Блудният син, който никога не се завърна у дома

Източник: Point of view

Есента на 1898. От амвона на голяма бяла църква слиза с бързи, тежки стъпки пасторът – снажен мъж, когото непознати често бъркат по осанката и облеклото с банкера в града. Мигове преди това хоралите са заглъхнали и проповедта е прекъсната от момичешки писъци и сърцераздирателен плач. Конфузната тишина, в която отеква ехото им, нарушава циничният смях на гръмко говорещ младеж на една от скамейките. Богомолците са смутени от вулгарния му език. Момичета, заели места пред младежа, плачат, едно от тях става и напуска богослужението видимо разстроено, придружено от майка си. Със силна хватка за врата и няколко тежки удара нахлулият полупиян смутител е изхвърлен на дъждовната улица от пастора.

Отвъд оградата младежът не спира да буйства, а богохулните му крясъци кънтят през прозорците на църквата. Невъзмутимо пасторът се връща на амвона и продължава неделната си проповед, песнопението след нея заглушава виковете. Дни по-късно прозорците на църквата са счупени. Не за първи път. Всеки християнин в общността знае чие дело е това. Двама от тях изпитват особена болка – родителите на младежа – безпомощни пред растящата с годините на възрастта му неприязън към църквата, християнството, хората и Бог. Той е взел едва десетгодишен упоритото решение никога да не стъпва в църква, след като е изгонен от неделното училище заради неприлично поведение и агресивния си характер. На 12 години е изхвърлен и от училище по същите причини. И към двете институции той развива комплекси и ненавист. И на двете той ще си отмъщава цял живот – на християните и интелигенцията.

Баща му ще заболее и умре от болка по никога незавърналия се в църквата блуден син. Майка му и двете му сестри ще правят многобройни опити да върнат отпадналия към християнската вяра и ще го следват с тази мисия като добри самарянки цял живот, където и да се намира. Безуспешно.
Сцената не е от американски уестърн-филм, където благоприличието и невинността се конфронтират с местния злодей и духовникът напуска сдържаността си, за да го накаже лично със сила. Градът е българският Самоков. А пасторът е първият български абсолвент в Харвард – Стоян Ватралски – брилянтен ум, оставил ярки следи сред академичния елит в престижния университет. Завърнал се в България, преподавател в Американския колеж, лектор в Софийския университет. Поет и публицист, чиито избрани съчинения ще се издадат в 17 тома през 30-те години, приятел на Вазов, Шишманов, Радев и Яворов. Шестнадесетгодишният младеж, когото пастор Ватралски изхвърля от църквата си, е Георги Димитров, бъдещият комунистически диктатор.

Близо четири години по-късно, през пролетта на 1902 г. известният американски богослов Ф. Е. Кларке е гостуващ лектор в Американския колеж в Самоков. Лекциите му се радват на широк интерес от студенти и общественост, групи студенти и интелектуалци пътуват от София, за да участват в дискусиите с него. Кларке е организаторът на християнското младежко движение в САЩ през 1881 г., което не губи популярността си и до днес с общоцърковните младежки организации YMCA и YWCA. За американската преса Кларке ще сподели: „Oтдавна не съм прекарвал такава благословена атмосфера като тази в Самоков, България.” Това, което теологът пропуска да каже, но отбелязва в дневника си, е сблъсъкът му с провокациите на един 20-годишен словослагател, работещ в печатницата на евангeлската мисия в Самоков. Приет на работа там, въпреки негодуванието на църковното настоятелство. Само по молба на майка му, член на евангелската конгрегационна църква в София, младежът е допуснат да си изкарва прехраната като печатар. На всеки в аулата на колежа прави впечатление кресливият глас, с който младият мъж се опитва да обърне дискусията по богословски проблеми в дискусия за марксизъм и революционен атеизъм. Кларке и слушателите на лекциите му нямат представа, че стоят пред бъдещия комунистически диктатор Георги Димитров. Този, който 45 години по-късно убива без съд и присъда, при инсценирани процеси свещеници и пастори, църковни служители и миряни в затвори и концентрационни лагери.

Като печатар в Самоков той ще злопупотребява с даденото му само от християнско милосърдие работно място в печатницата и ще краде пари, хартия и мастило, за да печата комунистически позиви и антирелигиозни брошури. Печатницата е оборудвана с модерна техника, в нея се печата не само евангелска богословска литература, но и православна, а много често политици и партии ползват техническите й предимства за своите издания.

