Възкресението на Православната църква на Албания

Архиепископ Анастасий пристига в Тирана на 16 юли 1991 г. в страна, която до преди това е имала най-войнстващия атеизъм в света. От 440-те клирици през 60-годишния период на комунизма остават 22 – всичките стари и болни, а някои и близо до смъртта.

През януари 1991 г., месец след като правителството в Тирана разрешава създаването на некомунистически политически партии, Вселенската патриаршия започва възстановяването на Православната църква на Албания. Два месеца след шестдесет и първия си рожден ден еп. Анастасий получава телефонно обаждане от Патриаршията в Константинопол с въпрос дали би заминал за Албания като Екзарх, за да види какво е останало от Православната църква там. По това време той възнамерявал да се оттегли в пенсия. […]

На 24 юни 1992 г. по предложение на Вселенския патриарх Вартоломей той е избран единодушно от Св. Синод на Вселенската патриаршия за глава на Православната църква в Албания. (В първите години среща изключително много трудности от страна на албанските политици, които правят всичко възможно, за да го принудят да напусне страната, но опитите им остават неуспешни. Друг сложен проблем, който е трябвало да преодолее, е разделението в самата Църква.)

Архиепископът разказва:

„Имаше голямо разцепление в Църквата. Хората тук имат различен етнически произход. Първата ни задача бе да постигнем единство сред православните християни След токова много гонения не можехме да позволим да продължава разцеплението. Спомням си, че казах веднъж в Корча: „Мислите ли, че гората е по-красива, ако в нея има само един вид дървета?” Различните дървета всички трябва да растат свободно под лъчите на слънцето. Ключът към истинското развитие са любовта и свободата”.

Един от елементите на процеса на преодоляване на преградите вътре в Църквата е бил свързан с това какво самосъзнание притежава самата Църква.

„Ние гледаме на себе си не като на Албанска православна църква, а като на Православна църква на Албания. Дори по-скоро гледаме на себе си като на Православната църква в Албания. Ние сме част от вселенската Църква. Православната църква не е федерация от църкви; едната Православна църква съществува в пълнота на всяко конкретно място. Ние пътуваме към Царството Божие заедно. Никой не може да съществува като остров, нито Великобритания, нито дори огромният Китай. Никой не може да съществува изолирано.” […]

Една от най-належащите задачи за архиеп. Анастасий е била да се организира работата по създаване на места за богослужение в страна, в която църквите са били последователно разрушавани или използвани за светски цели. Най-забележимото му постижение са църквите, изградени или възстановени след неговото пристигане. До средата на 2001 г. са построени 80 нови църкви, 70 са издигнати от руините, повече от 140 са ремонтирани, а 5 манастира са върнати към живот.

Освен това, построени или възстановени са повече от 20 големи сгради, сред които са: Богословската семинария в Дуръс, административната сграда на Св. Синод в Тирана, епархийските центрове в Корча, Берат, Гирокастра, както и гимназията „Св. Кръст” в последния град. Медицинският диагностичен център в Тирана, няколко странноприемници, училища, както и комплексът „Назарет”, в който се помещават свещоливница, печатница, иконографско и реставрационно ателие и други сгради за църковни нужди.

„В началото нямахме друг избор освен да направим няколко леки постройки в различни градове , за да служат временно за храмове, но през годините постепенно построихме истински църкви, предимно от камък, всяка със свой облик. В някои случаи те бяха възстановени от руините, а в други – иззидани от основи. Целта ни беше не просто това да бъдат не просто подходящи постройки, а да създадем красиви църкви. Чрез архитектурата на храмовете се опитваме да кажем нещо не само за настоящето, но и за бъдещето. Тази дейност се координираше от технически отдел, ръководен от отец Теологос, атонски монах, завършил архитектура, който работи заедно със способни, местни сътрудници. За строителството и възстановяването на църквите сме изразходвали милиони долари. Голямата част от тези средства идваха от дарения в чужбина, включително от мои бивши студенти, преуспели в кариерата си или пък работещи в неправителствени организации, способни да помогнат. Понякога казвам за себе си, че съм един международен просяк! Ние сме бедна Църква, но сме богати с приятели. И ние сме много благодарни на всички тях.”

