реабилитацията на православната култура и история. Но тази наука е светска. Тя сама е лишила себе си от Истината-Христос като метод за познание.

Светската наука (включително и у вярващи "християни" като Тойнби) нарежда християнството наред с другите "висши" цивилизации. Ако беше така, тогава въздигането и рухването на християнските центрове би било сравнимо с възходите и паденията на другите столици на "световни цивилизации". Но ако беше така, то тогава лъжовна е нашата вяра, че Христос е истинен Бог Вседържител.

Ако обаче Христос не ни е лъгал, а ни е говорил истината, когато е казал "Аз съм пътят, истината и животът", ако апостолите, мъчениците и отците на Църквата не са ни лъгали, а са свидателствали за Истината-Христос – тогава християнството не е една от многото цивилизации, а е единствената култура на Истината.

Съвременната наука е зачената в светския дух и се основава върху него. Затова даже и ние, православните, трудно осмисляме историческите събития от същинска християнска гледна точка. Трудно ни е да осъзнаем и същността на вселенската трагедия, когато в 1204 г. рухва световната столица на културата на Истината. Продължаваме да мерим това престъпление с аршина на престъпника, а не с аршина на Христа.

От друга страна сме жертва на предубеждението, че Константинопол не е "наш", а е "техен", на "византийците", на "гърците". Съвременната историческа наука се е създавала в национални държави и неизбежно е оцветена от национално-държавно мислене.

Но самата държава, чиято столица е Цариград – Римската християнска империя, – не е била национална, а наднационална. Тя вече отдавна не съществува – за да отстоява себе си и своята вселенска културна самоличност. Гърците от новите времена неправомерно си присвояват Константинопол като национален държавен център. Но това е исторически невярно. Защото от деня на своето освещаване като столица на Империята през 330 г. Константинопол никога не е бил гръцки град. Бил е гръкоезичен през по-голямата част от историята си, но не гръкоетнически и не гръкодържавен.

Историческата наука в другите национални държави също е възприела гръцката теза, че Цариград е на "гърците". Затова на Града не се гледа като на вселенска (т. е. и "наша") духовна и културна столица, а като местно "гръцко" явление, което е "чуждо" за негърците.
"Фактите" относно падането на Цариград са "известни". Но за да проникнем в същността им, трябва да ги преосмислим из основи, като започнем с изначалните понятия.

Преди всичко що е Константинопол? Това не е просто "столицата на Византия". Цариград е столицата на Християнската Държава. Новият Рим е бил замислен и построен от своя създател – св. Константин Велики – именно като християнската столица на света. Малкото градче Византион не е истинският родител на Цариград – то му е дало само "своето" географско разположение. Истинският, духовният родител на духовната Столица е християнският първоимператор св. Константин и Градът с пълно право носи неговото име.

Самата Римска империя от времето на св. Константин насетне е едно съвсем уникално явление в историята на човечеството. Тя е християнската Първодържава.

Хронологически това не е първата държава, която приема християнството. Първо е било Едеското царство, после Армения. Но Едеса и Армения са били периферни спрямо Римската държава, както относно политическата тежест, така и относно християнското наследство.
Много преди сама да избере християнството, Римската империя е избраната държава на Христа.

Именно в нея измежду стотиците държави, които някога са съществували на земята от Адама до ден днешен, избра да се въплъти Бог Слово. Този промислителен божествен Избор придава всемирна изключителност и неповторимост на Империята по отношение на християнството.

В тази държава Христос е прекарал целия Си земен живот от началото до края.
Дори Христовото Рождество е свързано с един държавен акт – преброяването на поданиците на Империята. А когато Той бе разпнат за нас при Понтия Пилата, кръстната смърт на Спасителя се санкционира от римското законопроизводство. В рамките на Империята тогава влизат всички Свети земи на Израиля. Тук са и Светите места на християнството. Тук са създадени първите християнски общини. Тук действат главните апостоли в своите първи благовестнически пътешествия. В тази държава се създава Църквата.

