Българската православна църква и участието й в национално – освободителното движение

От времето на своето основаване, Христовата църква има двустранна мисия. От една страна – да разпространява и разгаря правилната вяра в Бога, а от друга – да охранява тази вяра, свободата и морала на своите членове-християни. През ІV в. Св. Киприян Картагенски нарича Църквата “майка” на християните. Макар като цяло Църквата да е интернационална, все пак наличието на поместните сестри православни църкви й е приписало една специфична роля в живота на вярващите, каквато роля е изиграла в българската история и БПЦ: не само да е двигател за духовната просвета и религиозен подем, но и да се грижи за социалното равноправие и национална свобода на вярващите.

От времето на княз Борис І и синът му Симеон, когато Българската църква придобива автокефалност, ролята й на институция, грижеща се за духовния и културен подем на българите, я издига в ранг да бъде равностойна на държавническата и царска власт при управлението на страната. Дори още повече, когато е имало слабо държавничество, църквата е изпълнявала и тази функция, в грижа за народа, както го потвърждава историята в лицето на последния български патриарх – Св. Евтимий, преди падането ни под османско владичество.

Именно в този труден период на петвековното османското иго, особено важно е било делото на църквата за съхранението на българската идентичност и православна вяра.

В края на ХІV в. се унищожава самостоятелността на Втората българска държава. При управлението на царете Иван Шишман и Иван Срацимир, България пада под османско владичество. С поробването на българското население се стоварва и още една беда – унищожава се самостоятелността на Българската православна църква (БПЦ). През 1394 г. последният български патриарх Св. Евтимий Търновски е заточен в Тракия (в Бачковския манастир). През 1767 г. е унищожен и последният бастион на родната ни църква – Охридската архиепископия.

Занизват се векове на робски страдания – разруха на крепости, градове, села. Унищожават се културни и църковни паметници. Масово се избива, отвлича и потурчва населението. Османската колонизация, феодална експлоатация и подтисничество и етническа дискриминация почернят живота на българина.

През ХVІІІ в. опитът на Цариградската патриаршия за елинизация (фенерското иго), налагането на непосилно данъчно бреме, ограничаването на просветната деятелност, възпрепятстването на църковната автономност и национална обособеност допълнително утежняват страданията на народа.

Всичко това не успява да сломи духът на българина нито да унищожи православната му вяра, за което огромна заслуга има най-вече БПЦ. Мисията на църквата в това направление – посредством множеството свещеници и някои архиереи – се е проявила именно в две насоки:

– възраждане на народностното съзнание чрез просветителска и просветна дейност;

– инициатива за организиране и оказване на подкрепа за национално-освободително революционно движение.

Първоначалното служение на църквата в преданост на народа се предприема с “мирни средства”. Съпротивата започва с идеологическа борба. В своите проповеди масово свещениците приканват вярващите да съхранят христовата си вяра и евангелска нравственост. Мохамеданството е изобличавано като богохулство, езичество, религия на подтисничеството. Правят се съпоставки с първите векове от живота на Христовата църква, когато християните също са били угнетявани от тогавашната езическа власт. Преследвани, измъчвани, убивани – те са свидетелствували за истината и усилията им не са били напразни. При такава проповед мнозина български християни не са се поддали на асимилацията и отстояват вярата и народността си. Някои от тях се явяват новомъченици на вярата в свое време.

Така на 11.02.1515 г. е умъртвен в София 18-годишният златар Георги (Софийски) от Кратово. През 1514 г. на 26 май е убит 24-годишният Георги от София. На 17 май 1555 г. е убит с камъни софийският обущар Никола. В 1750 г. е умъртвен Ангел от Лерин. На 16 януари 1771 г. е обесен свищовският свещенослужител Дамаскин. Иван Българин пък е посечен в двора на цариградската джамия Св. София (бивш православен храм) в 1784 г. Игнатий – атонски монах от Стара Загора е убит 1814 г. Онуфрий, хилендарски схимонах, е умъртвен в 1818 г. Злата от Мъгленското село Слатина е изтезавана и обесена в 1795 г. Можем да споменем Рада Пловдивска и още много други имена на християни българи, които не са превили шия пред исляма.

