История на православните военни храмове в София, града на Премъдростта Божия. Кратки бележки – I част

Началото на тази статия бе поставено през 2020 г., когато прочетох дневника на отец Иван Дочев¹, мобилизиран в редовете на Българската армия от 17 септември 1912 г. до началото на Междусъюзническата война. В него с обикновени и достъпни думи той описва обстановката, несгодите и войнишкия живот, които споделя със своите „енориаши“ – офицерите, войниците и ранените от Дивизионния лазарет в състава на ІV пехотна Преславска дивизия. Без натруфеност и излишен патриотичен патос, той обрисува ежедневния, истински войнишки бит, душевните мъки на своите духовни чада, селищата и хората, които среща по пътя, през който преминават.

Този текст събуди в мен интерес към военното духовенство в българската армия (1878 – 1918 г.), неговите „корени“, неговата документална и институционална основа (макар и частични към този момент), процесите и факторите, които оказват влияние върху развитието му и т.н. С особено вълнение търсих информация за подкрепата в лицето на управляващите и армията, а от друга страна, бях любопитен за богословската основа на въпроса, касаещ духовното общуване между войниците и свещениците, призвани в това служение. И то извън контекста на официалните православни обреди, извършвани в нашата войска – сутрешна, обедна и вечерна молитва, полагане на клетва, молебен, водосвет, освещаване на знамена, свързани както с официални, така също с дружинни и ротни църковни празници на светеца-застъпник пред Бога, заповедите за задължително причастяване и др.

Като част от това изложение ще посоча (със събраното до момента) военните храмове, които имат пряко отношение към духовните треби на войниците от българската армия. Поради преплитане между историческите съдби на България и Руската империя, това се отнася и за руските военни храмове в страната, а в ретроспекция ще посоча развитието и на руското военно духовенство, което заедно със своите „събратя“ – епархийските свещеници, йереи и изповедници на вярата, след завземане на властта от болшевиките (7 октомври 1917 г.), ще понесе основната тежест на репресиите от безбожната комунистическа власт в страната, а след 1919 г., ще измине тежкия и трънлив път на емиграцията². И по Божий промисъл една част от него ще стъпи на българска земя, където ще намери братски прием и помощ от страна на Светия Синод на Българската православна църква, на българския народ и българското офицерство³.

В своето проучване разгледах издадени книги, статии, доклади или по-пълни изследвания, които третират и изследват проблематиката в дълбочина. Достатъчно ясно изложена информация намерих в трудовете на свещеник (доц. д.и.н.) Петър Гарена,⁴ проф. Светлозар Елдъров,⁵ Снежана Радоева,⁶ подп. к.п.н. В. Котков и подп. к.и.н. А. Байдуков, професор в Академията по военни науки, журналите „Военного духовенство“ и „Военного и морского духовенство“⁷, вестник „Военни известия“ и др. Благодарение на това, според мен, може да се идентифицират няколко военни храма на територията на град София – ПРЕМЪДРОСТ БОЖИЯ, име на града, което означава втората ипостас (лице) на Светата Троица – Господ Иисус Христос, ползвани за различни и специфични военни нужди. Два от тях покриват духовните потребности на военно-образователните учреждения в армията – храм „Св. Спас“(който вече не съществува)⁸, храм “Св. Архангели“, построен на територията на Военната академия „Г. С. Раковски“ в София, храм „Св. Прор. Илия“ в Княжево (сега квартал на София). В същия квартал върху парцел, който е бивша собственост на Съюза на руските инвалиди в България, е изграден още един храм – „Св. Вмчк. Пантелеймон“. Неговото предназначение е да се ползва за духовна утеха от нуждаещите се от постоянни болнични грижи руски военно-инвалиди, настанени в него. Подробно разгледаните административни структури на руското и българското военно духовенство до края на Първата световна война частично поясняват и обясняват появата на военните храмове, нуждата от тях, както и обстоятелствата около последващата интеграция в нашата Църква на бягащите зад граница руски свещеници. Това по никакъв начин не омаловажава или хиперболизира ролята на едното или другото духовенство, и не ги конкурира, а показва как с Божията помощ може да се постигне по-успешно религиозно-нравствено пробуждане на войниците, когато има воля, изградени традиции и желание. Ето защо тази жива част от Църквата Христова е важно да не бъде оставена на забвение за бъдещите поколения. Дори и днес, сто години по-късно.

