Пробуждане от мрака

Независимо от тежките религиозни репресии, на които беше подлагана Албания в продължение на толкова години, хиляди хора водеха добре прикрит религиозен живот. Имаше сред тях и вярващи, които намериха смелостта да създадат тайни църкви – такива хора бяха две сестри от Корча, важен град в югоизточна Албания. 

Едната от тези сестри е жива и днес: това е Марика Чицо. Тя беше на 95 години, когато се запознах с нея. Домът на Чицо – стара къща с малък двор в центъра на Корча – е бил място за множество тайни литургии, кръщения, освещавания, изповеди и венчавки. Всички тези обреди се извършвали обикновено късно вечер в едно от задните помещения, където рискът някой да забележи религиозната дейност бил най-малък.

 

Пътуването от Тирана до Корча (на 19 км от границата с Гърция) беше незабравимо, на моменти и доста мъчително преживяване за мен. Чрез него преживях своята истинска среща както с албанските планини, така и с окаяното състояние на албанските пътища. И макар че тук-там попадахме на възстановени участъци от пътя, извършени с финансовата помощ от европейски пътни проекти и представящи гледки от онова бъдеще, в което пътуването няма да бъде подобно изпитание, за албанските шофьори то и до днес си остава безкрайно търсене на почти неоткриваеми части от пътя, които да изглеждат най-леко надупчени.

 

И все пак нашите усилия не оставаха невъзнаградени. Пред очите ни се откриваха изумителни и стряскащи пейзажи от гъсто нагънати планински вериги, набраздени от просторни долини и осеяни в далечината от гледките на още по-внушителни върхове. На места под нас се откриваха ръбовете на стръмни склонове, които се спускаха не само от едната, но и от двете страни на пътя. Именно подобен тесен, криволичещ път между Тирана и Елбасан доведе до смъртта на младия свещеник, отец Сотири, на неговата съпруга и на единия от синовете им, когато тяхната кола се преобърна от необезопасения ръб на такава урва. (Колкото и да е невероятно, другият им син оцеля след това произшествие и сега живее в семинарията край Дуръс.)

 

Пътувайки по-нататък, по пътя край Охридското езеро, се отбихме в малък ресторант, „Шен Науми“, и хапнахме печен на скара пресен коран – рибата, с която Охридското езеро е прочуто още от древни времена. През онази сутрин имаше само три корана, уловени от местен рибар.

 

Едва в късния следобед, след кратко посещение при митрополит Йоан, двамата с моя преводач, Джон Лена, позвънихме на дома на Чицо.

 

Отваряйки вратата, Марика Чицо се прекръсти, въведе ни навътре и влязохме право в кухнята. Беше облечена в черна рокля и с черно боне в знак на траур, но не за покоен съпруг – тя никога не бе сключвала брак, а за скъпата си сестра Деметра, която починала през 1996 г. И въпреки това по лицето й не личеше нито следа от скръб и печал. Макар да бяха полуслепи, големите й очи изглеждаха още по-големи под дебелите стъкла на очилата. Вече се познаваше с Джон и по всичко личеше, че го приема почти като родственик, а и мен ме посрещна по най-радушен начин. Случи се така, че в дома й заварихме да гостуват още двама души: снаха й Франджи Кости, и племенницата й Анна Фику.

 

– Слава на Бога, че дойдохте! – каза тя, когато седнахме около кухненската маса.

 

После отново се прекръсти и положи длан върху моята.

 

 – Исках най-напред да благодаря на Бога за двама души: това са моите родители. Благодаря на Бога, че е дал вяра на майка ми и на баща ми и че чрез тях израснахме с религиозно възпитание. Нашата майка беше много религиозен човек и съумя да зареди всички ни с тази своя радост. Тя не спираше да мечтае тук да имаме храм, посветен на св. Анна, майката на Пресветата Дева, и ето че днес в центъра на града вече се строи такъв храм! Това е истинско чудо. Измъчихме се много, но Бог ни даваше сили.

 

Независимо от всичко, което изстрадахме, никога не сме губили радостта си, защото с нас беше Бог. Като малки момиченца нашата майка ни четеше много – четеше ни обаче евангелията, не вестниците. Най-важното в живота ни бяха родителите, Божията истина и Църквата. Преминахме през всякакви страдания – турците, цар Зог, войните, множество несгоди, комунистите, отнемането на личната собственост, – но Бог никога не ни изоставяше в тези наши страдания.

 

Тя помоли Франджи да иде да донесе снимка на майка й, за да ни покаже лицето й. В средата на снимката се виждаше майката, а от двете й страни седяха тя и сестра й Деметра.

