Как митрополит Атинагор става Вселенски патриарх

Историята на Вселенските патриарси Максим V и Атинагор според разсекретени документи на ЦРУ

Втората световна война приключва през 1945 г., и веднага Съединените щати и Съветският съюз встъпват в борба за лидерство в следвоенния свят. Съветите привличат в своята орбита толкова страни, колкото могат. През това време в Съединените щати е възприета външнополитическата „доктрина Труман“, чиято основна идея е ограничаването на комунизма в целия свят. Православието става един от многото фронтове на Студената война, на които държавите воюват помежду си с чужди ръце. СССР се опитва да използва Московската патриаршия за натиск срещу другите православни църкви с цел подкрепа на комунизма, а САЩ залагат на Вселенската патриаршия, виждайки в нея прозападна противотежест.

Качилият се на престола в началото на 1946 г. Вселенски патриарх Максим V по няколко причини се оказва прекалено слаб, за да ръководи ефикасно Константинополската църква в този критичен период. Днес го споменават рядко като една малозначителна фигура, най-вече като предшественик на великия Атинагор – силния проамерикански патриарх, който замества Максим на този пост. В съответствие със Закона за свободата на информацията ЦРУ публикува учудващо много документи за историята на патриаршеството на Максим – история, за която нямаше да знаем почти нищо, ако не бяха тези материали. В тази статия ще разкажа за тези събития въз основа на документите на ЦРУ и някои други съвременни източници. Изборът на темата е обусловен от това, че става дума за един интересен епизод от църковната история, а също и от обстоятелството, че от този пример се вижда колко внимателно е следило ЦРУ какво се случва в православния свят. В мое разпореждане се оказаха само онези документи на ЦРУ, които бяха разсекретени по Закона за свободата на информацията. Вероятно има и други материали, които не са достъпни на обществеността. И все пак, дори въпреки тази забележка, достъпните източници ни позволяват да реконструираме най-важните събития от съвременната история на православието, за които ще стане дума по-долу.

***

На 20 февруари 1946 г. Халкидонският митрополит Максим е избран единогласно за Вселенски патриарх Максим V. През десетте години на управление на предишния патриарх Вениамин именно в неговите ръце е била съсредоточена реалната власт, и сега на съвременниците изглежда, че на Максим, който е само на 48, предстоят дълги години на служение като „пръв сред равни“ в православния свят.

Но не става така: времето на неговото служение се оказва кратко. Максим напуска своя пост 32 месеца след това, на 18 октомври 1948 г.

Първите признаци на настъпващата беда се появяват през есента на 1946 г.  В отчета на ЦРУ от 22 ноември се казва: „Източник, близък до патриарха, съобщава, че Максим преживява тежък нервен срив със симптоми на умопомрачение“. На 16 декември по съобщения на ЦРУ „лекарите са уведомили Фенер, че Патриарх Максим трябва да бъде изпратен за лечение в швейцарски санаториум, и че се правят приготовления за незабавното му заминаване в Швейцария“.

Максим прави опит да се оттегли, но гръцкото правителство отказва да приеме неговата оставка, защото новите патриаршески избори биха означавали, че гърците трябва да се договарят с турците по въпроса за кандидата.

Преди Коледа 1946 г. ЦРУ получава известие, че състоянието на Максим си остава тежко: „Съобщава се, че патриарх Максим продължава да страда от периодични пристъпи на нервно разстройство и безсъние, но при това състоянието му в периодите между пристъпите е съвсем нормално. Източник, посетил Максим в лятната му резиденция на остров Хейбелиада [Халки], където го лекува личният му лекар, заяви, че Максим се надява да се оправи и да оглави рождественското богослужение във Фенер, а също и да остане във Фенер и след нова година“ (това съобщение се появява в доклада на ЦРУ от 16 януари 1947 г.