Още от най-древни времена човекът води постоянна война за своето физическо оцеляване. Чрез силата на оръжието той опитва да наложи волята си на своите „съседи“, от които чрез насилие ще се защитава, ще завоюва или граби. Това ще го подтикне да се самоорганизира в различни по функция и състав военни подразделения (отряди, армии) с определена йерархична и административна структура. И понеже победата е най-ценната придобивка в една битка/война в дохристиянската епоха, тя съзнателно ще се търси и призовава с изпълнение на определени ритуални действия (преди и след битка), чрез сакрална „кражба“ на животински сили (нахлузване кожите на убити вълци, глигани и мечки), за да се умилостивят онези сили, които човек усеща инстинктивно около себе си, но които не разпознава и не познава в дълбочина.

По това време голяма част от религиите (с изключение на зороастризма и юдаизма) поставят в центъра на това „обожествяване“ произхода на съответния политически владетел, който често съвместява ролята и на „главен жрец“ в една изцяло военно-административна религиозна система. Отглас от това са и държавните тотемни знамена, които се развиват като част от специфичен военен „култ“ към различни типове римски военни знамена⁹. Приемането на християнството като основна религия в Източната римска империя в края на ІV в., както и реформите в нейната войска водят до постепенното проникване на различни религиозни обреди и създаването на традиции, които по-късно ще се прехвърлят и в армиите на приелите Православието страни като България, Сърбия и Русия. Поради липса на писмени източници в периода на феодализма и Средновековието, е трудно да се говори за ясно оформено и дефинирано военно духовенство или за специално построени за целта православни храмове. За това има и чисто обективни фактори – непрекъснати военни сблъсъци и териториални промени между съседните православни държави на Балканския полуостров, преминаване от собствена към наемна армия, която невинаги е единородна и верски единна с този, който я наема, сблъсъците с перси, араби, монголи, селджуки и др., които напрягат военния, демографски и икономически ресурс на съответната страна. Това не изключва да се приема за безспорно, че към Х в. във войсковите части трайно навлизат обредността и ритуалите, свързани с празнуване на светци-застъпници пред Господа Бога, освещаването на хоругви/знамена на различните военни части, водосвети, молебени и др.

Християнството отделя особено внимание върху вътрешната борба на човека с пожеланията, които пряко разрушават душата му (да властва и налага волята и желанията си над останалите в този живот), от една страна, а от друга – да търси Бога и спасението във вечния живот, което състояние може да се опише като постоянна духовна „война“. Душата – лека, ефирна и лесно ранима по своята природа, е подложена на ежедневни изкушения от възможностите за „лесен“ живот, които ѝ предлага този материален свят, често се лута и търси светлината на своето духовно спасение. Изградени по „образ и подобие Божии“, ние съществуваме, за да търсим съзвучие със своята духовна същност, да призоваваме молитвено своя Създател и Промислител, да изпитваме радост от тази среща и да служим Нему с истински огън в сърцето си, очаквайки наградата за вечен живот. Ето защо човек има нужда от истинска вяра и Бог, които да го насочват и да пазят душата му от изкушенията на материалния свят.