Християнската култура се основава на няколко културно-исторически традиции – юдейската, гръцката, римската. Големите центрове на тези култури до един са на територията на Империята – Йерусалим, Атина, Рим, Александрия, Антиохия и т. н. Тук живеят и действат и почти всички свети отци на ранната църква. Изобщо Римската империя е избраният държавен съсъд, в който е цялата ранна история на християнството.

Римските императори от първите три века са най-жестоки гонители на християните. Духът на езическата империя е бил антихристиянски. Но всеки път, когато се проливала кръвта на ранните мъченици, от тяхната кръв-семе се раждали нови светини и нови вярващи.

И ето че идва звездният миг, когато самият римски император – Константин – тръгва към християнството и се заема с равноапостолското дело да християнизира Империята. Този велик грешник и още по-велик светец несъмнено е бил вдъхновен свише в своите епохални дела. Едно от най-чутовните от тях е основаването на новата столица. То става веднага след като приключва последната гражданска война и победителят Константин става единовластник.

Мнозина от големите световни реформатори – Ехнатон, св. Борис, Петър I "Велики" и пр. – основават нови столици и това е съвсем обяснимо. Старите столици са вече изградени и завършени инструменти за поддържане на дадена култура във всичките й измерения. На тази стара култура те дължат потеклото си, славата си, поминъка си. Чисто физическото присъствие на нейните паметници я възпроизвежда пак и пак. Затова е естествено да се създаде нова столица, изградена на основата на новата духовна култура и изграждаща основата на новата култура.

Точно това прави св. Константин. Само за 6 години (от 324 до 330 г.) той създава един нов величествен столичен град – римски по държавност и християнски по дух.

Константинопол е първият истински християнски град в цялата необятна християнизираща се империя. Всичко това става в историческия миг след Миланския указ (313 г.), който легитимира християнството. Дотогава християнската култура е била "катакомбна", нелегална, недържавна. И ето че сега, когато изведнъж християнството става избраната религия на императора-самодържец, всички усилия на властелина (т. е. на цялата държава) се насочват към изграждането на новата столица. И тъй като това изграждане започва практически от нулата, Новият Рим е призван да изгради – за пръв път в историята – собствената пълноценна и всеобхватна легитимна и официална християнска култура.

Така Константиновият град се превръща в световната работилница на християнската култура.

Тук се създават образците. Тук са първите държавни поръчки. Това е историческият миг, в който християнството в Империята излиза от катакомбния мрак и започва да гради своята култура "на светло". В другите градове обаче излизащата от нелегалност християнска култура трябва да се приспособява към завареното езическо наследство и да приспособява за своите цели наличните сгради, институции, стилове, творби и пр.

Единствено новосъздаденият Константинопол гради съзнателно и целенасочено християнска култура върху християнска духовна и идеологическа основа (естествено, в културния контекст на своето време).

Изграждането на Константинопол е най-важният и несравнимо най-влиятелният културен проект в цялата история на християнството. Тук е най-голямата строителна площадка на християнизиращата се Империя. Тук се хвърлят най-много средства и усилия. Тук се викат най-добрите майстори във всички области. Тук за пръв път изобщо се поставят за решаване някои основни културни и естетически задачи и то във всички области – архитектура, изобразителни изкуства, богослужение, музика, словесност, църковност, обредност и т. н.

Този процес продължава векове наред. Цариград е столица на Християнската империя и при следващите императори-самодръжци, които с необятната си и централизирана власт продължават да въздигат Центъра, да трупат материални и духовни съкровища. Още в V век Рим е превзет и разграбен от варварите, след което губи столичния си статут и става само сянка на предишната си слава. В VI век при Юстиниян Константинопол достига нечувано великолепие. През VII век след нашествието на арабите рухват великите патриаршески столици Иерусалим, Александрия и Антиохия. Нов поток от християнски духовни и културни ценности се насочва към единствения оцелял духовен център на Изтока – Цариград. Пагубната стихия на иконоборството нанася непрежалими поражения, най-вече в областта на изобразителното изкуство, но след 843 г. победата на иконопочитанието води до нов възход. Това е поредният Златен век на Цариград, който съвпада и с истинския Златен век на България по времето на св. Борис Велики. Несъмнено по това време Константинопол продължава да бъде най-богатият и най-великолепният град на света, с несравнимо най-високо духовно, интелектуално и културно равнище.