Новината за психичното разстройство на патриарха се появява в гръцките медии на 29 декември 1946 г. На следващия ден Фенер излиза с опровержение, заявявайки, че „Негово светейшество се радва на добро здраве и не смята да ходи в Швейцария“.

На 3 януари 1947 г. тази новина стига до Съединените щати. Вестник Чикаго Трибюн съобщава, че специална комисия от специалисти по въпросите на психическото здраве е прегледала патриарха и е стигнала до заключение, че той „страда от нервно разстройство“, че „разсъдъкът [на Максим] не е увреден“ и той вероятно ще се оправи, минавайки през курс на лечение. По-нататък в статията се казва:

„Съобщава се, че скоро след избирането му са го виждали да се разхожда из стаята си в сградата на патриаршията и да възклицава: „Сега знам, че такъв живот не е за млад мъж“.

Информаторите предават, че по мнение на неговите съратници оттогава главата на една от най-могъщите църкви страда от „страх от ограничения“.

А нали върху него лежи тежкото бреме на служението, особено сега, когато църковните дейци на Руската православна църква правят крачки за разширяване на сферата на своето влияние.

В края на статията авторът цитира източници, според които „възможен кандидат“ е архиепископ Атинагор, глава на Гръцката архиепископия на Северна и Южна Америка.

На 16 януари  ЦРУ съобщава: „Сериозно се разглежда въпросът за свалянето на патриарха, и все пак неговите привърженици не искат да се съгласят с това, докато не получат уверение от лекарите, че болестта на Максим е неизлечима“. Междувременно избухва скандал по друг повод – изглежда, че през 1940 г. четирима гръцки адвокати, наети от патриаршията, са откраднали пари, завещани ѝ от богат благотворител. През 1940 г. глава на Цариградската църква е патриарх Вениамин (починал през 1947 г.), но всички знаят, че реалната власт по онова време е в ръцете на митрополит Максим. ЦРУ отбелязва: „Тъй като именно Максим управляваше патриаршията през 1940 г., когато нине покойният патриарх Вениамин беше болен, някои хора във Фенер биха искали Максим да поеме определена отговорност за този скандал“.

Разбира се, на случващото се в Истанбул обръщат внимание и съветските управници. Ето откъс от отчета на ЦРУ от 14 февруари: „Турските вестници… публикуваха информация за това, че генералния консул на СССР е предоставил лятната резиденция на съветското посолство в Буюкдере на патриарха. Но официалните представители на Фенер настояват, че тази информация е недостоверна, и смятат, че тези два вестника искат да създадат трудности на патриаршията, представяйки нещата така, сякаш патриаршията си сътрудничи тясно със Съветите“.

Няколко дни преди да бъде написан този отчет, архиепископ Атинагор посещава Вашингтон и предава в дар на президента Труман частица от Кръста Господен. Пак тогава е направена прочутата снимка, на която Атинагор целува Труман по челото (изглежда вероятно, че това мероприятие е било организирано предварително, още на 28 януари, когато президентът Труман е провел конфиденциална среща с Атинагор).

На 12 март президентът Труман се обръща към Конгреса и за пръв път формулира официално тъй наречената „доктрина Труман“: „Съединените щати трябва да подкрепят свободните народи, оказващи съпротива на външния натиск или на опитите на въоръжени малцинства да ги подчинят“. За това често се забравя, и все пак знаем, че непосредствен повод за речта на Труман е новината, че британците смятат да прекратят помощта си за гръцкото правителство, въвлечено в гражданска война с гръцките комунисти. Преди това британците помагат и на Турция, и в своята реч Труман моли Конгреса да окаже помощ и на турците. Като цяло Труман иска от Конгреса да утвърди отпускането на 400 милиона долара на правителствата на Гърция и Турция, а също и да санкционира изпращането на американски военен персонал и оборудване в този регион.