Като религия, която обхваща всеки аспект от живота, християнството отделя внимание и на войната, заедно с произтичащите от това последици. Преди всичко войната е „нещастие и бедствие“, причинява страдания, независимо от подбудите. В контекста на разглеждания въпрос е важно да се отдели внимание на четвъртата Божия заповед – „Не убивай!“¹⁰. Според едно тълкуване на тази отвъд нравствена дилема „християните не са длъжни да воюват против никой народ, защото чрез Иисус Христос са станали деца на Света; и тям не подобава едновременно да служат на Христос и дявола, защото душата не може да служи на двама господари“. Според друго тълкуване не се „приема за убийство убиването на война, извинявайки ония, които убиват, както ми се струва, като поборници на целомъдрието и благочестието“¹¹, а на „такива, понеже ръцете им са нечисти (т.е. извършили са грях), три години да се въздържат само от причастяване със светите тайни“¹². Причината за тези различия у представителите на Църквата се заключава в това, че едните изхождат от факта, че войната е несправедлива, а другите, считайки я за законна, разбират справедливата ѝ цел да защити праведно дело, да предпази от насилие и зло, и т.н.¹³ По право войната поставя три въпроса, които определят отношението към нея – обществената ѝ оценка, значението ѝ за историята и личното отношение на човека към нея. Смесването на тези три аспекта е главната причина за недоразуменията и всички неправилни нейни тълкувания. Всички изповядват, че мирът е добро (норма), а войната – зло (болестно, нездраво състояние), и въпреки това войната е краен израз и резултат на междучовешките вражди. В основата си е симптом на един изцяло заболял организъм, който води вътрешна борба със своите недъзи и който много често, заради липсата на духовно лекарство, успява само да потисне болестта, но не и да намери начин да я изцели. Сравнението ѝ с „борба за оцеляване“ е оправдание за злите страсти, които човек прикрива и оневинява. От друга страна войната способства за разпространение на различни идеи между народите, над които, въздигната върху човешкото его, се извисява съвременната Вавилонска кула. Тъй като на война се извършва убийство, злото (грехът) при неговото извършване се заключава не в самото действие, вследствие на което се лишава човек от живот, а във вътрешната нравствена причина на това действие – т.е. в изразената зла (греховна) воля на субекта, който го извършва¹⁴. Този, който започне война или я разпалва, върху нему се възлага грехът (злото) за това действие.

Трябва да се подчертае, че чрез Страха Божий войниците проявяват дух на милосърдие към победения и обезоръжен неприятел, който в тази ситуация не следва да се убива¹⁵. Според Свещеното Писание убийството на врага не съставлява същността на войната и не се явява нейна основна цел, а нейно неизбежно следствие и, ако целите на войната могат да бъдат достигнати, без да се пролива кръв, то тя трябва да се избегне. Обръща се внимание и на това, че, за да се избегнат войните и да не се допуска тяхното проявление, спасението е едно – да се живее по християнски¹⁶.

В духовен смисъл армията, като единен и подчинен на строга йерархия организъм и структура, която има нравственият дълг да защити слабите, е огледален образ на небесното войнство, предвождано от светите Архангели – Михаил и Гавраил (като алюзия на военната и административната власт в нея). Призванието на всеки военен (независимо дали е офицер или обикновен войник), е да защитава Вярата, Царя и Отечеството. Тази нравствено-духовна Триада е основата, върху която ще бъдат изградени съвременните армии на Руската империя, а по-късно и на нейното „дете“ – Българската армия. Богослуженията и религиозно-нравствените беседи са необходими, от една страна, за да се вдъхнови войникът с представа за величието и светостта на неговото призвание и дейност като защитник на Вярата, Царя и Отечеството, а от друга страна, да утеши духовната му мъка, да го успокои морално и по този начин да го пази от зли дела. Свещеникът е този, който може да погледне дълбоко в душата на войника, като избере удобен, подходящ повод да разсъждава и да наставлява грешника. От друга страна военният свещеник е духовно-нравствен възпитател на военнослужещите по отношение на Бога; подпомага слабо образованите млади новобранци, като създава към съответните части школи за ограмотяването им; поддържа енорийски и неделни училища; води борба с моралните недостатъци в армията (включително и тези на офицерите); участва активно с благотворителна дейност; изпълнява специфичното задължение на полкови свещеник във военно време¹⁷.

