Християнство и история

Знанието за миналото и религиозното познание са здраво преплетени в изповядването на всички големи религии по света. Въпреки че след Просвещението заради историческите периодизации на Волтер историческото познание като философия и център на вниманието е било насила откъснато от християнската религия, все още в реномираните учебни заведения религиозността и историческото познание са пресечени в една обща тълкувателна философска нишка.

Това важи особено за големите държави, които или са били или искат да станат империи, защото един от белезите на държавния суверенитет през всички времена е била доминацията на религията в политическата философия на обществото. Такъв е историческият пример с Рим, такъв е историческият пример с Византия, такъв е историческият пример и с Русия. Затова днес, ако сме добросъвестни изследователи на старината, откриваме безброй важни исторически сведения в религиозните четива. По правило в европейската традиция религиозните водачи и служители на църковната йерархия дълго време са били най-грамотните представители на населението. Затова писмените произведения особено от епохата на Средновековието носят отпечатъка на религиозността на обществото. Преписвани в скриптории и манастирски килии, текстовете на Античността и авторските произведения на Средновековието са дошли до нас, обагрени с дълбоко и искрено религиозно чувство, както и с библейски представи за устройството на света и вселената. Затова на практика историческите сведения в религиозните документи са най-много от всички исторически сведения, запазени в областта на хуманитарното познание.

Това правило важи както за европейската традиция, така и за българския исторически случай. Нашите данни за миналото са почерпани от религиозни старобългарски, византийски и латински хроники, които отразяват историческата представа на християнския интелектуалец през средните векове. Това състояние на нещата се запазва чак до епохата на българското Възраждане от ХІХ в., когато светското образование и светският мироглед постепенно изместват религиозния и на мястото на вселенските християнски ценности в науката се настаняват ценностите на националното съзнание и обществено-социалното съпреживяване.

Ако днес ние се чувстваме ощетени от историческото познание, което не ни води към Бога, а към Мамона или Ваала, то причината се състои във факта, че българската хуманитарна наука от Възраждането насетне е скъсала връзката си с православното богословие. Затова модерната атеистична хуманитарстика си проби път в българското съзнание и затова християнството е толкова слабо и непълноценно изповядвано от целокупния български народ. Бъдещата задача на историята в България е да реабилитира християнството не само като фактографски обект на изследването, но и като опорен философски категориален апарат при тълкуването на историята и историческото. В пътя си към Европа ние трябва да извървим не само социално-икономически преход, но и преход към хуманните ценности на религията, които обществото по една или друга причина е забравило и отхвърлило.

В този смисъл привързването на историята към философията на религията е от особено значение. Този път е извървян от западното християнство, извървян е и от руската православна философия. В България това не се е случило и затова тепърва в условията на свобода на ума и духа ние трябва да очакваме от християнството като исторична религия да успее да се настани в тълкувателните схеми на обяснение на фактите от страна на българските историци. За да може по този начин Православието да намери своя силен хуманитарен съюзник в помощните богословски дисциплини, каквито историята и литературата винаги са били по силата на ролята им в тълкуването на свещените текстове.

Реабилитацията на Православието не означава само фактографско регистриране на историята на Църквата, макар в това отношение да съществуват все още нерешени научни проблеми. Реабилитацията на християнството означава философският категориален апарат, с който работи историческата наука, да стане част от православните богословски категории, които догматиката, църковното право, християнската етика и агиологията развиват. Това е пътят на сближение на универсалната библейска история като философско тълкуване и философското тълкуване на историята на българския народ, който е живял повече от хилядолетие в съседство с люлката на Православието – Византийската монархия.

Съжителството на българите с най-християнизираната в световната история държава е несъмнено важно обстоятелство, отразило се върху всички представи за устройството на света и Вселената у православните българи. Ето защо историята в България, ако иска да бъде приемник на високата българската средновековна култура, трябва да се подчини на богословските тълкувания на събитийността, приемствеността и значимостта в световния исторически процес и оттам да развие свой уникален категориален апарат, който да бъде в пряка кореспонденция с категориалния апарат на Библията и с историческите представи на светите отци и на верните на Христос средновековни и възрожденски интелектуалци. В това отношение философското продължение на Паисиевата история е повече от задължително, защото библеистичните проучвания са напреднали много в съвременния свят и една корелация на българската история като философия с философията на историята, развита от Стария и Новия Завет, ще бъде повече от плодоносна за българската хуманитарна наука.

За това съществуват достатъчно исторически свидетелства и данни на философската памет на българския народ, който до навлизането на просветителската наука в България винаги се е изживявал като дълбоко религиозен и верен на православието старинен народ със своя историческа мисия – да брани православието до Второто пришествие. Тази библейска ревност на българите към заветите на Христос, откриваема във философията на робствата, изисква едно подробно изследване от страна на историци и ерудирани народопсихолози, защото православието като никоя друга религия по света е обвързана с принципите на историзма в защита на истината на своите догмати и на каноничните си правила.