В съхранение на вярата и насърчение към запазването й са пострадали също: през 1670 г. Смолянският епископ Висарион, и Симеон Самоковски – обесен на 2 август 1737 г.

Един исторически извор, описвайки отпора, който са давали българите срещу турците ислямизатори в Родопите, свидетелства:

“Народът, като виждаше, че сред него се намира духовният му водач, епископ Висарион… окуражи се, съвзе се за нова борба с турците и упорито бранеше вярата си”.

В епохата на робството десетки книжници възстановяват историческата памет на българите. Такива като преподобни Паисий Хилендарски, Неофит Рилски и други монаси, обхождащи страната като таксидиоти са извършвали духовно-възрожденска и историко-просветителска дейност. Учели са народа на православна вяра, на четмо и писмо. Основавали са килийни училища и са положили началото на просветното и културно възраждане.

Другата форма на участие на българското духовенство в съпротивата срещу османското иго и насилствено потурчване е съпричастието на свещениците във въоръжената борба – хайдушко движение и организирането на въстания.

Така в началото на ХVІ в. са вдигнати няколко въоръжени бунта срещу поробителите. След въстанието на Константин и Фружин от 1404 г., при което е опожарен Чипровският манастир, избухват двете Търновски въстания. При първото взимат участие няколко архиереи: Дионисий Рали (грък) † 1598 г., голям агитатор за борбата на християните срещу турците; митрополитите – Русенски Йеремия, Методий (Южна България), Ловчански Теофан и Шуменски Спиридон. От Никопол и Търново взимат участие 35 свещеници.

На оцелелите участници пък от второто Търновско въстание в 1686 г. им е осигурен приют от монасите в Рилския манастир.

През ХVІІ в. отново духовници отстояват вярата, честта и достойнството на православния българин с въоръжена съпротива срещу османските турци. Такъв е бил и поп Марин от Силистренско, известен водач на хайдушка чета.

Участието на духовенството в народоосвободителното движение през ХVІІІ-ХІХ в. се засилва, дори става първенствуващо. Така през 1835 г. дейно участие във “Велчовата завера” взима доблестният патриот – игуменът на Плаковския манастир хаджи Сергий. В заверата са били посветени и духовници от Габровския манастир “Св. Богородица”, Дряновския – “Св. Архангели”, Килифаревския – “Св. Никола”, и много други свещеници.

През 1794 г. съратникът на паисиевото дело и преписвач на “История славяноболгарская”, поп Стойко Владиславов от Котел, е избран и хиротонисан за Врачански митрополит с името Софроний. При обиколките си в енориите като митрополит Софроний започва пламенно насърчение на местните жители от целия Северозападен край за въоръжена съпротивителна борба срещу местния турски метежник от Видин Осман Пазвантоглу, станал кошмар за населението в онези предели. При нападението и обсадата на Враца в 1796 г. от шайката на същия агарянин, епископ Софроний благословил защитниците на града, дори лично участвувал в съпротивата с оръжие в ръка. По-късно се укрил във Влашко, издирван и преследван от споменатия Осман.

Свети Софроний пръв изразил надеждата, че русите ще подпомогнат братята си по вяра, българите, в борбата им за национално освобождение. Успява да организира делегация до Русия, предвождана от българите Атанас Некович от Тетевен и Иван Замбин от Враца, които в Петербург осъществяват среща с ген. М. Милорадович, като описват тежкото положение на българите под османското иго. В писмо пък до външния министър Румянцев, епископът напомня за близкото кръвно и духовно родство между руси и българи. Митрополит Софроний дори изпратил две “възвания” до българския народ, които свещениците от различни краища на страната чели в храмовете пред народа, преписвали и разпространявали. В Македонско били разпространени от тях ок. 500 екземпляра. В тези послание звучал призивът хората безрезервно да подкрепят с всевъзможни средства руското войнство в последвалите Руско-турски войни.