 

 – Благодарна съм на Бога и за моята сестра. – Тя отново се прекръсти. – До деня на смъртта си тя не изпускаше евангелието от ръка нито денем, нито нощем. Беше много мъдра и много силна жена. Умееше да дава сила и на мен, и на много други.

 

Споменах за възхищението, с което архиепископ Анастасий говори за нея и за нейната покойна сестра.

 

 – Няма другаде такъв епископ като него. Той е нов светец, който Бог е изпратил на Албания. Когато пристигна, направо полетяхме от радост! Той спаси Православието в Албания. Той ни изведе от мрака. Направи толкова много неща за нас – построи храмове, доведе ни свещеници, помагаше на страдащите. Оказа помощ и на бежанците, които пристигаха от Косово. От правителството искаха да го изхвърлят, но той не престана да бъде с нас! Когато чухме, че тук ще дойде епископ, никой не можеше да повярва. Моят племенник обяви: „Подгответе се да го посрещнете. Епископът пристига.“ Трите сестри заедно – аз, Деметра и Берта, нашата сестра в Христа – отидохме да го посрещнем. И тогава се запознахме с него. Той ни прегърна с насълзени очи. – Тя отново се прекръсти. – А когато разбра за здравословните ни проблеми – очи, сърце, гърло, – ни изпрати на лечение в Атина.

 

На това място се появи племенницата Анна, за да налее чай, но Марика не направи почти никаква пауза.

 

 – Трябва да ви кажа и друго за моята майка. Когато бях малка, имах много слаба памет. Не успявах да запомня нищо от онова, което трябваше да учим в училище, въпреки че полагах големи старания. Веднъж не издържах и се разплаках. Майка ми чу, дойде при мен и ме благослови. „Защо плачеш?“ – попита тя. Обясних й каква е причината, а тя ми каза да отида в храма и да помоля Пресвета Богородица да ми помогне, за да помня по-добре. Послушах съвета й. Отидох в храма, помолих се пред иконата на Божията Майка и духът ми се вдигна, паметта ми заработи по-добре. След тази случка започнах да се отбивам в храма всяка сутрин. В онези дни, естествено, църковният храм все още съществуваше и вратите му бяха винаги отворени. Човек можеше да се моли в него и денем, и нощем.

 

 

Но през 1967 г. се появиха онези, за да ни съобщят, че храмът ще бъде затворен. Сестра ми първа чу за това – тя пееше в църковния хор. Вече нямаше да има храмове, в които да пее. Наредиха ни да унищожим иконите и затова побързахме да ги скрием още там, на място – зад завеси и по чекмеджета. По-късно направиха претърсване, но Бог затвори очите им и те не ги намериха. А един познат богослов ни донесе статуя на Иисус, оставена в Корча от италианците. Скрихме и нея направо в шкафа, като я покрихме с малко дрехи. Онези пак претърсваха, но не видяха дори и това. Бог отново затвори очите им. Бог не им позволи да видят неща, които се намираха буквално под носа им. Хората бяха уплашени и не спираха да ни носят икони, а ние ги криехме всичките.

 

Попитах как е било възможно в къщата им да се отслужват литургии.

 

 – Веднъж при нас дойде наш приятел от Вльора, разказа ни за един правоверен свещеник, отец Козма (Кирчо), и ни попита дали не искаме да се запознаем с него. Научихме, че този човек имал обичай веднъж седмично, с настъпването на полунощния час, да отива в някой дом, било то и на десетина километра от неговия, за да чете от Писанието заедно с други хора и тайно да отслужва света литургия. Прозорците покривали с одеяла, а свещта наместо върху масата, я поставяли под масата.

 

През 1967 г. неговият храм бил изгорен пред очите му – храмът на Петимата мъченици в село Бестрова край Вльора. В последствие бил изпратен – заедно със съпругата си и двама от синовете си – на принудителен труд в кооперативна ферма. След време все пак получили разрешение да се върнат обратно в селото си, но задължението му било да полага ръчен труд по 14 часа дневно, започвайки от 6 сутринта, често пъти с боси крака.

 

Беше много беден човек. Черното му расо съвсем бе избеляло. Имаше седем деца и живееше в порутена барака с един-единствен прозорец. Бедно семейство бяха, но когато разговаряхме с него, го чувствахме като апостол. Говореше с нас по цели нощи – нощните часове бяха единственото възможно време за подобни разговори. Интересувахме се от какво има нужда семейството му и помагахме с каквото можем. Не беше човек с високо образование, но четеше Писанието на лунна светлина и Бог го просветляваше. Подобно на много други свещеници от онези години той стана работник, но никога не изостави свещеничеството си. „Аз съм свещеник – казваше той – и ще остана в Църквата, дори Църквата да няма сграда. В собствения ми дом ще се обличам като свещеник; панталоните ще ги нося навън.“

 

Отвориха кутия бисквити и ни наляха още чай.