Престижът на Новия Рим е неоспорим. Той е световната столица на християнството. Меродавният център. Натрупванията продължават и през следващите векове, въпреки политическия и военен упадък на империята, който при династията на Ангелите довежда до катастрофата.

На 12-13 април 1204 г. Градът бива превзет от войските на IV кръстоносен поход по инициатива на венецианския дож Енрико Дандоло и с одобрението на римския папа Инокентий III. И тъй християнската Първостолица, Градът, който беше главният световен християнски център в течение на близо 9 века, който устоя на няколко десетки обсади, беше превзет от "християни".

Фактите при превземането са известни. Последва най-пагубното унищожаване на ценности в историята на човечеството, което съвпада с огромен пожар, унищожил две трети от сградите. Най-маловажната част от пораженията е разграбването на тонове злато и сребро. Несравнимо по-съдбоносно е унищожаването на безброй светини, чудотворни икони, св. мощи, златни олтари, съсъди, утвари, ръкописи, произведения на изкуството, архиви, документи…

Всъщност унищожено е нашето наследство. Трудно можем да си представим какво сме загубили, защото самата загуба ни е променила из основи. Обезнаследила ни е.

Изворното християнство, Православието, губи своята изконна културна и политическа столица – Цариград. Лишено от земната си Първостолица, през следващите векове то развива провинциален светоглед. Но когато днес за мнозина православната култура е беден роднина на западноевропейската, следва да имаме предвид братоубийственото покушението срещу духовно и културно богатия роднина през 1204 г. Дори в чисто веществен смисъл източените богатства на Цариград финансират материалното замогване на италианските държавици, които тръгват по пътя на Ренесанса. Процесът на разграбване и унищожение продължава цели 57 години – чак до 1261 г., когато Константинопол отново бива превзет от ромеите.

Казваме Константинопол, но това вече не е същият Град. Той е бледо подобие на предишната си значимост, величие и слава.

1453
Предвидимият край на Латинската империя идва малко неочаквано в 1261 г., когато в Града влизат ромейски войски. Силният човек на деня се коронясва в "Св. София" под името Михаил VIII и основава последната ромейска династия, Палеолозите, която започва своето управление с двойно престъпление – политическо и църковно.

Политическото престъпление е узурпацията на трона и ослепяване на законния престолонаследник, малолетния Иоан IV Ласкарис, син на никейския император Теодор II Ласкарис. Това злодеяние възмущава народа, а Цариградският патриарх Арсений отлъчва от църквата императора-узурпатор, който пък сваля патриарха от Константинополската катедра. Този насилствен акт довежда до дълбок морален разкол в току-що възстановената империя.
Духовното и църковно престъпление е сключването на уния с Рим в 1274 г., с която Михаил и марионетният патриарх Иоан Век официално признават върховенството на папата, като се опитват по този начин да спечелят неговата помощ, за да закрепят разклатеното си положение вътре в Империята.

Така заченатата в грях и отстъпничество династия на Палеолозите въвежда трагичен нравствен и духовен разкол във Втората Ромейска империя, който ще доведе до нейното вътрешно отслабване, а оттам и до нейната гибел.

Първият император от Палеолозите сключва първата уния с Рим. Символично е, че последният цариградски император – Константин ХI Палеолог – също ще сключи една последна отчаяна уния, провъзгласена във Великата църква "Св. София" на 12 декември 1452 г., с празната илюзия, че отстъпничеството от Православието може да спаси Града. Само 168 дни по-късно Константинопол ще бъде завладян от турците. Константин ХI ще загине в битката, а няколко века по-късно новогръцката национално-църковна митология ще го превърне почти в светец и мъченик за вярата, която позабравя за неговото униятство.