В избухналото през 1804 г. сръбско въстание от населеното с българи селище Морава, при р. Тимок, като организатори взимат участие свещениците Серафим и Радослав от с. Планинци. При проведеното от въстаниците съвещание в Гърлишкия манастир се явяват много местни свещеници със свои енориаши и по-късно взимат участие в бунта.

На въоръжена борба пък в Нишко християните организира поп Тимо.

По свидетелството на генералите Тулчанов и Кутузов, при избухналата в 1802-1812 г. Руско-турска война по призива на епископ Софроний Врачански много свещеници – като свищовския Пантелеймон, Димитър от Габрово, Трифон от Ловеч и др. – чрез разузнаване съдействали на руските войски.

След подписването на Букурещкия мирен договор, много българи напускат родните си предели и предвождани от своите свещеници емигрират в свободна Бесарабия. По запазени списъци на руското командване, в Силистренско и Тутраканско са действали активно 12 свещеници за организирането на емигрантски лагери, обхващащи 130 хил. души българско население.

При поредната Руско-турска война (1828-1829 г.) отново участвуват множество духовници. Те, по думите на съвременници, не само посрещали руските войски в Созопол, Айтос, Бургас, Карнобат с “хляб и сол”, но сформират и много силен корпус от доброволци, като разузнавачи и снабдители с храна на руското войнство. Така в Сливен е известен енергичният поп Сидер, организатор на сливенското “яташко” братство.

Свети Софроний, епископ Врачански, има още един важен принос в национално-освободителната борба. Преди Раковски и Левски, той пръв осъзнава и лансира идеята за организирано революционно движение в пределите на България. На това основание създава в Букурещ комитет с конкретно начертана програма за действие. Приемникът на софрониевата кауза, Плевенският архиерейски наместник архимандрит Константин, оглавява като председател този комитет в 1829 г., като подпомага руската армия и укрепва българо-руските връзки.

Пръв деен организатор на народа за революционна борба става йеродякон Игнатий – Васил Левски. През периода 1870-1872 г. той успява да разгърне революционна дейност, като основава комитети и снабдява населението с оръжие в почти всички големи селища в страната. Негови съратници са небезизвестните духовници: йеромонах Матей Преображенски, поп Харитон, йеромонах Генадий Драгалевски и др. Във всеки революционен комитет местният свещеник е или председател, или участник. Много манастири стават огнища на предреволюционна подготовка: Троянски – с председателството на архимандрит Макарий, Сопотски – с поп Енчо Николов, Мъглижки – с архимандрит Калиник, Кюстендилски – с отец Аверкий поп Стоянов, и др.

През 1875 г. в резултата организирана революционна дейност се вдига Старозагорското въстание, в което участват 40 духовници. Сред тях са свещеник Минчо Кънев, свещеник Стефан Стойков, Кузман поп Андонов и др.

Кулминацията на организираната борба и участието на свещенството в нея се явява Априлското въстание от 1876 г. Вярна излиза поговорката, че свещениците са там, където е народът. От четирите революционни окръга участвуват множество свещеници, монаси и монахини. Имената им са стотици и понеже не можем сега да ги споменем поименно, ще се ограничим в упоменаването само на числеността им по окръзи:

В І Търновски революционен окръг – 39 свещеници, 17 монаси, 12 монахини, 5 послушници, общо – 73 духовници.

За ІІ Сливенски революционен окръг няма запазена статистика.

В ІІІ Врачански са участвали общо 28 духовници – 16 свещеници и 12 монаси.

В ІV Панагюрски – общо над 100 духовници. Сред тях са имената на: арх. наместник на Пазарджик поп Георги Тилев, поп Грую Бански, поп Кирил Слепов – знаменосец в четата на Бенковски, поп Неделю Николов и много други.