Развитието на руското военно духовенство е пряко свързано с военните реформи, осъществявани от руските императори в периода от края на ХVІІ в. (когато въпреки своята малобройност то се оформя)¹⁸ до началото на ХХ в. Обособява се от редовете на епархийското духовенство и, освен че следва войските в походи, ще обособи от своите редове „военни духовници“ от онези свещеници, в чиито епархии квартируват военни части. Обикновено за тази длъжност са избирани духовници с богословско образование, които умеят да проповядват, да вникват в проблемите на войниците, да ги утешават и т.н.¹⁹ Всички духовници – военни и епархийски, в духовно отношение са подчинени на Св. Синод. Отликата е, че военното духовенство извършва единствено треби и ритуали за военни лица (офицери и войници), като се администрира и издържа от армията през бюджета на Ведомството на Протопрезвитера (главния свещеник), на армията, флота, гвардейците и гренадирите. Ето защо е важно да се вникне и разбере неговата структура и задачите, които ще изпълнява. Важно е да се отбележи, че почти до края на ХІХ в. пряко подчинени на Ведомството на Протопрезвитера военни духовници (армейски и морски) има във военния окръг около Санкт-Петербург, а останалите, въпреки че изпълняват тези функции, се подчиняват на местния архиерей. Като всяка административна структура и военното духовенство развива свой апарат, който можем да определим като административен – Протопрезвитер (главен свещеник с ранг на епископ), неговият заместник (от 1910 г.)²⁰, Духовно управление (подпомага протопрезвитера като ръководи администрацията и свързаните с неговото Ведомство функции), столоначальники (началници на различните отдели в Духовното управление – армейски, флотски, гвардейски и т.н.), ктитори (военачалници, които отговарят за главните армейски събори), церковники, старости²¹, дякони, певци и военни обер-свещеници (длъжността се появява в началото на ХVІІІ в. и с малки изменения в нейните функции тези свещеници ще съпровождат армията почти до Първата световна война – назначават се към дадена армия или корпус), благочинныхъ дивизій²² (инспектират пряко полковите свещеници, храмовете и т.н. в мирно и военно време), полкови свещеници и др. Интересен момент е появата на „военние братства хоругвоносцев“, които се образуват към местните съборни църкви и освен участие в „кръстни“ походи около храмовете, полагат грижа за тях и участват в благотворителни инициативи. Поради недостатъчна информация, която да потвърди съждението ми, предполагам, че те са съставени изцяло от достойни в духовно и морално отношение офицери. За тяхното значение говори фактът, че, по непреки свидетелства, те са първите разстреляни след революцията през 1917 г.

Характерна особеност в тези години е прякото участие на военното и морско духовенство в Отечествената (1812 – 1815 г.), Кримската (1853 – 1856 г.) и Руско-турската (1877 – 1878 г.) войни, в хода на които са конкретизирани съдържанието, формите, методите на духовно-нравственото и патриотичното възпитание на военнослужещите, процедурата за изпращане на духовни изисквания в бойни условия и др. Именно това духовенство ще е първото, което по време на Руско-турската война и след схизмата, наложена от Цариградската патриаршия през 1872 г., ще контактува (доколкото това е възможно) с нашето възрожденско свещеничество. Това дава ясни индикации къде се намира родното духовенство и какви са онези промени, които могат да повдигнат нивото на богословската и духовната му просветеност. Към края на периода е подобрено материалното състояние на армейските и морските военни свещеници²³, и е взето решение да се издава ведомствен вестник. В началото на 90-те години на ХІХ в. е одобрено „Положеніе объ управленіи церквами и доховенствомъ военнаго и морскаго вѣдомствъ“²⁴. В девет официални глави са установени основните положения, по които ще се управлява военното духовенство и неговите взаимоотношения с епархийското духовенство, задълженията на полковите свещеници по време бой, в болниците, и поведението им около умиращите войници²⁵. Трябва да се отбележи, че се отделя особено внимание на проповедите, насочени към борбата с различните прояви на сектантство, насърчението на младите войници при влизане в казармата, проповедите, държани по повод Господските и Богородичните празници, при откриването на лагерни и неподвижни църкви, насочени към борба с човешките пороци и слабости, и т.н. Ежегодно и във връзка с началото на Великия пост (Неделя на Православието, Вход Господен) или такива от празничния цикъл на Църквата, военните свещеници събират средства за поддържане на руските мисии в Йерусалим, Обществото на Червения Кръст, за превързочни материали и инвентар за лазаретите, които Ведомството при Протопрезвитера управлява, за пострадалите от Гръцко-турската война през 1898 г., за пленените руски войници през Руско-японската война (1904 – 1905 г.), за вдовиците и децата на починалите през същата война, за глухонемите, а по време на Балканската война активно участва в събиране на средства за подпомагане на Балканските страни чрез Червения кръст, Славянското общество²⁶ и др. Към края на ХІХ в. Ведомството на Протопрезвитера управлява определен брой „събори“ (военни и морски), църкви (крепостни, морски, при дисциплинарните батальони, при сухопътните и морски болници, при военните учреждения и учебните команди, домови и гробищни църкви). В началото на ХХ в. е създадена комисия под председателството на граф Татишчев, която публикува доклад (получил широка известност и у нас), чиито 15 точки имат за цел да повишат нивото на религиозно-нравственото възпитание в руската армия, като отражение на социалните промени в руското общество. Като отглас от това са отпечатаните през 1908 г. Правила однообразнаго сохраненія и чествованія нанято геройскихъ подвиговъ воинскихъ чиновъ, совершенныхъ при обстоятельствахъ настоящаго времени, които разширяват използваните средства за героическа пропаганда в редовете на руската армия, като се използват фотографии, полкови истории и поставяне името на героите в съответните храмове (за увековечаване на тяхната памет). Тук може да се каже, че някои от предложенията (напр. поменаване имената на героите при различни поводи и задължителната панихида), отдавна се изпълняват в българската армия. През 1909 г. е намерена удачна формула, с която броят на духовниците е повишен чрез т.нар. нещатни протойереи (не надхвърлят 15% от общия брой на щатните свещеници) и дякони (не надхвърлят 25% от общия брой на щатните свещеници). Това не изчерпва всички промени, които са извършени във Ведомството, но те не са предмет на това изследване, а в общи линии описаното дотук показва състава на руското военно духовенство, което ще вземе участие в Първата световна война.

