За тоталитарното време и християнското опрощение

Помня казаното от един български музикант, че във времето на соца, когато се връщаш от чужбина, на митницата може да ти поднесат документ, в който трябва да декларираш: „Не внасям порнографски материали и библия”. Наскоро пък попаднах на разказа на един богослов, който споделя как в родния му град на местните комунистически културтрегери им хрумнала идеята за създадат „алтернатива“ на богоявленския ритуал и вместо кръст, в чест на „спонтанно“ възникналия зимен празник в реката да хвърлят петолъчка. Само че предвидливо завързана с корда – та ако се окаже, че липсват ентусиасти да скочат в студената вода, да не би сакралният предмет да бъде безвъзвратно изгубен. Много са бисерите в наниза на тези соцабсурди, когато говорим за отношението на тоталитарната власт към християните и тяхната вяра. Бисери, които много млади българи днес биха причислили към графата „вицове“. Има и разкази обаче, които карат всяка иронична усмивка да се изпари и всеки смях да замлъкне. Такава е историята, споделена от отец Добромир Димитров пред участниците в наскоро провелата се Международна конференция в София „Християнските църкви, гражданското общество и комунистическото наследство“*. Ето неговия разказ**:

„През 2004 година започнах да служа в една болница, за която разбрах, че църквата към нея е била превърната в морга от комунистическата власт. Когато влязох в храмовата сграда, се насочих натам, където би трябвало да е олтарът. Това място бе превърнато в тоалетна, а олтарният камък, на който служи свещеникът, бе поставен на пода на тази „тоалетна“. В храма бяха сложени маси за аутопсия. Слава Богу, бавно ние възстановихме този храм… В селото, в което служих известно време, синът на свещеника (който е служил преди отеца, след когото служих аз) бе известен с това, че е участвал в репресиите срещу селяните, които не са искали да влизат в ТКЗС-то и да си дадат земите на държавата. Той ги е „убеждавал“ да влязат в ТКЗС-то по един много брутален начин – човекът е бил вкарван в буре и въпросният мъж е пускал бурето надолу по баира…“.

Макар и по правило християнинът да стои на здравословна дистанция от всякакви теории на конспирацията, от фактите, изнесени на конференцията, ясно се откроява изводът, че тоталитарният режим в България е имал целенасочена конспиративна стратегия за унищожаване на християнските църкви в България, както и за тотално потъпкване на правото на свободна вероизповед, следвайки директивите на съветската власт. Как тогава на фона на истории, като споделените от отец Добромир Димитров и от други участници във форума, застава въпроса за опрощението и помирението? Това бе именно една от големите теми на дискусията и основна в изложението на отец Добромир. Утопично ли е това свръхчовешко усилие, към което призовава християнството: жертвите да простят на своите мъчители и предатели; възможно ли е да видим лицата на същите тези предатели като икони на Христос, както православието ни призовава да гледаме на всеки човек? „Бях енорийски свещеник в едно село, когато веднъж ме извикаха за изповед на един човек, който беше много смачкан. Той изповяда, че е извършвал доноси за всички от селото, за мъжете по-специално. На няколко месеца в селото е идвал офицер от Държавна сигурност да събира доносите. Жената на въпросния човек ми сподели, че той всеки път в деня преди да дойде този офицер да извърши разпита е повръщал цяла нощ. Може би защото е изпитвал някакво угризение на съвестта. Този човек се изповяда и се причасти… В романа на Достоевски „Престъпление и наказание“ виждаме един човек, който е убил, и в края на книгата той моли да му бъде прочетен онзи епизод от Евангелието, в който се говори за възкресяването на Лазар… Мисля, че във всички тоталитарни режими всички са жертви – дори и престъпниците са жертви… Трябва да простим, трябва да обичаме дори и врага си, казва Христос. Свети Силуан Атонски пита – но как да любим, когато ни сторват зло, или как да любим онези, които гонят светата Църква. „Тази любов не е възможна за човека, освен единствено с благодатта на Светия Дух, но непозналият Духа Свети не разбира как е възможно да люби враговете, нито пък приема такава любов.“ За да приеме любовта на Светия Дух, вярващият трябва да се подвизава, да се упражнява, това значи аскезата. Как? Като се бори със своето его. Насилвай сърцето си да люби враговете, и Господ, виждайки доброто ти разположение, ще ти подаде нужната помощ, казва св. Силуан. Тоест прошката не е наше човешко действие, защото е почти невъзможно с човешките сили да се прости. Св. Максим Изповедник казва: „Ако ненавиждаш някого, другиго любиш, но умерено, а друг пък любиш горещо, разбери от това неравенство, че си далеч от съвършената любов, която предполага да любиш всеки човек еднакво“ – това бе само част от изложението на отец Добромир Димитров, посветено на възможността за опрощение.

