Българските историци между християнството и езичеството

Използвайки философските пропуски и недовършени направления в научното дирене, направени от следвъзрожденската българска историография, академично конструираните исторически представи през 70 и 80-те години на ХХ век по един или друг начин в крайния си философски тезис на дело защитаваха постулати на историческия материализъм.. Оттогава впрочем датира и нездравия "интелектуален" интерес в България към всякакви нехристиянски "мистики", представени под безличното събирателно име "източни учения".

Вследствие на идеологически преднамерения подход към хуманитаристиката при тоталитаризма, в историческото знание останаха редица несъстоятелни общи построения, неверни твърдения, открито заявени неистини и купчина логически неразбории. Те бяха "доказвани" посредством подвеждащи логически и научни заключения, антисторически доводи, неадекватни примери и сравнения, като всичко това бе поставено на основата на неправомерна общонаучна разработка, т.е. на неефикасен и неплодотворен исторически метод.

Причината за подобна терминологична и фактологическа игра е главно във философската частичност като обяснителен модел на историческия материализъм. За това обаче допринася и факта, че българската историография още от началото на своето модерно съществуване по философската си обвързаност не бе достатъчно православнохристиянска. Освен това следосвобожденската историография първо написа концептуалните исторически трудове и едва след това издаде корпусите с исторически извори?! Тази теоретична плетеница бе хитро използвана от антибългарската пропаганда, която чрез литературата, философията и историята се опита да наложи личната си привързаност към неправославното тълкуване на света и мястото на човека в него. Новата "материална духовност", от своя страна, води до това, че модерните концепции в хуманитаристиката стават много близки на атеизма и консумативизма на модерната епоха.

Връзката между исторически текст и религиозно убеждение е много силна в България и тя може да бъде използвана спекулативно за налагане на неправославна религия на българите. Така например, използвайки неразумното, логически необосновано, синтетично, небългарско по произхода си твърдение от края на ХIХ – началото на ХХ в. за "азиатския произход" на ранносредновековните българи, историците-професионалисти и непрофесионалисти започнаха да се надпреварват в търсенията на китайски, индийски, ирански, монголски, тибетски и всякакъв друг източен произход на българите в битността им преди 681 г. Основната цел на подобни търсения не беше намирането на истината за старата Велика България. Крайната цел беше стремежът за натрапване чрез историческото четиво (т.е. считаното за най-научното и фактологически стриктно хуманитарно четиво) на всякакви религиоподобни далекоизточни и централноазиатски суеверни мистики, насочващи в крайна сметка културния интерес на читателя към учението на будизма, йогизма, даоизма и конфуцианството. Разбира се, всички тези теории и хипотези биха били невъзможни, ако още в края на ХIХ в. в историографията не се беше възприела предпоставената идея за това, че произходът на българите следва да се търси единствено в Азия. Така от логиката на народностния произход се върви към религиозността на българите, като християнството загубва мястото си в интереса на изследователя, а нехристиянската религиозност като тангризма, богомилството и езическите останки застават в центъра на научния и научно-популярния изследователски интерес. Затова в една поредица от статии в научното списание "Минало" през 1999-2001 година ние се опитахме да докажем, че прабългарите са индоевропейци и в културно-религиозно отношение са сродни с античните скити на Херодот. Това заключение произтече не от антиципирани езиковедски представи, които в научно отношение носят белезите на фрагментарността и в качеството си на детайл не могат да формират концепция за общото, а от факта, че културно-религиозните паралели между античните и средновековните документи са най-надеждният източник на исторически паралели в конструкцията на представа за миналото. Впрочем скитите са описани в Библията и свързването на скитския впърос с въпроса за произхода на българите поставя прабългаристиката в светилната на световната библеистика. А че етнокултурната идея има отношение към проблема с религиозността, за това и дума не може да става.