Палеологовата държава (Втората Ромейска империя) е приемник на основаната от св. Константин световно християнско царство, но в политическо, икономическо, военно и териториално отношение тя е несравнима със своята предшественица. Престижът на богохранимия и непревземаем Град вече го няма, а разорената и унизена от кръстоносците империя е неколкократно по-бедна и по-слаба от времената преди 1204 г.

Непрестанната политическа криза, в която се намира Ромейската империя след 1204 г. съвпада с кризисни вероотстъпнически и братоубийствени явления у балканските православни държави. В това отношение злощастното "първенство" се пада на българския цар Калоян (1197-1207).

Казионната българска историография и до ден днешен го смята за голям дипломат, защото хитро сключил уния с папата веднага след падането на Константинопол. Всъщност тази уния не му спестява нападение от страна на кръстоносците (битката при Одрин 1205 г.), а той пропуска златната възможност да оглави православна коалиция с православните ромеи срещу общия враг – еретиците-латини, – което щеше не само да му даде желаната държавна и църковна легитимност, но и допълнителна военна сила. Тридесет години по-късно далновидният Иоан Асен II ще постигне точно това, като се завръща триумфално в Православието и става хегемон на Балканския полуостров. През 1235 г. той е официално признат за цар от никейския ромейски император, а търновският архиепископ е тържествено признат за патриарх от четиримата източни патриарси. Но пропуснатата от Калоян възможност не може да се навакса.

Друг отрицателен пример от тогавашната балканска история е считаният за най-"велик" сръбски "цар" Стефан Душан (1331-1355). Формално той не отстъпва от Православието, но безмерните му амбиции, отстоявани чрез кръвопролитие и насилие (включително отцеубийство, откъдето и прозвището му "Душан"), са дълбоко противни на Христа. Неговите войни не само изчерпват жизнените и моралните сили на сръбския народ, но и тези на неговите православни балкански съседи. След смъртта му сръбското "царство" се разпада.

Непрекъснатите братоубийствени войни са историческо престъпление на балканските православни държави. Те продължават пагубната традиция, зачената още от българския цар Симеон (който се проваля в опитите да завладее Цариград) и продължена "успешно" от императорите Иоан Цимисхи и Василий II Българоубиеца, които завладяват българските столици и ликвидират българското царство.

Втората Ромейска империя няма мъдри и боговдъхновени владетели от ранга на св. Константин Велики, Юстиниан, св. княз Борис, чиито дела създават цели епохи. У нас най-близо до тази висота е делото на Иоан Асен II (1218-1241). В сръбската история от това време положителен пример дава св. крал Стефан Милутин (1282-1321).

Верският грях на униатството носи и много тежки политически последици. Михаил VIII в 1274 г. сключва Лионската уния, която поддържа до смъртта си в 1282 г. и която дискредитира неговото управление. Йоан V Палеолог (1354-1391) извършва двойно отстъпничество: духовно и военно. Вместо във военен съюз с балканските православни държави да се противопостави на османската опасност, той отива в Рим да моли папата за помощ и се договаря за нова уния. Докато той още не се е върнал от пътуването си до Италия, на 26 септември 1371 г. владетелите на Средна и Южна Македония – Вълкашин и Углеша – са разбити от турците в решаващата битка при Черномен. Само няколко дни по-късно Йоан V се връща в Константинопол… След месеци той (самодържецът на християнската Първоимперия) се признава за васал на турския султан Мурад.

Поредната уния става при ромейския император Иоан VI (1425-1448) на събора във Ферара (1438) и Флоренция (1439). Вътрешната логика на унията е не само грешна, но и погрешна.