В нея се печата партийната литература, вестникът и агитационните материали на ръководния орган на радославистите – една от големите български либерални партии след схизмата в либерализма, последвала смъртта на Стефан Стамболов. Младият Георги Димитров отива далеч и си позволява да прави коректури дори на текстовете на д-р Васил Радославов. Последният е по-скоро впечатлен, отколкото ядосан. Младежът е напуснал на 12 години училище, но е очевидно интелигентен, в състояние е да изчита и систематизира огромно количество текстове. Единствен проблем за Радославов е крайното му увлечение по марксизма. То е толкова крайно, че не допуска и мисълта за социалдемокрацията на един Едуард Бернщайн – равноправие между класите посредством постепенни социални промени, чрез политически средства, без насилие – това е чуждо на Георги Димитров.

Макар да се прикрепя към кръга на Димитър Благоев, той ще бъде видимо комплексиран от по-образованите от него социалдемократи. След разцеплението в българското социалистическо движение и революцията в Русия, Димитров хитро ще прецени, че мястото му е при тесните социалисти – те са многобройни, изключително агресивни, милитантни, готови на всичко в името на комунистическата идеология, за тях насилието е революционен култ, необразованите в редиците им са мнозинство, а с натрупаните опит и знания чрез самообучение той ще еволюира бързо в техен младежки лидер. Това се осъществява благодарение на конспиративната му дейност, организираните стачки и войнишки бунтове през Първата световна война. Въпреки всичко, той е разглеждан от лидерите на българските демократични партии като безопасен – и оставен като най-младия депутат цели десет години в Народното събрание. До бягството му в изгнание – за каузата на нелегално организирания от СССР червен тероризъм в Западна Европа. Главата му е оценена на 100 000 лева.

Георги Димитров има силно влечение към красиви и умни, начетени и чувствени млади жени. Самият той неперфектен, търси максимума перфектност в една жена. Възрастта й е необходимо условие, за да има контрол над нея – тя трябва да бъде значително по-млада от него. Потеклото, нравствеността и интелекта на момичетата, на които се спира в младостта си, са всъщност буржоазните добродетели, които всеки марксист трябва да презира, но чрез които Димитров се чувства съпричастен на идола си Карл Маркс. Последният живее с имуществото на богатата, добродетелна фабрикантска дъщеря Жени, от стар благороднически род немски протестанти. Какво по-добро от това? Разбира се, Георги Димитров не успява да си осигури този комфорт, но за него достатъчно се оказва изпълнението на първото условие. Той се запознава с редица млади жени и заживява с Любица Ивошевич – тя е крехка, красива, интелигентна – и от сръбски произход. Така компенсира липсата на буржоазно протестантско потекло. Защото по същото време сред западните ученици на Маркс е станало вече модно течение (особено след аферите и женитбата на Каутски) сватосването на млади комунисти с крехки сръбски или хърватски комунистки – задължително красиви, нежни интелектуалки.

Любица Ивошевич наистина го обича. Кореспонденцията им разкрива чувствата й категорично. Тя се отдава буквално сляпо на тази връзка – и става нейна жертва – в условията на живот под охраната на Сталин в СССР тя умира самотна, бедна и туберколозна под стражата на копоите на Сталин.

По това време Георги Димитров е зает с Коминтерна и развива конспиративна мрежа в Западна Европа, която днес може да впечатли и инспирира всеки ислямски терористичен кръг. Коминтернът плаща за всичко десет години – от 1923 до 1933 Димитров живее в Швейцария и Германия, докато е заловен с Васил Танев и Благой Попов от Хитлер за целта на Лайпцигския процес. Под името д-р Рудолф Хeдигер, с фалшив паспорт и свободно говорещ немски език, Димитров е хванат и обвинен с двамата си съратници в подпалването на Райхстага. Само в пропагандните материали по време на комунистическата диктатура ще се развива и храни митологемата за езиковия краш-курс от 6 месеца в затворническата килия, след който той се изправя срещу Гьобелс и Гьоринг.