Но освен проблема с общата философия на учения, изведена от разработките по прабългаристика в българската историография, основният проблем беше издигането на ересите в научен култ. Това беше нужно през времето на атеизма, за да се докаже, че българите генетично не са православни християни и следователно философията на тяхната история е посветена на богоборството. Твърдението за "свръхкултурното и характериологично за българите значение на богомилство" не е научно, а пропагандно-идеологическо и съставлява част от широко внедряваната от неправославната пропаганда теза за "неверието" на българите, които ако случайно са чели Библията, са я чели еретически (!?). Наистина, имаше и историци като акад. Иван Дуйчев, които изследваха ортодоксалността в българската история, но те бяха малцинство. Впрочем още проф. Петър Мутафчиев доказа, че богомилството е обобщен израз на унищожението в българската история, а не на съграждането. Богомилството през IХ-ХIV в. руши държавата отвътре чрез недоверието в институциите, разделя народа и разболява душите на хората, които го следват. И последното днес се вижда с все по-ясна и ужасяваща сила – голямата част от хората, които са подвластни на сектите, на практика се дезинтегрират от обществото и развиват личностен егоизъм в поведението си.

Именно поради своята класическа ортодоксия естествената и ненасилена българска памет избра за покровител на нашия народ св. Иван Рилски, както го доказа акад. Иван Дуйчев в своята знаменита монография, посветена на Рилския светец. За всички времена пустинножителят свети Иван Рилски става синоним на българската духовност и дълбинен стремеж към съвършенство. А Рилският манастир – вечен символ на българската култура и духовност. И дума не може да става за сравнение между потъналия в забрава през вековете и целенасочено изровен от нехристиянските учени поп Богомил и светеца от Рилската пустиня. И тук проф. Мутафчиев няма сериозно философско основание да равнопоставя двата исторически типажа в общата философия на българската история. Еретикът съществува като любопитен и неясен индивид в историческия текст, служейки единствено като отрицателен пример, докато благочестивият Пустинножител е почитан от всички поколения българи в течение на повече от 1000 години – от 946 г. та до ден-днешен. Почитан е не само в България, което го прави световна културна личност, но именно като ортодокс, а не като еретик. И св. Иван Рилски не е символ на духа на отрицанието, а на духа на утвърждаването на пиетета към божествената мъдрост, който дефинитивно характеризира старобългарската литература, която впрочем днес не се изучава както трябва в училищата, а в Историческия факултет на Софийския университет няма специализация по старобългарски език и по история на БПЦ. За съжаление.

Липсата на оригинални български документи, недвусмислените свидетелства на византийците и отсъствието на устно предание за влияние на богомилите върху българската култура опровергава тезата за българското участие в комплота на тези еретици срещу християнската ни самоличност.

Следващата философска теза на антибългарската пропаганда защитава т.нар. "езическа останка" в българската народна култура. Освен чисто исторически доводи срещу преувеличаването или дори измислянето на езически останки в българската народна култура в логико-теоретичните възражения могат да се включат и църковните постановления против езичеството. Каноните на Църквата, поучителната и нравоучителната книжнина, отеческите писания и най-сетне книгите на Св. Библия нямат за цел да създадат предписание за народна култура (фолклор), а проповядват за спасението на душата и личната нравственост на християнина. Затова в народните обичаи могат да се открият малка част обредни действия, които са извънканонични по смисъла на липсата на специален църковен текст за тях. Извънканоничен обаче не значи непременно езически в смисъл на идолопоклонски и антихристиянски. Обредните действия извън християнството в българската култура не съдържат философията, интелектуалната представа и духовността на езическия религиозен акт. Съвсем погрешно е да се приравняват мит и обред, както и идолослужение и празнична трапеза. Общонаучният интерес към "езическата останка" е внушен отвън чрез философията на просветителския атеизъм и в познавателен смисъл е преекспониране на екзотичния детайл пред философията на ортодоксалната цялост на българската народна култура.

Православната Църква винаги ревниво е следяла за християнската същност на обреда в храма, за спазване на последователността и верската знаковост на св. тайнства, за запазване на чистотата на богослужебния цикъл и истиността на догмите на вярата. При всяко, макар и най-дребно, тяхно нарушение Църквата и църковните служители веднага изказват становище и вземат съответните мерки, за да се предотврати оскверняването на християнството с езически заемки. Църквата се намесва и когато съществува опасност да се премине от християнски към езически култ, както това става в Новото време. Защото чрез интереса към дохристиянската история и философия в логиката на житейското поведение на съвремениня човек се промъква много повече езичество, отколкото носи философията на празничния курбан или нестинарския обред.