Той завърши своето слово с една молитва, написана от анонимен автор, затворник в един от концентрационните лагери, която гласи: „Мир на всички хора със зла воля! Да спре всяка мъст, всеки призив към наказание и възмездие, престъпленията преляха чашата, човешкият разум повече не е в състояние да ги побере. Неизброим е сонмът на мъчениците, затова не слагай техните страдания на везната на Твоята справедливост, Господи, не ги превръщай в страшно обвинение против мъчителите, за да изискат от тях страшната разплата. Въздай им другояче – положи на везните в защита на палачите, доносниците, предателите и всички хора със зла воля, мъжеството и духовната сила на измъчваните, тяхното смирение, тяхното високо благородство, тяхната постоянна вътрешна борба и непобедима надежда, изсушаваща сълзите. Тяхната любов, тяхното изтерзание, разбитите им сърца, оставащи непреклонни и верни пред лицето на самата смърт даже в моменти на пределна слабост. Положи всичко това, Господи, пред Твоите очи за опрощаване на греховете, като откуп за тържеството на праведността, вземи предвид доброто, а не злото. И нека ние останем в паметта на нашите врагове не като техни жертви, не като ужасяващ кошмар, не като неотстъпно преследващи ги призраци, а като помощници в тяхната борба за изкореняване на разгула и на техните престъпни страсти. Нищо повече не искаме от тях, а когато всичко това свърши, дарувай ни да живеем като хора сред хора и да се върне на нашата изстрадала земя мирът; мирът между хората с добра воля и всички останали… „

В рамките на конференцията заедно с духовници, историци и богослови от България, участие взеха и техни колеги от Германия, които споделиха своя опит, свързан с комунистическата власт на бившата ГДР и евангелските църкви в страната. В края на форума проф. Калин Янакиев предложи своето обобщение на базовите различия между посттоталитарната ситуация в Германия и България с оглед миналото и на двете страни. Като първо различие той открои наличието на живи църковни общности, които се запазват в Германия, независимо, че са били подложени на силен и често пъти груб натиск от страна на комунистическата власт и нейните тайни служби: „Тези общности са били свързани персонално със своите пастори, и там, където става дума за епископални деноминации – със своите епископи. Чухме например, че самите епископи са инициирали обещания от своите енориаши да не се срещат с органи на ЩАЗИ, или да съобщават, ако бъдат потърсени от тях… Различен е проблемът в България по време на тоталитарния режим – отсъствието на общности е онова основно страдание, което ни е мъчило тогава, и едва сега ние започваме да създаваме общности… Имало е вярващи индивиди и въцърковени семейства, но практически липсва общностен църковен живот, той е днешно предизвикателство пред Православната ни църква, което вече е поето и смея да кажа, че се движим в добра посока“.

Дейности, свързани с християнската катехизация и мисионерство, в бившата ГДР са били в оскъдица, на българска почва обаче същите са напълно задушени. „При цялото ми уважение към страданията на западните християни, говорихме си с колегите, че съществуването на няколко църковни издателства в Германия в тоталитарните години, което вие, уважаеми немски колеги, намирате за малко, за нас е същински лукс. По това време в България съществуваше едно единствено Синодално издателство, което едва можеше да издава само необходимите за богослужение книги… Разпространението на църковна литература можеше да съществува единствено по нелегален начин“, отбеляза проф. Янакиев

Днес гражданите на бившата ГДР знаят, че е важно да говорят и могат да говорят осъзнато за преживяванията от тоталитарното си минало, за да предадат осмислен урок от историческата памет на бъдещите поколения. За разлика от тях обаче, в България все още витае една непреодоляност на редица тоталитарни нагласи според проф. Янакиев: „На жертвите на комунистическия терор наследниците на комунистите противопоставят жертви от предходния период. Тук се води борба на жертви. И до този момент антикомунистите често биват асоциирани с фашисти или със симпатизанти на фашисткия режим, което е абсурд. Ние нямаме възможност за гражданско примирение, защото нямаме заявено желание за покаяние и прошка. Затова на нас, като християни, остава радикалното християнско опрощение към враговете, за което говори отец Добромир Димитров, и което е неимоверен подвиг; което е християнски дълг и психологическа невъзможност едновременно… Православните по-специално имат и тежък каноничен проблем. Дори безспорно провинилите се в сътрудничество с Държавна сигурност български архиереи много трудно биха могли да бъдат осъдени от църковен съд, защото онзи, който може да извърши църковен съд над епископите, е само съборът на епископите, а вие чухте каква част от събора на епископите съвсем доскоро се състоеше от същите тези сътрудници на Държавна сигурност. Същевременно сред българските протестанти, както стана ясно от докладите, се усеща една атмосфера, близка до схизматичната – има много пастори, уличени в сътрудничество с Държавна сигурност, които не желаят да помръднат от своите места и са в режим на конфронтация на съвестта с онези, които героически са издържали тоталитарния режим.“.

