Кирил Лукарис – нещастието да бъдеш патриарх в смутно време

За шестнайсет години той пет пъти бил свалян от патриаршеския престол. И също толкова пъти се възкачвал отново на него по искане на клир и миряни, които виждали в неговото достолепно лице истински добър пастир, подражател на Архипастиря Христос.

На 13 ноември се навършват четиристотин и четирийсет години¹ от рождението на големия водач на ромейството² и славен свещено- и народомъченик³ Кирил Лукарис, патриарх Константинополски и Александрийски.

Кирил (със светско име Константин) бил роден в Кандия (Ираклион), о. Крит, на 13 ноември 1572 г. Баща му Стефан Лукарис бил свещеник и роднина на известния Александрийски патриарх Мелетий Пигас. Първоначалното си образование Константин получил в синайския метох в Кандия, където учител по това време бил мъдрият монах Мелетий Властос. Впоследствие заминал за Италия, където под зорката грижа на известния Максим Маргуниос следвал с голям успех във Венеция и Падуа и посетил различни европейски градове и държави – Женева, Холандия, Германия, където се запознал с известни книжовници. Завръщайки се в Крит (1592 г.) приел монашество в прочутия манастир „Успение Богородично“ (Ангарату), в който по-късно игумен в продължение на много години бил брат му Максим. По природа ученолюбив, проницателен, съобразителен, умеещ да улавя посланията на времето, той се откроявал сред своите съвременници. Същевременно бил благочестив, христолюбив, от ранна детска възраст обичал църковните служби и добродетелния живот, вървейки неуморно по тесния и скръбен път Господен с мъченически дух. Така в негово лице се съчетавали солидно образование с евангелска добродетел и всекидневно съразпване с Христа и разпнатия народ.

През 1593 г. вуйчо му Мелетий Пигас го повикал в Александрия. След като го ръкоположил за дякон и презвитер (синкел), го взел със себе си в Константинопол за участие в свикания от Вселенския патриарх Йеремия ІІ Транос църковен събор. Тогава Източна Европа кипяла от яростните усилия на римокатолиците⁴ за обръщане на православните към латинското учение, с помощта на унията. Полският крал Сигизмунд ІІІ (1587-1632 г.) се бил превърнал в оръдие на спорния йезуитски орден и започнал безпощадно гонение срещу православните. Двамата патриарси изпратили младия Кирил Лукарис заедно с архимандрит Никифор Парасхис-Кантакузинос, за да подпомогнат православните от Закарпатската област, Украйна и Южна Русия за отблъсване на прозелитизма на йезуитите и гонението на Сигизмунд.

Във Вилнюс, Литва, Лукарис основал академия, която за кратко оглавил и изиграл водеща роля в основаването на печатница, където щели да бъдат отпечатвани и „неподправени“ гръцки книги. Също така преподавал в Лвовската школа и Острожката академия. На разбойническия „събор“ в Брест-Литовск (1596 г.), свикан от Сигизмунд за налагане на „обединение“ (уния) на православните с римокатолиците, двамата христолюбиви клирици открито защитили благочестивото учение, заедно с малцината епископи, които не се поддали на задушаващия папски натиск и с княз Константин Острожки⁵. В разразилото се жестоко гонение Кирил и Никифор познали отблизо истинското лице на римокатолическия фанатизъм. Борели се упорито, с пророческа ревност и непреклонен дух, като разкривали коварството на унията, просвещавали съответно православните и ги насърчавали да останат твърди във верността си към своята духовна Майка – Православната църква, без да предават истината и да приемат мрачното лъже-обединение. Поддръжниците на унията заловили Никифор, хвърлили го в затвора и го умъртвили. Лукарис успял да се спаси, да се прибере за кратко в Константинопол, откъдето се завърнал още по-суров в борбата срещу римокатолическата пропаганда и опитите за налагане на униата в Молдавия, Украйна и Полша. В Полша останал, борейки се за Православието до 1601 г., когато неговият старец Мелетий Пигас, предчувствайки смъртта си (13 септември 1601 г.), го повикал обратно в Александрия.

През 1599 г. йезуитът Пиетро Скарга публикувал „Изповедание на вярата“, уж от името на Лукарис, в което предполагаемият автор се представял като римокатолик и антилутеранин. Става дума за едно изцяло подправено съчинение, очевидно псевдоепиграф – първият, който безсрамната пропаганда на Рим щял да фалшифицира и публикува, за да наклевети подвижника на благочестието – този, който винаги говорел за папата, че „проявява явни белези на антихриста. Не казвам, че е антихрист, а че е предтеча на Антихриста“.