Църквата в Албания обаче не се радва на приятели от страна правителството.

„Много рядко властите откликваха бързо при връщането на отчуждената църковна собственост, независимо дали става дума за връщането на храмове или на земя с развалини от храм върху нея. Това е проблем, който ни възпрепятства в много градове и до днес. Понякога единственото практическо решение бе да откупим онова, което е било откраднато от нас.”

Строителството на църкви много често е означавало нещо повече от построяването на един храм.

„Когато строяхме или възстановявахме църква или храм, нерядко ни се налагаше да ремонтираме и пътя край него. Веднъж ме попитаха какъв подарък бих желал и, струва ми се, че имаха предвид някаква икона. А аз казах: „Бих желал един булдозер.” Хората бяха страшно изненадани: „Но какво ще правите с булдозера?” „Ще строим пътища в отдалечените райони, за да направим живота на хората по-човешки.”

„Така Църквата с нейната цялостна строителна дейност се превърна във важен фактор на икономическото развитие в Албания. Ние сме един от най-големите инвеститори и работодатели в страната.” […]

Задачата да се възстановят църковните сгради, както и да се осъзнае значението на съвместната молитва, се свързвала с изграждане то на разбиране за общата отговорност на всеки човек в Църквата за живота в нея.

„Ние имаме три основни принципа, които повтарям непрекъснато. Първият е: да има местно ръководство, вторият – да се използва местният език, а третият – да се разчита на местно финансиране. Налага ни се да правим компромис само с последния принцип. Страшната бедност в Албания изисква външна помощ, за да се възстановят църквите и се осъществява милосърдна дейност. Но дори и в тази област никога не започваме проект без парични пожертвования и от албанците. За да получим Божията благословия, трябва да дадем онова, което можем. Само, че нулата не може да бъде благословена. С две риби и пет хляба Христос нахранил 5 000 души, но първо е трябвало да се принесе дар от малкото, което хората са имали.” […]

Една от неотложните задачи е била да се направи всичко възможно за страдащите в най-бедната страна на Европа. Църквата започва да създава клиники в главните населени места. Осъществяват се програми в помощ на инвалиди, за здравеопазване в селските райони, за развитие на селското стопанство, за работа със затворници и бездомници, безплатни кухни, спешна помощ крайно нуждаещите се. По-голямата част на тази работа се осъществява чрез „Дякония Агапис” („Служение на любовта”), църковен отдел, основан през 1992 г. от архиеп. Анастасий и завеждан в началото от отец Мартин Рици (който сега оглавява Православния християнски мисионерски център в САЩ), след това от Пени Делиянис, а в момента от албанка – Нина Грамо Пердику. Тези проекти никога са предназначени не само за православните, а за всички, които се нуждаят от помощ, независимо от верската си принадлежност или липса на такава.

„Ние работим за прилагане на новостите в здравеопазването, казва архиеп. Анастасий. Клиниката „Благовещение” в Тирана сега отговаря на най-високите европейски стандарти. Идват хора от цялата страна, за да се лекуват в нея”. Образцов проект е стоматологичната клиника, помещаваща се в огромен бял микробус, който пътува от град на град.

Друга ключова сфера на дейност е образованието. Освен Православната семинария в Тирана, в която се учат момчета и момичета, създадени са също и училища, които да посрещнат други нужди. Неотдавна в Тирана се откри Институт за професионално обучение след средното образование. В Гирокастра от няколко години съществува мъжка гимназия, в съседен град – средно девическо училище. Открити са 12 детски градини в малки и големи градове. Организират се летни лагери, както и работа по различни младежки програми.

„Наш главен приоритет са децата, казва архиепископ Анастасий. Разкрихме много детски градини, ясли и училища. Съжаляваме само, че не можем да помогнем на още повече млади хора. Правим каквото можем с хората и условията, в които можем да си позволим.”