Затова проблемът на модерната историография е философски: каква позиция ще заеме тя при дефинирането на параметрите на своя обект? Дали ще изучава кукерите и ладуването като селски обичаи или ще изследва влиянието на ортодоксалните християнски текстове и обреди върху манталитета на българина през вековете? Защото е факт, че анклерикализмът на науката не е роден в православни условия, а критиката срещу Инквизицията не е критика срещу православните институции. Напротив – фактът, че в България има нестинарство и кукерство, означава, че Църквата следва заветите на апостола, който казва, че трябва да се следва не буквата, а духът на закона (завета, както го превежда св. Методий). Когато няма опасност да пострада философията на християнското учение, Църквата не реагира толкова остро, защото по определение тя е богочовешки организъм, а не инспекция по идеологическа чистота. Фактът, че някои християнски храмове са построени материално върху останки от езически светилища, не означава, че свещеникът е езичник. То е все едно да обявим съвременните народни представители за ортодоксални комунисти по идеологията си, защото физически ползват стаите на бившия Партиен дом в София. Важната за историята е философията и идеологията на жреца, а не техническото място на извъшването на обреда.

Факт е например, че църковният обред в Православието изцяло бива изчистен от идолослужебни вещи. И това става не защото духовникът ползва предмети от "неземна" материя, а защото службата, съзнанието за богопознание и почитта към християнския Бог нямат нищо общо с философията на езическите идоли. Всеки, който е запознат със смисъла на богослужението и всеки, който познава чистотата на съзнанието в обреда на българската народна култура, ще види несъмнено разликата между езичество и християнство. Защото както отбелязва преп. Паисий Хилендарски в "История славяноболгарская" – българите постъпват по християнски, вършейки християнски дела. Защото обвинението против българската култура за "езическа останка" по същество следва обвиненията на фарисеите и книжниците против Христос и Неговите ученици. Само човек, който философски поставя обредността на богопочитанието, описана в Мойсеевите книги на Стария Завет, над казаното в Новия Завет от Господ Иисус Христос, може да си прави заключения за религиозността на народа от някои природосъобразни и незаписани в Св. Библия обичаи.

Непрестанното присъствие на евангелската проповед и библейския дух на праведност в живота на хората води до устойчиво и ясно изразено християнско поведение. Особено ако Църквата е подпомагана от държавната власт, какъвто е българският пример през Средновековието. Робството в нехристиянска държава, както живеят българите в течение на 500 години, предполага възможността ежедневното човешко поведение да бъде обогатено с предмети и некнижовни порядки, които обаче имат християнско значение за хората. Такъв е случаят и с нашата народностна самоличност, за която да не забравяме, че живя 500 години под мюсюлманска власт и бе управлявана от гръцки йерарси, но все пак запази православно-славянския си дух! Защото за непредубения учен е ясно, че християнизацията на българския народ според духа на Евангелието е много силна и фактически нашето модерно битие е плод не на езическата останка и на богомилството в народната култура, а на църковното ни съзнание, което доведе до учредяване на Екзархията през 1879 г. и така даде възможност да се издигнат обоснователни политически претенции за възкресението на държавата във всички етнически територии на българите на Балканския полуостров.

Факт е, че днес, в началото на ХХI век, се наблюдава една сериозна духовна паганизация, много по-силна от битово-природната паганизация през Средновековието и турското робство. Защото чрез почитанието на материята и тялото, изразено в култа към идолите на спорта, киното, музиката и псевдолитературата в наши дни в душата на българския народ се настанява едно тъмно чувство на разврат, алчност и насилие, което е свойствено на езическата култура. Всеки познавач на религиите знае много добре, че същностната разлика между християнството и нехристиянството не е отношението на човека към животното или обредния инвентар, а отношението на човек към човека като към негов ближен.

Да се тъсят запазени живи "антични реликти" във вярата на българите извън особеностите на християнската религия в мюсюлманска държавно-правна система означава да се обяви де факто непроменяемият езически характер на българската култура и така да бъде поставена под съмнение православната история на Балканите – такава, каквато е записана в текстовете и каквато е запазена в народната памет. А там българите са видяни като истински християни, предани на отеческата им вяра дори и през миговете на друговерско потисничество.