Почти всяко селище е било представлявано от местния си свещеник във въоръжената борба. Голяма част от тези, които са оцелели след потушаването на въстанието, са били или убити чрез мъченичество, или заточени в пределите на днешна Турция.

Сред висшия клир архиереите се разделят на два идеологически лагера. Едни от тях – като екзарх Антим І, Пловдивският и Скопски митрополит Натанаил и Старозагорският Методий – дейно подкрепяли революционната борба, а други – като екзарх Йосиф, Варненско-преславският Симеон и Русенският Григорий – поддържали тезата, че борбата за духовна и национална свобода трябва да се води по мирен път.

Екзарх Йосиф считал революционното движение за нецелесъобразно и прибързано действие на народа, като казвал: ”Когато плодът узрее, той сам ще падне в ръцете ти”, имайки предвид естествения разпад на османската империя или разчленяването й от някоя велика сила като Русия. Той и неговите съмишленици, обаче, не са пречели на революционното дело. Единствено са се страхували да не би прибързаната революция да навреди на Църквата и тя да изгуби от своето ведомство някои от епархиите си, както се случва по-късно със Скопската и Охридската. Според тях националноосвободителната борба не трябва да е в ущърб на идеята, самостойната Българска църква от 1870 г., чрез Султанския ферман, да възстанови автокефалията си като българска екзархия. Според тях първенствуващо е извоюването на църковна независимост, а после и на национална, както всъщност и става в последствие.

През време на самата Руско-турска война от 1877-1878 г. в редиците на опълченците отново фигурират духовници. В Кишинев на 20.ІV.1877 г. пристигат от българската църква в Букурещ свещеник Петър Драганов, а също и архимандрит Амфилохий. На 24.ІV. двамата заедно правят молебен в първия ден на войната. При румънското село Сачия архимандрит Павел благославя ген. Столетов, а по-късно към доброволците се присъединяват свещеник Иван Стоянов, Спас Вълчев, Йордан Розанов и дякон Кирил Иванов.

След Освобождението за политическото и църковно възстановяване в българската държава дейно участие взимат някои наши висши клирици: екзарх Йосиф, екзарх Стефан, митрополитите Варненско-преславски Симеон и Търновски Климент, Старозагорският Методий. Като преки участници в изпълнителната държавна власт –народни представители и министри, утвърдени русофили – те се противопоставят твърдо на решенията на Берлинския договор. Съдействат за обединението на Княжество България с Източна Румелия. Организират училищно-просветна дейност. Скопският и Охридски митрополит ревностно защитава населението в Македония от османските издевателства и пламенно подкрепял дейността на ВМРО.

След Освобождението мнозина български духовници като митрополит Серафим Сливенски, епископ Гервасий Левкийски – наместник на Пловдивско, архимандрит Хрисант, архимандрит Стефан – наместник на Търновско, и др. са действали за спасяването и отглеждането на стотици деца останали кръгли сираци при опустошителното отстъпление на турските войски в Източна Румелия. С лични средства са ги превозвали от разни места до епархийските центрове. Чрез пламенна проповед са изнамерили за голяма част от тях родители-осиновители, за други пък намирали подслон в приюти и домове, където да бъдат обгрижвани. Сиреч, онова, което държавата не била способна да стори, са го извършили духовниците патриоти в името на народа и пред Бога, в изпълнение на християнския си дълг.

Така от гореизложеното, макар и в краткост, се вижда, че Българската православна църква изиграва важна роля в национално-освободителното движение и оказва важно роля чрез своята пастирска деятелност в следосвобожденското духовно и социално възраждане на българския народ. Църквата винаги е била защитник на националните ни интереси и ревностен противник на всякакви асимилаторски амбиции на родни и чужди политици, за запазване на православната ни вяра и национално съзнание.

Паметни остават думите на митрополит Климент Търновски: ”Докато има православие в България, ще има и България”.