Историческите факти в християнството са многобройни, защото християнството е исторична религия. Разказаното в Библията може да се провери като достоверност от съпоставката с други, нехристиянски текстове, каквито са произведенията на римския историк Йосиф Флавий или арабските мюсюлмански текстове. Освен това археологическата картина, която съвременните учени разкриват, потвърждава храктера на материалния бит, който е описан в Светото Писание, а географията и демографията удостоверяват, че описаните градове и народи в Библията наистина са съществували. Археолозите доказват, че Всемирният потоп наистина се е случил, както и че устройството на Римската империя в епохата на Христовата и апостолската проповед наистина е било такова, каквото го описва Библията. Така че сведенията от Библията за настроенията сред евреите при идването на Христос, за начина, по който е действало еврейското и римското съдилище, за последователността на еврейските празници и религиозни представи наистина е бил този, за който разказват свещените текстове. Сведенията за устройството на египетския фараонски двор от времето на Мойсей, както и разказа за мистическата сила на египетския първожрец и владетел са подкрепени от данните на египтологията, която след разчитането на египетските йероглифи и анализа на египетските произведния на изкуството доказа, че Старият Завет е фактографски точен, когато описва състоянието на еврейския народ под египетско робство. И много други примери за наличието на исторически сведения в Библията могат да бъдат дадени, още повече, че събитията, описани в Новия Завет в книгата Деяния Апостолски, както и в посланията на апостолите са проверими от балканската историческа памет, защото новозаветната история се е случила и на Балканския полуостров, където през Ранното средновековие са дошли и българите. Така че историческите данни за състоянието на римската империя, за обичаите и културата на библейските народи и за духа на времето, в което е проповядвал Христос, направо изобилстват и съвремнните историци предпочитат да използват християнската религия, когато искат да обосноват някое свое виждане за историческата перспективна визия относно духа на старината.

Нещо повече. Историческата периодизация, с която работим, се основава на философското деление на глобални исторически периоди според възгледа на Библията. Годините от Сътворението на света се обозначават сумарно като години преди Рождество Христово или накратко “пр.Хр.”, т.е. преди Христа. Годините след раждането на Христос, или началото на християнското летоброене се обозначават в историческите текстове като “сл. Рождество Христово” или накратко “сл.Р.Хр.”. Това означение, малко популярно у нас заради модерния атеизъм, понастоящем в пълна сила важи за англосаксонската научна литература. Означението преди и след Рождество Христово трудно ще си пробие път в България, защото заради атеизма на модерността бяха въведени други исторически означения за големите исторически периоди. Макар че годините от Сътворението на света до Рождество Христово се означаваха в близкото минало като “пр.н.е”, т.е. преди нашата ера, а съответно след Рождество Христово като “след нашата ера”, признанието у атеистите, че вододелът между големите исторически епохи е появата на християнството беше от голямо значение за историческата периодизация. Фактически атеистичната периодизация запази духа на вододела между епохите, но скри истинското събитие, което е станало първопричина за съставянето на този вододел. Въпреки това, за да се вмести в стандартите на световната историческа ос, модерните атеисти останаха във философията на световните събития според християнското тълкувание на историята, което трябва да се означи като победа на православния мироглед.. Това е още едно доказателство за силата на християнския възглед в историческата наука, който днес трябва да бъде развит с още по-голяма сила и научна подготовка от страна на демократичните учени.

Историческото деление на векове и периоди, както и систематизацията на времената след идването на Христос са направени от бенедиктинските монаси на Запад и всъщност съзнанието за историчност и хронологична продължителност на определените периоди, както и за делението на времеви отрязъци по управлението на папи и патриарси е дело на религиозните документи, откъдето ние разбираме това. За разлика от западната историческа представа, където делението на периоди преди и след Рождество Христово се появява сравнително рано, византийската летописна традиция, а значи и българската такава (защото нашата историческа представа през същинското Средновековие е силно византинизирана) виждат историята като непрекъснато последование от Сътворението на света до датата на съставяне на историческия документ. Силната религиозност на византийците и настояването им, че те са правоприемниците на световната монархия още от годините на Стария завет е отразена в историческите им съчинения. Византийските религиозни документи са пълни с исторически податки и това проличава от факта, че описателите на императорската и държавна византийска старина са предимно монаси и църковници, каквто е случаят с важните за българската история византийски летописци Теофан Изповедник и патриарх Никифор. Във византийската религиозна система за съставяне на документи историята присъства навсякъде, защото Византия съществува, за да брани православието, и във всеки текст, независимо дали е описателно ортодоксален или атакува догматично и канонично ересите и другите религиозни учения извън православието, се намират исторически податки за събития и личности, от които историкът се интересува.