 

 – Хората искаха да се кръщават, искаха да се венчават, искаха да се изповядват – идваха при него посред нощ. Той се намираше далеч оттук – на другия край на Албания, близо до Адриатическо море. Връзката ни с него не беше много лесна. Пращахме му съобщения: „Молим те да намериш овча вълна, че Франджи иска да направи дрехи за децата.“ Това означаваше: ние постим – ще можеш ли да ни донесеш Свето причастие? В началото групата ни се състоеше от десетина жени и през седмицата постехме всички заедно. В четвъртък правехме свещите и просфората. А на следващата нощ, в петък, получавахме Светото причастие!

 

 

Той успяваше да идва в Корча пет-шест пъти в годината, особено през летните месеци, за да отслужва литургия, да кръщава, да венчава, да изповядва и да наставлява. Веднъж полицаите го спрели и го отвели в полицейското, но не се сетили да погледнат в чантата му – ако го бяха направили, щяха да намерят свещеническите му одежди. Бог затвори очите им.

 

Марика постави ръка над очилата си, за да ми покаже какво точно беше направил Бог.

 

Попитах я колко често е успявал отец Козма да идва в Корча.

 

 – Когато пристигаше, децата го наобикаляха от всички страни. „Говори ни! Говори ни!“ – настояваха те. Не искаха да се отделят от него. Така и се унасяха в сън. После идваха приятелите ни – един по един, за да не бъдат забелязани. Заключвахме вратата, а прозорците покривахме с одеяла. Дремвахме за кратко и след това сестра ми подреждаше една маса като олтар. Имаше приготвено всичко необходимо. Отец Козма носеше виното. После започвахме литургията и богослужението продължаваше до три сутринта. Беше така прекрасно. Чувствахме се на небесата!

 

Марика се прекръсти три пъти.

 

 – Щом свършвахме, хапвахме по малко хляб. И след това посетителите се отправяха един по един обратно към домовете си, за да не бъдат забелязани. Имаше кръщения, имаше и венчавки. Не спирахме да ги провеждаме и търсехме връзка с отец Козма винаги, когато ни беше нужен, макар да не беше никак лесно да идва – пътуването беше трудно и опасностите дебнеха навсякъде. 

 

Обясни ми, че след комунистическия период отец Козма станал вторият епископ с албански произход (първият бил епископ Иоан, митрополит на Корча, духовно чедо на отец Козма).

 

 – Голямото желание на архиепископ Анастасий беше тук да има епископи с местен произход, но когато пристигна, завари едва двадесетина живи свещеници – много от тях изнемощели, вече на смъртен одър. Според правилата на Православието епископът трябва да бъде човек с безбрачен, монашески живот, а не семеен мъж. Но през 1998 г. и отец Козма, и неговата съпруга доброволно се ангажираха с обет за безбрачие и започнаха да водят разделен живот, за да може той да поеме служението на епископ. Възлюбеният ни отец Козма почина на 11 август 2000 г. и днес много ни липсва. За него литургията беше начин на живот през всеки ден. Така, както живеехме, ние бяхме едно неразделно цяло. За мен той беше истински светец.

 

Марика направи кратка пауза. В очите й проблясваха сълзи.

 

 – Ето така живяхме цели 23 години – от 1967 до 1990. В цяла Албания не остана отворена нито една църква. Вярно е, че беше трудно и далеч преди 1967 г. – арести, заточения, дори разстрели – но все още имаше и доста действащи църкви.

 

Сред хората, с които се запознала преди 1967 г., бил и епископ Ириней – по онова време изпратен в изгнание.

 

 – Беше начетен човек. Беше учил в Белград. Комунистите му ограбили всичко. Моята сестра ме прати тогава да му занеса маслини и сирене. Как се зарадва само, като ме видя! Седнахме двамата на масата и дълго, дълго си приказвахме. Помня как му казах: „Моля ви, с ваше благословение, да ме научите на някои неща. Научете ни какво трябва да правим, как точно да постъпваме.“ Тъкмо в отговор на този въпрос епископ Ириней ми обясни за онова, което се нарича непрестанна молитва. Каза ми, че в Югославия един манастир е застрашен от разрушение вследствие на горски пожар и че ние трябва да извършваме непрестанна молитва, за да го спасим. Попитах го: „Какво означава непрестанна молитва? Как бихме могли да я направим? Къде има възможност за това, когато комунистите са навсякъде?“ Обясни ми, че става дума за нещо, което се извършва с редуване. Ако сме 24 човека, всеки ще има по един час от денонощието – от 12 до 1 през нощта, примерно. На час – по човек. Когато хората са 12, всеки поема по два часа. Щом се върнах в Корча, всички заедно решихме да изпълним онова, което ни беше поръчал. Направихме непрестанна молитва и на шестия ден огънят промени посоката си на горене, а манастирът беше спасен от разрушение. Но дори след опасността от огъня ние продължихме нашата денонощна молитва цели четиридесет дни.