На 20 март ЦРУ съобщава, че турското правителство може да назначи медицинска комисия, за да реши способен ли е Максим да продължава патриаршеското си служение: „Понастоящем турското правителство иска Фенер да бъде ръководен от силен лидер, който да може да се противопостави на патриарх Алексий и религиозната политика на Русия“. В същия доклад на ЦРУ се казва, че делегацията на Московската патриаршия, която почти година се е опитвала да посети Истанбул, не е успяла да получи визи от турските власти и сега посещава Дамаск, Йерусалим, Александрия и Кайро.

Три дни по-късно в друг отчет на ЦРУ се говори за вътрешните опити за отстраняване на Максим, предприемани от гръцката общност в Турция. Против Максим действа група, враждебно настроена срещу него „още от времето, когато [Максим] беше митрополит Халкидонски“. Този въпрос е разгледан от гръцкото правителство и ЦРУ смята, че Светият Синод на Вселенската патриаршия ще избере нов патриарх след Великден.

Междувременно на 8 април Московският патриарх Алексий изпраща официални покани до главите на Православните църкви да участват в предсъборно съвещание, което, както той се надява, ще подготви почвата за провеждане на „вселенски събор“ в Москва през 1948 г.

Великден отминава, а избори за нов патриарх така и не се провеждат. На 9 май вестник Ню Йорк Таймс съобщава, че патриарх Максим страда от „тежък нервен срив“, и нарича архиепископ Атинагор най-вероятен негов приемник. В статията е отбелязан и интересът на представителите на американското разузнаване към този въпрос: „Официална подкрепа за архиепископ Атинагор американците не са заявявали, въпреки че военното разузнаване на САЩ следи надпреварата“. В същата статия се казва: „Турците наричат архиепископа неофициален посланик на Турция в Съединените щати – толкова топли отношения го свързват с турското правителство… Гръцкото правителство симпатизира на архиепископ Атинагор, но не иска един толкова ефективен посланик да напусне САЩ и местните богати спонсори, които правят дарения за гръцката кауза“.

Девет дни след това, на 18 май, в Чикаго Трибюн се появява новината, че Максим „напуска високия си пост“ и заминава за Гърция. Обществеността предполага, че той повече няма да се завърне във Фенер.

На 21 май ЦРУ съобщава, че Максим заминава за Атина за консултация със специалисти: „Ако се окаже, че той е неизлечимо болен, има основания да се смята, че оставката му ще бъде приета“. По-късно обаче, на 3 юли, ЦРУ, изглежда, за да поправи своята грешка, докладва, че в действителност Максим е отишъл в Гърция не заради проблемите си със здравето, а „за да се консултира по три главни въпроса“:

– трябва ли Максим да напусне своя пост, за да може на негово място да застане по-силен лидер;
– ако той трябва да си подаде оставката, то кой кандидат ще устрои Атина; и
– какво трябва да направи Фенер във връзка с нарастващия авторитет на Московския патриарх Алексий.

В доклада на ЦРУ се обяснява защо патриархът е трябвало да отиде в Атина за обсъждането на тези въпроси: „Във Фенер, Истанбул, доминираща роля във финансов план играе правителството на Гърция“.

В същия доклад на ЦРУ се отбелязва, че архиепископ Атинагор „бе направен наскоро от турците почетен гражданин на град Анкара, но новината за това засега не се разгласява“ (турското гражданство е непременно условие за избирането на Вселенски патриарх).

Докато Максим е в Гърция, местоблюстителят на Вселенския патриаршески престол изпраща послание до главите на световните автокефални Църкви, в което се казва, че Константинопол няма да участва в планираното от Москва предсъборно съвещание и че само Вселенският патриарх има право да свиква събор или предсъборно съвещание. Главите на Александрийската, Йерусалимската, Кипърската и Еладската Църкви се съгласяват с това, а гръцките медии подлагат на сурова критика Московската патриаршия, обвинявайки я, че тя е само оръдие в ръцете на съветското правителство. Получавайки отказ от гръцките архиереи, в края на годината патриарх Алексий променя своя подход. Сега той казва, че иска да проведе само „съвещание на висшите йерарси на Православните църкви“.