Същото важи и за България, където от книгата на презвитер Козма против богомилите ние научаваме за устройството на българското общество през Х в. и за това доколко богомилската ерес е наистина българска философска ревизия на Библията и на църковното учение, или е просто еклектична смесица на небългарски еретически доктрини, дошли в България след заселването на арменци и други източни народности на територията на страната. От кориците и страниците на лондонското Четвороевангелие ние виждаме потретра на цар Иван Александър и на неговата царица, виждаме знаците на властта и символите на българската политическа доктрина през Средновековието и т.н. От текстовете на Константин Преславски научаваме за библейската хронология на света и за саморазбирането на българите като част от световния исторически процес и т.н.

Други важни исторически сведения, освен глобалното европейско летоброене, периодизацията, етнографските и географски сведения на Библията, се предоставят и от житията на светците. Литературата, посветена на делото и живота на светеца, се нарича агиографска книжнина. Тя следва свои правила на житиеписание, но в отделните исторически периоди се появяват известни разлики и се внасят паметни бележки за управлението на различни владетели, появяват се данни за династични междуособици и за социално-икономически и обществени промени, които са се отразили върху живота на светците и са предопредили техния избор да се посветят на Бога и да прекарат дните си на Земята в богоугоден начин на живот. Ценна черта на житието е, че то е хронологически датирано и лесно се съпоставя с общите знания за духа и характера на епохата, която го е създала. Така например от житието на св. Димитър Солунски ние научаваме за славянските нашествия през Ранното средновековие в пределите на Византия, научаваме за устройството на града Солун, преди той да се пославянчи, разбираме какви са били порядките на византийската администрация при управлението на града и начина на водене на военни действия от страна на славяните, които с течение на времето усвояват от византийците тайните на военното изкуство и техниката на обсада на крапости и градове. От житието на св. Иван Рилски, запазено в три славянски и един гръцки препис, ние научаваме за духовната обстановка в България през Х в., установяваме средновековните имена на български градове и населени места, разбираме отношенията между хората и разбираме философския и емоционален подтик към отшелничество, проявен в мотивацията на Рилския пустинножител. От житието на св. Иван Рилски научаваме за благочестието на наследника на цар Симеон Велики – св. цар Петър І, както и за богатството на българския владетелски двор, защото описанието на даровете, донесени от цар Петър при поклонничеството му пред подвига на Рилския светец, говорят за богатство на царската съкровищница. И много други примери от жития на християнски светци могат да бъдат дадени, за да се види отчетливо пълнотата и разнообразието от исторически сведения, откриваеми в християнската религиозна литература, която освен с чисто религиозните си примери и похвати ни предоставя сведения за политиката, психологията, стопанството и т.н. Например от Ватопедската грамота на цар Иван Асен ІІ ние научаваме за границите на българската държава, за състоянието на търговията, за прослойките от икономически и административно зависимо население в средновековна България, за религиозната мотивация на българския цар при вземането на политически и културни решения, както и за влиянието, което българската култура е оказвала върху такива световни и интернационални средища на християнството като Атон и Светогорските манастирски средища. Примерите тук могат да бъдат давани непрекъснато и в голямо разнообразие, което показва сродството на историята с религията и особено с християнската религиозна традиция.

Важни исторически сведения в българската религиозна традиция откриваме не само в каноничните жития, месецослови и други църковни произведения, но и в характерната за българското средновековие апокрифна литература. Особена ценна за историците е българската Апокрифна летопис от ХІ в. и есхатологично-апокалиптичната книжнина, където под формата на предсказания и визии за края на света и бъдещето на човечеството се правят исторически изявления и се говори за миналото на българския народ. Понастоящем апокрифите и особено есхатологично-апокалиптичната средновековна българска литература са издадени на новобългарски език и всеки любител на старината може да ги намери и да ги прочете в оригинал, а не в преразказ от страна на филолози и съвременни историци. Наистина апокрифите не са признати като достоверен и каноничен източник от Православната Църква, но когато говорим за пресичане на полето на историята с религията, ние непременно трябва да познаваме и апокрифите, защото те отразяват по специфичен начин религиозното съзнание на българите. И когато искаме да си дадем отговор на това какво е направило православието силно през годините на дългото му пребиваване в България, ние непременно трябва да познаваме и казаното в старобългарската книжнина, защото религиозното изживяване освен общите черти на вселенското православно мислене притежава и специфични народностни черти, които богословът, ученият и писателят трябва да познавата, когато говорят за българската писмовна и простонародна култура.

Разбира се, темата за пресичането на познавателното поле на историята и православието е доста обширна и тя не може да бъде разгледана на няколко страници, но все пак поставянето на въпроса за отношението между християнството и историята е от особено значение за вярващия, защото човечеството встъпва в нов век, а данните от миналото показват, че когато има вододел на епохите, винаги човешкият ум се обръща към историята и религията, за да обясни духа на времето и да се опита да прогнозира бъдещето. По тази причина в българската хуманитаристика се очаква един исторически и религиозен ренесанс, за който православният християнин трябва да бъде подготовен или поне да е отделил малко от скъпоценното си време, за да помисли върху проблема, който с течение на времето ще става по-сериозен и значим за състоянието на обществения манталитет. Особено в България, която тепърва има да се произнася за истините на Православието и за стойността на историята в европейски контекст.