 

Тя направи кратка пауза, за да отпие глътка чай и да поеме въздух.

 

 – Това беше в самото начало – по времето, когато църквите в Албания все още бяха отворени. След като ги затвориха, много пъти извършвахме и други непрестанни молитви, за да изпросим тяхното отваряне, и ето че това стана. Но ни бяха нужни години търпение.

 

Попитах какви мерки са предприели през 1967 г.

 

 – Когато дойдоха злите времена, аз предложих: „Хайде да направим нова непрестанна молитва.“ Направихме я общо дванадесет човека, а радостта, която изпитахме, беше просто несравнима. Изстрадахме какво ли не, но не загубихме сили! Единият от братята ми го пратиха в изгнание в едно от най-ужасните албански села, но той оцеля. Не се отказвахме и от постите. Бог не оставяше в душите ни място за страх. Брат ми ни учеше, че трябва да бъдем внимателни, и ние наистина бяхме такива, но не се отказвахме. Това беше нашето избавление. И ето днес, слава на Бога, комунизмът е мъртъв, а ние продължаваме да живеем. Бог ни дари и голям дар: нашите двама епископи – архиепископ Анастасий и митрополит Иоан Корчански.

 

 

Попитах дали тяхната дейност е била само в границите на Корча.

 

 – Случваше се да обикаляме и да търсим планински църкви. Спомням си един възрастен селянин, който веднъж ни показа пътя към подобна църква, но ни предупреди да внимаваме. „Те са навсякъде и подслушват!“ – каза тогава той. Открихме скалите, където беше разположена църквата, и заварихме там една жена, коленичила в молитва със сълзи на очи. Тя се уплаши, когато ни видя, но ние я успокоихме да не се бои, защото сме вярващи като нея и също сме дошли за молитва. През нощта старецът, който ни показа пътя, ни подслони в скромния си заслон – сламен навес над голата пръст. Каза ни: „Ще останете да спите тук.“ Подели с нас хляба си. На сутринта се събудихме рано и си казахме молитвите.

 

Важно събитие от живота на тайната църква в Корча било пристигането на Теофан Попа.

 

 – Теофан Попа беше внушителен християнин със сериозно образование в областта на богословието и историята на изкуството – работеше в Министерството на културните паметници. Той успя да спаси доста църкви, като ги регистрираше като паметници на културата. Неговите началници ясно виждали, че той е християнин. За наказание го прогонили от Тирана и го пратили в изолация в Корча. За нас обаче неговото пристигане беше истински дар от Бога. В самото начало отседнал в хотела и там попитал един човек, с когото се запознал в ресторанта, дали в града не се намира някой религиозен човек и по такъв начин разбрал за мен и за сестра ми. Казали му, че ние двете сме църковният хор. Когато дойде у дома, говорихме с него три часа. Накрая му казахме: „Това е твой дом. Можеш да идваш, когато пожелаеш. Не е нужно дори да се обаждаш.“ За нас той беше истински ангел. Успя да спаси много църкви, като ги представи за паметници на културата; с негова помощ и много икони бяха спасени като „произведения с културна стойност“. Те и до днес са тук, в музея на Корча. Ако не беше той, щяха да ги унищожат.

 

Човекът, на когото бъдещето отреждало да стане епископ на Корча, също стигнал до дома на двучленния хор, хора на сестрите Чицо, и до тайната църква, която съществувала покрай тях.

 

 – При първото ни запознанство с него името му беше Фатимир, Йоан стана след кръщението. Работеше в една психиатрична клиника, защото намираше това за място, където се чувства полезен. Когато го кръщаваше, отец Козма му каза: „Един ден ще станеш като свети Йоан Богослов.“ Ето защо му даде името Йоан, а и тъкмо така се получи – той стана богослов. Обичам го като син.