Преди всичко унията никога не е била добросъвестна. Никой от папите не вярва в богословската искреност на закъсалите императори и марионетните им патриарси. Съответно всички униатстващи императори и патриарси отлично знаят, че римокатолицизмът е ерес. Но, бидейки политически слаби, те търсят помощ срещу османците не от Господа и Православната Църква, а от другаде. И тъй като западноевропейските князе са силни, а папата е духовният им водач, то идеята на унията е: чрез безпринципно подчиняване на папата да се получи военна помощ срещу турците. Тази тактика изглежда прагматична на повърхността, но се оказва самоубийствена, както в духовно, така и в политическо отношение.

Истински прагматичната християнска логика е тъкмо обратната. Надеждата за справяне с турската заплаха следва да се търси от Христа и от Църквата. И тъй като православната Църква обединява държавите и народите от целия Балкански полуостров, то съвсем естествено би било спасението от тази заплаха да бъде търсено в единството на православните държави – единство в Христа и в Неговата Църква. Това единство не само че никога не е било постигнато, но и никога не е било поставяно официално на дневен ред.

Падането на България, Ромейската империя, Сърбия и пр. под властта на турците се привижда на мнозина като завоевателна война, която е проведена от една мощна империя – Османската – срещу православните държави в Югоизточна Европа. Това е исторически невярно.

Вярно е обратното. Османската държавица в Мала Азия е била малка и незначителна. Тя става империя именно благодарение на политическия разпад у балканските православни държави.

Поредицата от недалновидни владетели и порочното управление на тези държави (униатство, братоубийствени войни) отнема духовната кауза, отчуждава народите от управниците и създава управленски вакуум. Случва се така, че османлиите са най-близката държавица, която просто запълва този вакуум и се превръща в огромна и мощна империя за цели пет века.

Разрастването, силата и трайността на тази империя в следващия период доказва, че православните Балкани – при евентуално единодействие – са имали потенциал да отстояват през късното Средновековие самостоятелна цивилизация, която да е алтернатива на Запада.

Тогавашни велики сили, много по-могъщи от малката държава на Осман, впоследствие изчезват като дим. Какво остана от страховитите монголски империи на Чингиз хан и на Тимур? Какво остана от Златната орда?

Константинопол не е бил обречен да падне под османска власт, както привидно изглежда от сегашна гледна точка. Напротив. Неговото уникално географско положение, неговите огромни крепостни съоръжения, неговата традиция и духовна сила са давали големи шансове за успех срещу евентуалните нападатели от Изток.

По същото време и при много по-тежки геополитически условия русите, които нямат силна и единна държава, а са разпокъсани на отделни княжества, сразяват татарските орди в ключовата битка на Куликовското поле в 1380 г. Тази победа ознаменува въздигането на Москва, което ще доведе именно до създаването на една нова православна Империя (считаща себе си за наследник на Константиновата) – Руското царство.

Точно в същото време разединените балкански православни губят двубоя си с османските турци.

Счита се за парадоксално, че въпреки пагубното политическо безсилие на Ромейската империя, България и Сърбия в същите тези балкански православни държави и най-вече в столицата Константинопол е налице забележителен духовен разцвет.

Често това движение се нарича "Палеологов Ренесанс", но това название е подвеждащо. Западноевропейският Ренесанс ("Възраждането") е движение, при което се запазва "християнската" външност на културата и целият обществен живот, като същевременно се отстъпва от същността на християнството и се възражда новоезичеството и възцаряване на човешкия егоизъм и егоцентризъм под формата на "хуманизъм".

По време на Втората Ромейска империя (1261-1453) духовният възход не се дължи нито на някакво преоткриване на античността и езичеството, нито на въздигане на егоизма. Това е едно чисто православно в основата си движение, което в областта на духовния живот, благочестието, богословието, художеството и пр. постига най-високи образци. Това е времето, когато св. Григорий Синаит (ок. 1290-1346) поставя основите на исихасткото възраждане. Неговият духовен единомишленик св. Григорий Палама (ок. 1296-1359) става теоретик на това духовна движение и обосновава учението за нетварните божествени енергии, с което продължава светоотеческото откровение.