След периода на османско владичество (1422 – 1878) българското духовенство излиза изключително отслабено и недостатъчно катехизирано. Това се дължи основно на целенасочената политика на Цариградската патриаршия, която заради свои политически интереси не образова нашите свещеници и ги държи безпросветни²⁷. Това духовно опустошение ще изкриви вярата и в нея ще се „вплетат“ вярвания, които не са ѝ присъщи²⁸. Въпреки това то е основна духовна опора на народа ни, с когото дели всекидневни радости и скърби²⁹.

Още в щата на Българското опълчение е предвидено във всяка една от първоначално създадените шест дружини, разпределени в три бригади, да има по един свещеник, церковник и деньщик (ординарец)³⁰, като най-старшият от тях трябва да изпълнява функцията на благочинны³¹. Предвид това описание и предоставената ми информация³², както и старшинството му, със сигурност можем да определим архимандрит Амвросий (Михайловски) за военен духовник на Първа пеша дружина и благочинны на Българското опълчение, Петър Драганов – за военен духовник на Трета пеша дружина, а Константин Белявский – за свещеник на Пета пеша дружина от Българското опълчение³³. Освен това са ясни имената и на останалите свещеници в Опълчението – Иван Стоянович, Спас Билгевич и Юрдан Розанов, а „разпределението“ им по останалите дружини (ІІ, ІV и VІ) тепърва предстои. Наличието на военно духовенство в Българското опълчение е свързано с това, че както и при знамената, дарени на Опълчението, военните действия се водят в съзвучие с националните и военно-политически планове на Руската империя, изпълнявани от нейната армия. И няма нищо странно, че тя държи и не допуска влизащите в нейните редици други национални елементи, от една страна, да изразяват своята идентичност, а от друга, да се съобразяват с нейното военно и духовно устройство. По време на Руско-турската война (1877 – 1878) „Канцеларията по Гражданско управление“, ръководена от княз Владимир Черкаски, обсъжда следвоенното устройство на страната, което включва изграждане на силна армия (на милиционен принцип) и духовенство. Освен предварително събраните данни, той взема предвид и сведенията, получени от избягалия в лагера на руското командване Софийски митрополит Мелетий³⁴. В изработените предложения се предвижда Църквата да получава издръжка от държавния бюджет за поддържане на сградния и храмов фонд, за изграждане на духовни училища и обучение на свещеници, които да образоват и издигнат духовно народа ни³⁵. Въпросът за появата и развитието на българското военно духовенство зависи от развитието и уточнението на няколко основни догматични, икономически и политически фактори.