 

Спомням си, че в клиниката, в която работеше, имаше една стара жена, която настояваше да й мият краката, защото иначе щяла да полудее, както сама казваше. И той оставаше след края на всеки работен ден, за да се погрижи за нея. Веднъж един от лекарите го заварил там много късно и доста се изненадал, но приел обяснението му с уважение и после винаги го подкрепяше, когато имаше нужда от това. Този човек беше готов да му помогне дори да отиде в друга страна и да учи медицина, и то по време, когато пътуването зад граница беше почти невъзможно, но той не пожела да замине. Беше отговорил: „А кой ще остане да се грижи за тях? По-добре да си бъда тук. Тук ще съм по-полезен.“ И ето че днес той е митрополит Йоан.

 

Тя замълча за момент, прекръсти се и в същия момент си спомни за още един важен член от тяхната общност.

 

 – Не бива да забравям и нашия възлюбен Папа Яни. Молим се за него всеки ден. Днес той е свещеник – един от първите, ръкоположени след годините на безцърковност. В онези трудни времена той работеше в металургичен завод и успяваше тайно да изработва кръстове, които оставяше по храмовете, за да могат посетителите да ги намират и да си ги прибират.

 

Попитах я кога за първи път е започнала да усеща, че забраните над религиозния живот наближават към своя край.

 

 – Случваше се понякога да ходим в скрити, полуразрушени храмове – без икони, целите в руини – и да се молим в тях. Веднъж направихме това заради болестта на наш племенник – молихме се и преспахме в един полуразрушен храм, а състоянието на нашия племенник се подобри. Същата онази вечер там дойдоха още двама човека със свещ в ръка, за да се помолят, и завариха нас. Ужасно се уплашиха. Мъжът беше на висок пост в правителството. Побързахме да ги уверим: „Ние сме тук със същата цел. Няма от какво да се боите.“ И се получи така, че се молихме заедно в онази планинска църква. Мъжът сподели, че до една година правителството ще издаде разрешение църквите да бъдат отново отворени – как се зарадвахме само, като чухме това! Взехме да му целуваме ръка. Но той ни предупреди да не казваме на никого. Това било секретна информация. Аз си позволих да го кажа само на отец Козма.

 

Най-сетне, през 1990 г., на комунизма взе да му се вижда края. Щастието ни беше огромно, но църквите още бяха затворени. В отговор на една молба, внесена от наша страна, управителните органи в Корча решиха, че могат да ни върнат една от църквите, в която ще ни бъде позволено да извършваме литургично служение. Първата служба, която подготвихме, беше за Богоявление, на 6 януари 1991 г. Сами си приготвихме всичко, но ни липсваше само камбана. И изведнъж ни хрумна какво да използваме: голям месингов хаван за стриване на чесън. Имаше чудесен звън!

 

Франджи донесе хавана и двете заедно ми показаха каква прекрасна камбана може да бъде той, когато няма истинска. Лицето на Марика грееше от радост.

 

 – Нали виждате колко много помощ имаме от Бога! Но в деня на онова събитие за отец Козма се оказа невъзможно да дойде при нас. Тогава се обърнахме към друг свещеник, който живееше близо до нас в Корча, отец Коста Котнани. По комунистическо време той се боеше да изпълнява ролята си на свещеник. Почти беше на път да се отзове на молбата ни, но синовете му се уплашиха да не се случи нещо лошо с баща им, ако излезе да служи така открито. Не бяха убедени, че опасността е отминала. Наложи ни се буквално да изтеглим отец Коста от дома му. Човек би казал, че направо си го отвлякохме! И тогава всеки в Корча реши да подаде глава, за да се присъедини към нас. Всички чуха камбаната. Улиците се напълниха. Всеки искаше да се докосне до отец Коста. Светена вода се лееше над главите на всички, над целия град.

 

Вече съм на 95 години и загубих сили. Нямам кой знае какво образование, но имам вяра и любов. Знае ли човек защо Бог ме е оставил да живея толкова дълго? То си е цяло чудо. Иска ми се да завърша живота си в манастир. Винаги съм живяла с желанието да стана монахиня, но беше невъзможно. Кой знае дали няма да се помина още довечера, дали пък няма да е утре. Благословен Бог! Толкова ви обичам. Бог ме опази жива, за да говоря с вас, че аз иначе никога не съм говорила толкова много! Бог върши чудеса!

 

Тук Марика отново се прекръсти три пъти по ред, а по лицето й потекоха сълзи. После ме хвана за ръка и ме отведе в стаята, от двете страни на която се виждаха редици от книги и в която са били провеждани толкова много литургии в периода от 1967 до 1990 г. Помолихме се без глас в ъгъла с иконите, после аз си взех една снимка на Марика, Франджи и Анна.

 

 – Сега вече сте винаги добре дошли в нашия дом – каза ми тя на излизане. – Вие сте член на нашето семейство. Бог върши чудеса! | Списание Мирна, бр. 21