В изобразителното изкуство по това време е налице нов възход, който се изразява в творчеството на Панселинос, Михаил и Евтихий, Теофан Грек и св. Андрей Рубльов. Много повече са първостепенните творби от неизвестни за нас майстори – например златните мозайки и стенописите от цариградския манастир Хора (1315-1321 г.).

Към същия период принадлежи и ангелогласният св. Йоан Кукузел (ок. 1280-1360), велик реформатор на музиката и продължител на най-високата й традиция.

Забележително е, че всички велики духовни личности от времето на Втората Империя са "интернационалисти".

Синайският монах Григорий идва в Българското царство и в Парория основава своята обител. Неговият любим ученик и духовен наследник, българинът св. Теодосий, се подвизава в Сливенско и Търновско, а умира в Цариград, където е канонизиран от своя духовен събрат Цариградския патриарх Калист, който пише неговото житие. Св. Евтимий Търновски прекарва дълги години на Атон, в Цариград, преди да се върне в родното Търново и да стане български патриарх. Св. Йоан Кукузел е роден най-вероятно в българско семейство, учи в Цариград, постига слава като ангелогласен псалт в "Св. София" и се оттегля в Атон. Творбите му влизат в богослужебната практика на цялото Православие. Българинът св. Киприан става Киевски и Московски митрополит, изпратен там от Цариградския патриарх.

Православната Църква наистина дава образец за хармония. Нейният живот е смутен само от политически мотивираните опити за уния, които обаче имат тежки духовни и пагубни политически последици. Царството се разделя и – неизбежно – пада.

Фактологията във връзка с окончателното падане на Константинопол е добре известна и едва ли има нужда да се повтаря тук. Многобройните совалки на ромейските императори на Запад не водят до нищо положително. Единоначалната турска държава методично успява да разшири владенията си. Поради пълния политически разпад на политическите управници османската държава издържа дори на убийствения удар, който й е нанесен от ордите на Тимур в битката при Анкара в 1402 г., и 11-годишния период на вътрешноосмански междуособици, който последва. Православните балкански народи не се възползват от тази чудодейна историческа възможност да се освободят от иноверското иго. Следва окопитването на османците и подновяване на експанзията им.

При последния щурм на Цариград силите вече са съвсем неравни. Съвременникът на събитието Георгий Францес пише, че нападателите са с "400 големи и малки кораба и 200 000 души по сушата. А този голям град имаше едва 4773 защитници плюс около 200 чужденци".

На 29 май 1453 г. войските на Мехмет II Фатих (Завоевателя) пробиват сухоземната отбрана на Града и го завземат. Султанът – както някога кръстоносците в 1204 г. – дава на войските си три дни за неограничено плячкосване.

Тъй като градът е превзет с щурм, неговите църкви са плячкосани и обърнати в джамии. Трудно можем да си представим какви невъзвратими загуби за духовната култура на Православието е донесло това унищожение. До нас са достигнали само отделни бисери, като църквата на манастира Хора. Ала тук са оцелели само мозайките и стенописите в храма, но не и иконите (включително чудотворни), иконостасът, светите мощи, утварите, богослужебните книги, библиотеката – една от най-богатите в Града, архивите, кондиките, гробниците, сградите от манастирския комплекс. Не е оцеляло най-важното – живото духовно предание в този манастир.

Днес останките от Втората Ромейска империя грабват въображението на посетители и поклонници. Но дори и най-силното въображение не може да възстанови вътрешното богатство на изгубения Цар-Град. Истанбул е един многомилионен модерен мегаполис. Но това вече не е Градът. Това не е вселенската столица на Първохристиянското Царство – Ромейската империя. Не е вселенската столица на истинната християнска култура – единствената култура на Истината – каквато е бил в продължение на повече от хилядолетие.

Източник в-к Култура