Една богослужебна книга на 240 години

Всяка книга има своя съдба.

                                                                                                                        Неизвестен автор

Искам да ви разкажа за една книга. За една много стара книга.

Книга, която е по-стара от радиото, телевизията, за интернет и дума не може да става. Не искам да компрометирам последните (а на фона на сегашния живот не бих и могъл), но един акцент върху многовековна медия като книгата, явяваща се прародител на последващите я, не е излишен, особено в днешния високотехнологичен век.

В храма, в който пея, имаме и стари богослужебни книги. Материалът ми е посветен на една от тях, наречена миней. Минеят (гр. Μηνιαίος – месечен) е богослужебна книга, съдържаща текстове, посветени на неподвижните църковни празници за месеца. Неподвижните празници са тези, които не сменят датата на празнуването си – като Васильовден например, който винаги честваме на първи януари всяка година. Тъй като в годината има 12 месеца, съответно имаме и 12 тома минеи.

Книгата миней се появява през X век. Най-ранните служби на славянски език са вероятно преводи от гръцки език на учениците на светите братя Кирил и Методий. Известно е, че те самите също съставят или написват богослужебни текстове. Тези минейни служби са били част от сборници – антологии, които изчезват до XII век. Минеите, които ползваме днес, се появяват по-късно[1].

Върху титулната страница на богослужебна книга, за която искам да разкажа (минеят е за месец януари), е написана на църковнославянски език и е напечатана през месец януари на 1782 г. след Рождество Христово – т.е. възрастта ѝ е почти 240 години. Ще ми се да отбележа, че храмът ни е на 88 години, сиреч той е по-малък на години два пъти и половина, пък и повече  от книгата! Само като се замисля колко поколения са ползвали тази книга. Колко свещеници и църковни певци са се докосвали до съдържанието ѝ, е нещо, което знае само Този, Който е Главен предмет на книгата. Защото, когато възхваляваме светийските подвизи и добродетели, ние всъщност възхваляваме Даващия им сили Бог – или както възвестява Църквата: „Дивен е Бог в Своите светци“.

Книгата е печатана в Москва по време на  царуването на Екатерина Велика (управлявала от 1762 до 1796 г.). В културно отношение Русия на Екатерина Велика се превръща в една от водещите европейски сили. Самата императрица е имала репутацията на покровителка на изкуствата, литературата и образованието.

Как и кога е била пренесена книгата у нас, дали преди или след Освобождението, не знам. Най-вероятно е ползвана от следосвобожденските българи, както и от нашите по-близки предци, преживели различните политически режими в страната ни. По-интересното според мен е това, че тези политически режими са надживени от тази книга. Защото книгите надживяват политическите страсти, което не е малък повод да се замислим върху преходността на първите и ценността на вторите.

Друг интересен момент е, че тази книга е печатана в империя, която не съществува повече от 100 години, а и реално погледнато, възрастта на книгата надвишава годините на  съществуване на цялата Руска империя.

Тази близо 240-годишна книга е като писмено съкровище, скрито в храмовата певница. А знаем, че книгите нямат свойството да се натрапват, а изчакват спокойно някой да ги потърси.

Годината, в която е печатан нашият миней, 1782 г., е рождена за виртуозния цигулар Николо Паганини. Но за разлика от прочутия музикант, нашата книга цял живот е била добре приета в църквата.

От нея можем да научим, че:

Нашето богослужение е с дълга история – ние сме просто преносители на възвишеността и красотата му.

Родена доста далеч, тя е пропътувала стотици километри, за да дойде при нас – с което ни подсказва, че пътуването (най-вече това, извършващо се в нашите умове) е нещо прекрасно.

Благодарение на тази книга ние имаме възможността да пътуваме през богослужебния живот на Църквата. За къде ли? Отговорът е при св. ап. Павел: „тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим.“ (Евр. 13:14).

Макар че е разлиствана от много ръце, тя не се бои от загуба на нещо свое. От загуба се бои този, който иска да я няма (било паднал дух или човек), за да може по-лесно да манипулира (това се отнася за посланието на всяка една ценна книга).

Тя ни учи на търпение, защото след като изтече първият месец от годината (както казахме, минеят е за м. януари), тя търпеливо намира мястото си в шкафа, чакайки началото на следващата година.

Както в нашите сърца са написани имената на ценните за нас хора, така в нейното „книжно сърце“ са имената на светци като Василий Велики, Серафим Саровски, Йоан Предтеча, Антоний Велики, Атанасий Велики и др. А това, съгласете се, е свидетелство за едно чисто сърце.

Надявам се, че и за в бъдеще в нашия храм ще посрещаме с нея празника на св. Василий Велики (без, разбира се, да отричаме пеенето в храма и на български език). Защото ако книгите имат мечти, то те се състоят в това – да бъдат от полза, да дават. В което всъщност се крие както тяхното истинско призвание, така и един прекрасен урок за всички нас.

Бележки:

[1] Данни, предоставени на автора от о. Козма Поповски, ефимерий в Софийската Духовна семинария „Св. Йоан Рилски“.