Във фокуса на дискусията между немските и българските богослови бе и въпросът за политическата активност на християнина, от една страна, и принципите на вярата, от друга. „В Германия част от онази църковна опозиция преди и в самата 1989 г. участва активно и в изграждането на една демократична Германия. Тук, сред нас са и пастори, но и политици на Обединена Германия… Драматизмът на проблема в отношенията църква-полис се състои и в базисните вероизповедни основания на православието, от една страна, и на протестантизма – от друга. Православната вероизповед може да бъде обобщена с една много кратка, но заслужаваща тълкувание формула: Църквата, казват православните, е царство не е от този свят, което обаче в този свят пребивава. Но и едното и другото – в този свят нещо, което не е от този свят…“. Според проф. Янакиев това поражда две възможни изкушения – едното тласка към идеята за резигнация от света, за живот в един сакраментализъм, а другото ни повежда към големите компромиси. „Забравяме обаче, че като нещо, което не е от този свят, Църквата трябва да бъде базисно свободна от този свят. И когато се подвизава, и когато прави компромиси. Свободата от този свят в този свят трябва да бъде критерий за това докъде трябва да се правят компромиси, и докъде да залагаме на подвижничеството от света… Както обикновено, между тези две изкушения християнската съвест се колебае и стрелката на компаса никога не успява да се успокои точно в центъра… Това е специфично наш проблем, него ние трябва да решим – той е и дълбоко теоретичен, и проблем на православния ни етос“, казва проф. Янакиев.

Но в крайна сметка как осмисленият опит от тоталитарното минало може да ни помогне да погледнем реалистично към съвременната ситуация на свободните общества и към предизвикателствата, които поставя тази свобода?

„Периодът на комунистическите режими и в България, и в Германия, е време, в което бе пикът на секуларната култура, включително и в свободния свят. Днес сме изправени пред други изкушения: религиозността започва да се връща в живота на обществата, но има риск от злоупотреба с изповеданията, с Църквата, от нови авторитаризми, които се въоръжават с оръжията на десекуларизацията. Изкушени сме да се тласнем в по-либерална посока, виждайки гримасите на един авторитарен консерватизъм в определени региони на света, и трябва да внимаваме да запазим баланса между консерватизъм и либерализъм. Днес светът, в който наред с консервативните опити да се злоупотреби с християнството в полза на нови авторитаризми, силно предизвиква християнската ни съвест със своя хиперлиберализъм. Тежкият ни опит от тоталитарния период трябва да ни послужи като някакъв ориентир в това ново предизвикателство. Макар Путиновата идеология да е абсолютна лъжа, която се опитва да стилизира целия Запад с проблема за еднополовите бракове, Фемен, крайно левите организации и т. н., ние трябва да признаем, че подобни хиперлиберални идеологии присъстват на Запад и предизвикват християнското ни съзнание. Как да не бъдем хиперлиберали, както ни диктува християнската съвест, без да се превърнем в сърдити реактивни и склонни към колаборации и симпатии с нови авторитаризми църковни християни е въпрос, който изглежда ще трябва да бъде тема на бъдещи наши размисли, изхождайки и от нашия преживян опит от тоталитарната диктатура.“, заключи проф. Янакиев.

* Международната конференция на тема „Християнските църкви, гражданското общество и комунистическото наследство. Опитът на Германия и България“ се проведе в София от 23 до 26 април 2014. Организатори на форума бяха сп. „Християнство и култура“, Евангелска академия, Франкфурт, фондация „Конрад Аденауер”, Богословският факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, Федералната фондация за преоценка на диктатурата на ГЕСП и Софийска платформа. Сред участниците от българска страна бяха Тивериополският епископ  Тихон, прот. Добромир Димитров, проф. дфн Калин Янакиев, доц. д-р Дилян Николчев, доц. д-р Ивайло Найденов, доц. д-р Мариян Стоядинов, Момчил Методиев и др.

**Всички цитати, включени в статията, са откъси от изказвания на участници в конференцията.