„За да постигнем резултати, ни трябват хора, свети хора. Хора, които не променят нещата, а променят себе си. Църквата има силата да създава личности, способни да обичат и да се жертват, такива, които са надживели отмъщението, способни да прощават. Помирението не е лесно. То се нуждае от помощта на Църквата. Прошката и помирението са същностна част на християнския живот, особено по времето на Великия пост. Той дава силата да простиш на другия. Колкото повече си прощаваме, толкова по-здраво е общението!”

„Някога младото поколение е било обучавано чрез системна комунистическа пропаганда. Това е била култура на страха… Сега младите са обект на друга пропаганда – на идеята, че да имаш положение в обществото, означава да имаш пари. Новата система казва, че колкото повече пари имаш, толкова си по-значителен Но без любов и жертва хората се превръщат в диви животни. Днес без религиозните общности няма надежда. Хората трудно да разбират жертвата, продиктувана от любов, от вяра в Христос. Тъжно е, че толкова много хора са в плен на разбирането, че щастието е в парите. Младите трябва да знаят, че има нещо повече отвъд живота. Сега мирските хора щом видят, човек, който живее като прави жертви, си мислят, че той получава тайно някакви материални облаги…”

Пълното възраждане на църковния живот в Албания включва и някои други сфери на работа. „Основахме радиостанция и вестник – и двете се казват „Ngjallja” – възкресение. Вестникът излиза веднъж месечно, а радиото предава 24 часа всеки ден. Програмата съчетава духовни, музикални, информационни и други предавания. Сега има и час, посветен на децата. Наскоро поставихме и нова антена, която позволява да предаваме в цялата страна. Освен това, имаме и център извън Тирана, наречен „Назарет”, в него се преподават иконопис и реставрация. В същата сграда се помещават печатница и свещоливница. Продажбата на свещи е един стабилен източник на приходи за енориите.”

Архиеп. Анастасий вижда като друга област на църковната дейност работата по проекти за повишаването на грижата за околната среда.

„Тази година започнахме програма за опазване на околната среда, която включва следдипломно обучение на 15 студенти, завършили биология, лесовъдство или екология. Те ще започнат програми за опазването на екосистемите в три области на Албания Създадохме още и програми за събиране на отпадъците в два града. Част от ролята на енорията е да се грижи за това селото или градът да бъдат чисти. Трябва да внушим идеята за чиста околна среда, каквато някога Албания е имала, наложена от полицейската държава. Сега това не може да бъде наложено, а трябва да се превърне в свободен избор.”

„Необходимо е Църквата да присъства във всички сфери от живота чрез пилотни програми за здравеопазване, образование, социално подпомагане, програми за икономическо развитие, култура и грижи за околната среда. Това са основни неща за цивилизацията. Във всяка област на живота трябва да въведем духовното измерение. Културата е повече от технологията! Преди всичко тя е уважение към човешкото достойнство. Културата е уважение към Божието творение. Там, където тя съществува, има красота” […]

Демокрацията е гръцка идея и навярно не трябва да ни учудва това, че един епископ-грък е не само християнски мисионер, но и мисионер на демокрацията.

„Част от призванието ми тук е да подпомагам ферментацията на обществените процеси. Трябва да си зададем въпроса как Албания може да стане наистина демократична страна. Демокрацията е сложен феномен. Тя не означава просто една партия да се окаже на власт и да налага волята си. Тя е повече от това да дойдеш на власт чрез свободни избори. Демокрацията е уважение към истината, уважение към другия. Тя означава да не подменяш действителността с думи и лозунги. Тя означава да не мислиш, че твоето насилие е добро, а тяхното насилие е престъпление. Думите се променят, но за съжаление синтаксисът остава такъв, какъвто е бил. Ние страдаме от вакуум на ценности и от една много жестока форма на капитализъм – капитализма, който виждаме в „Оливър Туист”.”

Не всички беди на Албания са се случили преди края на тежкия комунистически режим през 1991г. През 1997 г. Албания е обхваната от анархия след пропадането на финансовите пирамиди, в които мнозина албанци са заложили и изгубват всичките си спестявания.