Бидейки напълно достоен и способен, бил избран, съгласно желанието и завещанието на своя старец, за нов папа и патриарх на Александрия под името Кирил ІІІ (1601-1620 г.) едва на 30-годишна възраст. Като Александрийски патриарх, Кирил развил завидна дейност за духовното и материалното възстановяване на Патриаршията и паството й. Потрудил се над божествената проповед и изучаването на свещените писания, ремонтирал стари храмове, построил нови, грижил се добре за финансите на Църквата и успял да уреди дълговете на Патриаршията. Тъй като йезуитите със своята пропаганда се опитвали да привлекат най-наивните от вярващите на Александрийската църква към себе си, подел сериозна борба с тях, обръщайки се за съдействие към англичаните. Коптите и несторианите пък, от своя страна, водели съвместна борба срещу православната патриаршия. „Слепите със слепците!“ – това бил коментарът на Кирил за общите действия на еретиците. За него несторианите били като „източна чума“ и също последователно им се противопоставял. Изпадналите в затруднение църкви в Йерусалим и Кипър потърсили помощта му. Не им отказал. Имал чувството, че е служител на Църквата Христова навсякъде, където тя имала нужда от него. В югоизточна Русия пропагандата на йезуитите започнала отново да причинява щети. Без да се колебае, побързал да помогне и там на страдащото Православие. По пътя, през 1612 г., в Константинопол му били възложени задълженията на местоблюстител на Вселенския патриаршески престол. Там видял с тъга, че Лернейската хидра⁶ на йезуитското мракобесие застрашавало и самия свещен център на Православието. Щом изпълнил, според силите си, дълга си към Църквата, се отправил към Русия, Молдавия и Влахия, където в продължение на две години буквално се борил със зверове, излагайки на всекидневен риск живота си, в опити да се противопостави на прозелитизма и подмолните методи, използвани от римокатолиците, за да наложат унията. За да утвърди православните във вярата, Кирил написал и две антилатински съчинения: „За главенството или първенството на папата“ и „Диалог на истиннолюбец и ревнител“.

В контекста на борбата му срещу папския прозелитизъм, започнал отрано да създава връзки с влиятелни личности от протестантските страни, като например англиканския Кентърбърийски архиепископ Джордж Абът, кралете – на Англия Чарлз І и на Швеция Густав Адолф ІІ и др. Те му се възхищавали, уважавали го и го обичали искрено като една уникална за епохата църковна личност със сияйна добродетел, рядко образование и владеене на езици, изключителна богословска подготовка, истински светоотечески и мъченически нрав. Според Trivier „най-големите държавници и мъдреци на Европа търсели приятелството му и из цяла Европа в началото на XVII век отеква слухът за добродетелите и знанията на гръцкия патриарх“. Лукарис се надявал тези хора да му помогнат в отблъсването на усилията на Рим, насочени срещу Православната Църква.

На 4 ноември 1620 г. Светият Синод на Константинополската църква избрал за наследник на Тимотей ІІ „прочутия с добродетел и мъдрост“ Александрийски патриарх за Вселенски патриарх. Под името Кирил І той поел кормилото на Вселенската патриаршия и православния народ в едно изключително сложно време. В Европа бушувала Тридесетгодишната война. Сблъсъкът между римокатолици и протестанти бил жесток. Реформацията била откъснала големи маси хора от лоното на папата и унизеният и уплашен Рим се опитвал да възстанови силите си с огън и меч. Успоредно с това, полагал усилия да попълни оределите редици на паството си с нови вярващи, които преценил, че трябва да откъсне от православния свят. Така, прословутата Конгрегация за пропаганда на вярата (Congregatio de Propaganda Fide), използвайки йезуитите като десантна войска, а унията – като камуфлаж, се отдала на една ожесточена борба с всякакви средства срещу Православието. Лукарис нито за миг не останал със скръстени ръце. С проповеди, с писма, със систематично просвещение на вярващия народ, той се борел да отблъсне латинската пропаганда. До него рамо до рамо с искрена любов застанали Корнелиус ван Хааг, посланик на Генералните щати (Холандия) в Истанбул и ефимерият на посолството Антониус Легер, както и посланикът и ефимерият на посолството на Англия сър Томас Роу и Едуард Покок. Тяхната помощ често била безценна. В същото време посланиците на Франция граф дьо Сеси (Philippe Harlay Comte de Cesy) и на Австрия Рудолф Шмид-Шварценхорн (Rudolf Schmid-Schwarzenhorn) не само че открито подкрепяли, с всички позволени и непозволени средства, йезуитите и капуцините, но и усърдно подготвяли физическото унищожение на патриарха-мъченик. Бездруго, споменатата Конгрегация за пропаганда на вярата на заседанието си на 25.07.1628 г., под председателството на папа Урбан VIII, била взела решение да премахне Лукарис, представяйки го за еретик.