***

Невероятно, но сред материалите на ЦРУ не намерих никакви документи относно Вселенската патриаршия за периода от юли 1947 г. до август 1948 г. Като се има предвид колко внимателно е следяло ЦРУ патриарх Максим и Вселенската патриаршия до този момент, е невъзможно да си представим, че за цяла година те не се подготвили нито един доклад. Най-вероятно тези документи съществуват, но поради някаква причина не са разсекретени.

На 28 януари 1948 г. списанието Християнски век (Christian Century) публикува една доста интересна дописка под заглавие „Американски архиепископ за Истанбул?“. В статията в частност се казва:

„С тайна беше забулено всичко, свързано с проблемите [на Максим] със здравето, за които съобщаваше пресата, за неговите совалки между Гърция и Турция и за сроковете на пребиваването му на високия пост. Сега обаче изглежда, че той се е оттеглил или е на път да го направи. Според съобщения от Истанбул неговият вероятен приемник е архиепископ Атинагор от Ню Йорк!

…И все пак ние знаем нещичко за ситуацията в Близкия Изток. Знаем, че православните лидери там са въвлечени много силно в политическата борба за контрол над Източното Средиземноморие и Балканите. Освен това знаем, че патриаршията в Истанбул е ключов пост в тази борба. Знаем също и че назначаването на архиепископ от Ню Йорк на този пост със сигурност ще получи политическо тълкуване в този регион.

Това е, което знаем. При това подозираме, че Държавният департамент във Вашингтон знае за това предполагаемо избиране повече от всяка църковна организация в страната. Ако това е истина (а за да се разпръснат нашите подозрения, ще е нужно нещо повече от едно официално опровержение), то трябва да заявим, че правителството на Съединените щати се оказва замесено в нещо, което ще ни създаде много главоболия, преди да успеем да се измъкнем от него„.

Въпреки всички очаквания Максим продължава да се държи за своя пост, оставайки патриарх в течение на по-голямата част от 1948 г. Това е забележителна година в историята на православието по много причини, в това число и защото през юли в Москва се провежда всеправославно съвещание, насрочено така, че да съвпадне с празнуването на 500-годишнината на автокефалията на Руската църква. Това далеч не е онзи „вселенски събор“, който Москва първоначално се надява да проведе, и все пак е една историческа среща, участие в която взема и представителят на Вселенския патриарх – Тиатирският митрополит Герман.

Интересно е, че Константинопол изпраща представител в Москва въпреки възраженията на своя патриарх. На 10 август ЦРУ съобщава: „Максим, Вселенският патриарх във Фенер, е бил против приемането на поканата, изпратена от Алексий, патриарха Московски… И все пак Светият Синод във Фенер е отклонил възраженията на Максим и е решил да приеме поканата“. За да се избегнат трудностите, свързани с получаването на изходни визи от турското правителство, Светият Синод изпраща архиерей, който служи извън границите на Турция. Историята на Московската среща през 1948 г. заслужава отделен разказ. А в рамките на тази статия трябва да се отбележи следното: въпреки че Максим номинално все още си остава Вселенски патриарх, той вече по същество е изгубил реална власт.

На следващия ден, 1 август, ЦРУ подготвя нов доклад, в който, колкото и странно да е това, 50-годишният Максим е наречен „стареещ“ и „старец“:

„Маневрите, вече от доста време предприемани с цел отстраняване на стареещия Максим от поста Вселенски патриарх на Гръцката православна църква, изглежда [така е в оригинала] са започнали вече да донасят плодове. Повече от година много от членовете на Светия Синод се опитваха да принудят Максим да се оттегли… Враждебните към него митрополити повдигаха този тема в чести писма до представителите на гръцкото правителство и нееднократно призоваваха за свикване на заседание на всички членове на Синода, за да прокарат неговата оставка. И все пак всеки път, когато плановете им ставаха известни на Максим, реакцията на стареца беше неистова. Два пъти трябваше да го разубеждават, когато той възнамеряваше да разпусне фактически Синода. В миналото Максим прибягваше до помощта на гръцкия посланик в Турция, който от време на време смъмряше заговорниците и ги съветваше да молят патриарха за прошка. Сега обаче изглежда, че дори гръцкият посланик вече не се надява да отсрочи оставката на патриарха, която, както се очаква, ще последва през близките дни.