„Страната бе на ръба на гражданска война, спомня си архиеп. Анастасий. Това беше тежка катастрофа, която отприщи страха и агресията, натрупани в сърцата на много хора. Повечето от чужденците, които работеха в Албания, напуснаха страната. През този период Църквата оказа спешна помощ на 25 000 семейства и неуморно призоваваше: „Не на оръжието, не на насилието!”. Повтаряхме, че никакъв акт на насилие не може да бъде оправдан от Църквата.”

Архиепископът пренебрегва съвета на мнозина приятели в Албания и чужбина и отказва да напусне страната.

„Много хора трябваше да заминат, но аз разбрах, че трябваше да остана и приканих онези, които искат, да останат. Моето положение е на капитан на кораб. За мен възможността да напусна не съществуваше, но опасността беше съвсем истинска”.

Той ми показа един куршум, който е бил изстрелян в прозореца на неговия кабинет, счупил външното стъкло, но бил спрян от вътрешното.

„Чудно беше да се види куршум, спрян по такъв начин! Запазих го като спомен от онези времена, когато бяхме подложени на изпитания и всеки ден можеше да бъде за нас последен. В онези дни спях на пода в кабинета си в ъгъла под прозореца” […]

Друг период на изпитания е 1999 г., когато НАТО напада Югославия и бомбардира множество обекти в Сърбия и Косово.

„Половин милион косовски албанци избягаха в Албания през този период. Църквата не можеше да им обърне гръб. Повечето от бежанците бяха веднага приютени в албански домове, а ние поехме грижат за 32 000 души и все още обслужваме последния бежански лагер в страната. За нас нямаше значение, че сред бежанците почти нямаше християни. За известно време спряхме занятията в семинарията, за да могат всички студенти да участват в спешната помощ за бежанците”. Знаех от различни снимки, че архиепископът не само е изпращал другите да помагат, а и сам вършил това, разтоварвайки например кашони с храна и лекарства. „През този период може би стана най-ясно на хората, които ни критикуваха, че Църквата не съществува само за себе си, а за всички.”

Той си спомни как по онова време някои от семинаристите първоначално се страхували и се тревожели, че бежанците ще бъдат враждебно настроени към тях като православни християни, даже след като са дошли да им помагат.

„Казах им, че трябва да отидем в центъра на кризата и да видим лика на Христос в онези, които страдат. Един студент ме попита: „Няма ли кръстчето, което нося, да предизвика някои от тях?” Казах му, че е достатъчно да носим кръста в сърцата си. По-важни от речите за Православието са християнските постъпки. Подчинявай се на Бога с любов и не се страхувай! Не позволявай на страха да се превърне в идол! Невъзможно е да се занимаваме с богословие без да оказваме съпричастност”.

* * *

В деня, в който трябваше да напусна Албания имах време за още един последен разговор с архиепископ Анастасий.

„Някои чужденци като видят трудния живот тук ми казват: „Как можеш да издържаш на това? Тук е толкова грозно!” А за мен то е толкова красиво! Божия благословия е да бъда тук – не благословията, която си представих, а тази, която наистина получих.”

„Аз не произлизам от тези смирени хора, но се уча от тях да живея по-просто, по-истински, по-честно, да имам повече готовност да прощавам. Смирението не е постижение, а процес на развитие, който продължава през целия ни живот. Често тук в Албания можеш да срещнеш хора, които попиват всяка твоя дума, всеки жест. Лицата им са като жадна земя, готова да поеме всяка поеме всяка капка вода. За мен това е невероятен промисъл да бъдеш изпратен да служиш на такива хора, хора, които никога не си познавал, никога не си очаквал да срещнеш, а те те приемат с такова доверие. Слава Богу за това, че бях изпратен да живея сред тях и да ги имам за свои помощници.”

„Хората понякога ме питат за моите очаквания, но аз не знам нищо за бъдещето. Човек може само да върши работата си с любов и смирение. Аз не съм спасителят на Албания, а само една свещ пред иконата на Спасителя.”

Списание Мирна, бр. 19 [поръчай]