Българското духовенство посреща Освобождението с църковна схизма, което затруднява и блокира общението с другите поместни църкви, а това му пречи да заеме подобаващо място в православния свят. В този период броят на добре образовани свещеници, които със своя авторитет и познания биха подпомогнали религиозно-нравственото възпитание във войската, е малък. Поради стоварилите се върху главите на българите политически нещастия, Българската екзархия не изоставя сънародниците ни в Одринско и Македония, останали в пределите на Османската империя, и се „раздвоява“ – „изпълнителната“ власт в лицето на Св. Синод остава в София, а екзархът – заради претенциите и на Цариградската патриаршия – в Цариград³⁶. Недостатъчната финансова издръжка от страна на българската държава поставя Църквата ни в особено унизително и недостойно положение. Това е една от причините тя да бъде постоянно зависима от капризите на политическата власт (започнали почти веднага след Освобождението), която не я разбира, не вниква в нейната мисия, устройство и духовен живот, или дори я ненавижда и мрази. Опитите за нейното отслабване ще забавят подготовката на ново поколение свещеници, което ще ѝ пречи да подпомогне национално-освободителното движение в Македония, да поддържа духа на останалите под сръбска и румънска духовна власт наши сънародници³⁷, както и да се противопостави на католическата и протестантска пропаганда, която се проявява в определени периоди от историята ни. Дълго време страната ще се управлява от монарси, които не изповядват Православието и това дава своето отражение на подкрепата, оказвана на Българската църква.

Особено ярко това се проявява при управлението на цар Фердинанд І³⁸, който с особено дръзко поведение и явна секуларизация търси инструменти да я подчини на своите лични цели и амбиции. Враждебните отношения между него и Православната църква ще започнат още при посрещането му в страната (10 август 1887 г.), ще продължат през женитбата му с княгиня Мария-Луиза (промяната на чл. 38 от Конституцията), кръщението на престолонаследника, княз Борис, в римокатолическо вероизповедание (покръстен в Православието през 1896 г., заради политически съображения). Тези отношения ще продължат с различен интензитет до края на неговото царуване (3 октомври 1918 г.) и няма да се намери нищо, което да скъси дистанцията между двете най-важни институции в страната. Напротив, във времето тя ще се увеличава. Това води до намаляване на материалната издръжка на Църквата, отказ да се преподава Закон Божий в училище³⁹, като така се елиминира конкуренцията в нейно лице на полето за защита на моралните устои на нацията. Църквата ще остане в народните „низини“, бедна и недостатъчно финансирана, държана презрително на почетно разстояние от политиката. Подобно отношение на светската към духовната власт ще доведе до спорадични сблъсъци, в които е трудно да се определи краен „победител“. Това умишлено отслабване ще даде своите отровни плодове след Балканските войни и особено след 1919 г., когато България масово олевява, и най-важното – избухва гражданска война, чиито последствия търпим и днес, 100 години по-късно. За всичко това дава ясна представа доклад от 1910 г. и едно писмо, писано от митрополит Симеон в навечерието на Балканските войни⁴⁰. В тях се промъква идеята за отделяне на Църквата от държавата и, въпреки че в основата на този конфликт стои финансовата ѝ издръжка, това е може би е пропуснат шанс да се избяга от бездната на задаващите се национални катастрофи (1913 и 1918 г.).

Веднага след края на Балканската война (началото на 1914 г.) държавата предприема мерки, с които бързо и окончателно да подчини Българската православна църква, и така да я премахне като свой конкурент. Такъв инструмент за натиск е намерен чрез годишната ѝ субсидия и предвидени промени в Екзархийския устав, без това да е консултирано със Св. Синод. За „рупори“ са използвани и българските ежедневници. В средата на същата година, принудена от обстоятелствата, БПЦ отстъпва, а предвид случилото се от началото на август същата година, може да се предположи, че това е сигнал за последвалите политически събития и политическата ориентация, която ще предприеме нашата държава. Губещ от всичко това се очертава да е българският народ…

Асен Павлов (44 г.) e от гр. София. Завършил e УНСС, бакалавър по „Маркетинг и мениджмънт“. Интересите му са в областта на българската военна история и по-конкретно, родовата памет и българските бойни знамена от периода 1878 – 1944 г.  

Бележки