За периода му като задграничен терорист in spe не е известно много, поне за личния му живот. Вероятно е имал множества афери, докато съпругата му е държана като коз от Сталин и в крайна сметка умира. При договорената размяна на Георги Димитров след Лайпцигския процес за патетичния „герой от Лайпциг” няма да решават само Хитлер и Сталин. Разбира се, решението е преди всичко тяхно. Но българският цар Борис III се намесва внезапно, по неизвестни причини взима лично отношение пред двамата диктатори, с молба да се опази живота на тримата комунисти. Може би Борис посредничи за тях в отклик на международните акции в тяхна защита – левите западни лобисти и пропагандаторите на Коминтерна успяват да акумулират широки международни обществени реакции в защита на тримата българи. По-късно Георги Димитров се отплаща на Борис като не убива съпругата и децата на покойния български цар. По съвет на Сталин ги поставя под натиск с убийството на регента принц Кирил. В крайна сметка, животът за революцията е без стойност – Големият баща на революцията е показал на протежето си още през 1934 г. разменната монета за живота му – Георги Димитров остава под надзор в Кремъл, а другите двама „герои от процеса в Лайпциг”, Танев и Попов, са изпратени с влизането им в СССР в Гулаг.

Сталин настоява за сватбата на Елена, сестрата на Димитров, с младия Вълко Червенков и Димитров я жертва. Сталин е този, който осигурява и втората жена на Георги Димитров – Роза. Комунистка, по произход от стар еврейски род, на който е обърнала гръб, тя е жена с потекло и достатъчно интелигентна, за да знае как да играе според правилата на революцията – и на сталинизма. Над нея Димитров ще има контрол и ще я принуди да встъпи дори в църковен брак след връщането му в България – в изблик на синовни сантиментални чувства, покорявайки се на майчината воля, на молбата на Парашкева за венчавка.

Сталин няма нищо против венчавката през 1948 г. Димитров е „дясната му ръка” и същевременно „лявата му подметка” в Коминтерна и в България. Самият Сталин се покорява не по-малко трогателно от „по-малкия си идеен брат” на майчината воля. На майка си, отдадена православна вярваща, обезкървилият руските църкви диктатор построява в имението си голям личен параклис, за да има тя място и време за лично поклонение, когато му е на гости. Когато Парашкева посещава Георги Димитров в СССР, Сталин й позволява да се моли в параклиса на религиозната му майка. Едиповият комплекс на отпадналия православен семинарист не му пречи да избие десетки милиони руски граждани, мнозинството от тях християни. И да обезглавява свещеници, монаси и монахини, докато се просълзява пред образа на майка си, коленичила пред кандилото и иконите в личния й параклис. Отпадналият протестант Георги Димитров получава пряк пример как е възможно едното да не пречи на другото. Психологът Юнг вероятно би имал по-обстоятелствено обяснение за това.

Майката на Димитров е силна по характер жена, тя се научава сама да чете на 22 години, след като е родила вече две деца. Бегълка от Македония, тя познава страдания и бедност. Взискателна към околните си, тя никога не е строга с проблемния си син. Надява се майчината й обич и присъствието й като християнка в живота му да са достатъчни. Но те не са. Димитров е кръстен вероятно като бебе или двегодишно дете от майка си и баща си в евангелската църква в столицата – изследователят Стивън Луис ще пише навсякъде за него като за „отпадналия протестант”. С жест на последно милосърдие, след изваждането му от мавзолея, един протестантски пастор ще позволи през 1990 г. костите на Георги Димитров да бъдат погребани там, където са заровени вярващите му родители в Софийските гробища.

Преди да си тръгне от този свят Парашкева се налага с последна надежда в живота на алкохолизирания и вече разяждан от болести комунистически лидер, като го заставя да сключи църковен брак с Роза. Двамата атеисти венчава евангелският пастор Васил Зяпков. Той е приятел на екзарх Стефан и ръководи българската делегация на световния съвет на църквите. Надеждата на майката и на пастора е обръщението на известния син. Уви такова не настъпва. Парашкева умира без да види резултат от пиетата си, а наивният, благороден пастор Зяпков е сред 15-те пастори, осъдени на смърт и доживотен затвор в трудов лагер от Георги Димитров година по-късно, през пролетта на 1949 г. Венчалият го пастор става една от жертвите на диктатора. Общата им равносметка е: 30 000 убити без съд и присъда за първите четири месеца след 9.IX.1944 г. Последват 250 000 жертви в българските концентрационни лагери и затвори. Сред които жертви християни от всички български църкви. От тях 15 висши православни клерици, над 120 православни свещеници, духовни служители и монаси, 15 главни пастори на евангелските църкви, над 60 протестантски църковни служители, обезглавена е и католическата църква в страната.

На 2 юли 1949 г., само два месеца след като е обезличил елита на българския протестантизъм при инсценираните пасторски процеси, блудният син на протестантите Парашкева и Димитър Димитрови умира с разяден от алкохолизъм черен дроб и перфориран от ангина пекторис бял.