Най-вероятен победител на патриаршеските избори, които ще се състоят две-три седмици след оставката на Максим, си остава Атинагор, митрополит на Северна и Южна Америка. Гръцкото правителство вече отдавна смята Атинагор за най-желан приемник на Максим, и през последната седмица турското правителство даде да се разбере, че няма възражения срещу него. И двете правителства смятат, че Максим е неспособен да реши проблема, свързан с неотдавнашните усилия на Съветите да използват Църквата като политически инструмент. С оглед на мощната подкрепа на тези две правителства Атинагор със сигурност ще получи поста патриарх. И все пак остава нерешен един практически проблем: патриархът трябва да бъде турски гражданин. Турция не е разположена да предостави гражданство на Атинагор, докато не бъдат достигнати предварителни договорки за неговото избиране“.

Колкото за проблема с гражданството, то вас, както някога и мен, може да смути фактът, че през август 1948 г. Атинагор все още трябва да получи турско гражданство, та нали според един по-ранен доклад, написан през юли 1947 г., Атинагор вече е почетен гражданин на Анкара. Това обаче е едно чисто „почетно“ гражданство, което се ограничава единствено с Анкара. Той не е все още гражданин на Турската република (въпреки че първоначално, до пристигането му в САЩ, е бил такъв. Пристигайки в САЩ, той се отказва от турското си гражданство и става натурализиран гражданин на САЩ. По онова време Съединените щати не позволяват двойно гражданство. Не знам кога точно Атинагор става отново турски гражданин. Изглежда, че това се случва в края на 1948 г. или в началото на 1949 г. във връзка с избирането му за Вселенски патриарх и интронизацията му).

Най-после на 18 октомври 1948 г. патриарх Максим V напуска своя пост. На 1 ноември Атинагор е избран официално за Вселенски патриарх.

На 3 ноември Християнският век пише за неговото избиране:

„Ние не знаем каква е била ролята на Съединените щати в напрегнатите дипломатически задкулисни маневри, които се водеха повече от две години, за да бъде отстранен Максим и на мястото му да бъде поставен такъв патриарх, който да е по-приемлив за Гърция и Турция… Ако правителството на Съединените щати някога се е оказало въвлечено в хитроумните интриги на левантийската църковна политика, ще настъпи ден, когато то ще съжалява за това“.

В своя доклад от 10 ноември  ЦРУ прави равносметка на изборите, отбелязвайки, че „опитите на Съветите да използват Православната църква като средство за убеждение и пропаганда несъмнено се провалиха с избирането на Атинагор“. Разбира се, Максим е правел всичко възможно, за да се противопостави на Москва, но „той беше толкова болнав през последните две години, че от време на време ставаше абсолютно неефективен… Алексий вероятно ще се опита отново да завоюва приятели и да окаже влияние върху патриарсите в Близкия Изток под съпровода на пригласящите му Съвети, които ще обвиняват Атинагор, живял дълго време в Ню Йорк и станал американски гражданин, в това, че е оръдие на САЩ. И все пак очакваме, че по-енергичният Атинагор ще бъде много по-ефективен от своя болен предшественик в утвърждаването на лидерската роля на Вселенската патриаршия в православния свят“.

***

На 1 декември, вече след избирането на Атинагор, но преди пристигането му в Истанбул и интронизацията му, бившият патриарх Максим му изпраща сърцераздирателно писмо, в което умолява новоизбрания патриарх за съчувствие, разбиране и помощ. Писмото, публикувано през 2006 г. в един вестник от Пол Манолис (започва на стр. 258 от приложения PDF-файл), е по думите на самия Манолис „доста патетично и жалостиво“. Максим го диктува на свой приятел, а в края собственоръчно написва: „Поради моето нервно състояние и преумора аз не бях в състояние да пиша седнал“. Максим съобщава на Атинагор, че живее „сам, абсолютно сам“, че всички са го „изоставили“. Възползвайки се от помощта на гръцкото правителство, Максим по медицински съображения се мести в Швейцария, където живее до края на дните си.

Президентът Труман и избраният патриарх Атинагор имат среща на 16 декември. Може би именно по време на тази среща Труман предлага на Атинагор да отпътува за Истанбул на борда на самолет, предоставен от правителството на САЩ. На 23 януари 1949 г. Атинагор се качва на борда на предоставения от Труман самолет. По този начин президентът явно възнамерява да изпрати определен политически сигнал. Д-р Александрос Киру обяснява: „Изключителният жест на Труман не беше проява на сантименталните му чувства или уважение към Атинагор, въпреки че именно такива чувства той изпитваше към него. Не, това беше внимателно обмислена крачка на президента, който смяташе Атинагор и патриаршията за свои влиятелни и ключови партньори в прокарването на международните интереси на САЩ… Безпрецедентната демонстрация на президентски симпатии беше не просто проява на приятелско отношение и уважение към Атинагор, но и ясно посочване, че Вашингтон цени и подкрепя патриаршията. Такъв решителен дипломатически сигнал Труман се опита да изпрати и на Анкара, и на Москва“.

Двайсет и три удивителни години патриарх Атинагор, който в момента на интронизацията си е на 62 (той е с 11 години по-възрастен от своя предшественик Максим), извършва своето предстоятелско служение, ставайки една от исторически най-значимите (и противоречиви) фигури на съвременното православие. Както отбелязва Пол Манолис, Атинагор продължава да кореспондира с Максим, дори го навестява няколко пъти в Швейцария и се консултира с него по важни въпроси. Максим, разбира се, е станал жертва на политически интриги, но изглежда, че наистина не е бил здрав и не би могъл да продължава патриаршеското си служение. Максим умира през януари 1972 г. и опелото му е оглавено от Атинагор.

***

За Вселенската патриаршия и световното православие настъпва нова ера. В лицето на Атинагор САЩ намират най-после надежден и стабилен лидер, който може да им помогне в борбата с комунизма (това се потвърждава от различни източници, например от този отчет на ЦРУ от 1951 г., в който се цитират думите на Атинагор, обещаващ на американците, че Антиохийският патриарх няма да се „отцепи от стадото“).

Патриарх Атинагор е колкото сложна, толкова и значима фигура. Известност и същевременно лоша слава му донасят опитите за сближаване с Римокатолическата църква, увенчани от прочутата му среща с папата през 1964 г., на която главите на двете църкви символично „свалят взаимните анатеми“. Той преживява страшната буря на Истанбулския погром от 1955 г. (известен също като „Септемврийските събития“), когато в резултат на антигръцките изстъпления по-голямата част от гръцкото население на Истанбул напуска града. Той се противопоставя на Москва във въпроса за автокефалията на Православната църква на Америка, доказвайки, че автокефалия не може да се даде с едностранно решение, а само със съгласието на всички православни църкви. Освен това той отново задвижва процеса на подготовка на дългоочаквания всеправославен събор, като организира редица всеправославни съвещания, спомогнали за размразяване на отношенията между православните страни от съветския блок и извън него. За добро или за зло Атинагор става един от най-значимите дейци в историята на православието през XX век.

Превод от руски: Андрей Романов

Източник: mospat.ru

Оригиналната статия на Матю Нейми е публикувана в OrthodoxHistory.org на 11 декември 2019 г.