Йезуитите, основните оръдия на римокатолическата пропаганда и в същото време тогавашни агенти на френската дипломация, ръководена задкулисно от „сивия кардинал“ (L’Eminance Grise) – прословутия Пиер Жозеф Трампле, – от когото изразът преминал и в международния дипломатически език – създали гръцко училище в Истанбул с цел прозелитизъм сред вярващите. Това, както пише Лукарис, „им осигурило такъв успех, какъвто би имала една лисица в кокошарник“. Затова Кирил набързо реорганизирал Патриаршеското училище и основал през 1627 г. патриаршеска печатница (първата гръцка печатница!), за да бъдат печатани свещените текстове и православните догмати на езика на хората, за просвещаване на народа и укрепване във вярата му. „Любовта“ на йезуитите обаче побързала да наклевети пред турските власти патриарха и печатницата, което довело до нейното пълно унищожение от отряд еничари. Римокатолиците отпразнували този наш неуспех, като същевременно упреквали гърците и им се подигравали за тяхното невежество и трудно положение.

Великият патриарх обаче затворил всяка присмехулна уста със следните думи: „Може би латинците ще кажат: „Вие на Изток сте по-лоши, отколкото ние, защото нямате царство. Заради гордостта си Бог ви го отне (…). Наука и мъдрост нямате, ами сте роби и имате турците над главите си (…)“. Това, че нямаме мъдрост и науки, е истина, ала нека латинците имат предвид две неща: първо, че в старо време, когато мъдростта била нещо обичайно в Гърция, гърците смятали римляните за варвари. И сега, ако ние сме станали варвари, а те са помъдрели, това не е странно. Нашата бедност и липса на царство са ни направили такива, но нека имаме търпение. Второ, нека знаят, че ако ние нямаме външна мъдрост, но по благодатта на Христа имаме висша и духовна мъдрост, която краси православната ни вяра, и в това сме по-добри от латинците – в трудовете си, в трудностите и в това, че носим кръста си и проливаме кръвта си заради вярата и любовта към нашия Господ Иисус Христос. Ако турчинът (= султанът, бел.прев.) се беше възцарил във Франкско десет години, нямаше да намериш християни там. А в Гърция сега той е от двеста години и хората страдат и търпят мъчения, за да останат във вярата си, а Христовата вяра и тайната на благочестието блестят, а вие ще ми говорите, че нямаме мъдрост? Не искам мъдростта ви пред Кръста Христов. Най-добре би било човек да има и двете, не го отричам, обаче от двете предпочитам Христовия Кръст.“.

И великият първойерарх, този „Мойсей на нацията“, както уместно бе наречен от К. Сарделис, вместо равнодушната светска мъдрост и притворната любезност на римокатолиците, понесъл този Кръст, Христовия, и то неведнъж. Безконечните машинации, безкрайните интриги и нестихващите клевети на йезуитите, – които той най-сетне успял да отблъсне, макар и временно, от Османската държава през 1627 г., – също и потоците злато, които посолствата на лоялните на папата крале насочвали към джобовете на великия везир и на мнозина местни органи на турската власт, както и скудоумието и глупавата амбициозност на някои „наши“ и особено на устремилия се към патриаршеския пост Кирил Контарис⁷, мудността и безсилието на неговите чуждестранни приятели, – всичко това довело до мъченичеството на големия патриарх. За шестнайсет години пет пъти бил свалян от патриаршеския престол. И също толкова пъти се възкачвал отново на него по искане на клир и миряни, които виждали в неговото достолепно лице истински и добър пастир, подражател на Архипастиря Христос. По-голямата част от архиереите също така го обичали, уважавали и му били предани. Няколкократно заточван, унизяван, опозоряван. Печално известната Конгрегация за пропаганда на вярата се опитала да го наклевети, изфабрикувайки в тъмните си стаи едно фалшиво и лъжливо „Изповедание на вярата“, написано уж от негово име в калвинистки дух, което Лукарис никога не признал, нито пък защитавал, когато било оборвано. Лукарис калвинист! Преди няколко години го били представили като католик. Сега изведнъж станал… протестант!… Еретик!… Кой? Този, който се отличавал с такава почит към Пресвета Богородица, че в патриаршеските си сигилиони, споменавайки Богородица, винаги пишел: „моята Пресвета Богородица“.

Никога без това „моята“, този израз на дълбоко лично отношение към Майката на всички християни, когато на калвинистите и на другите протестанти им призлявало дори при самото споменаване на думата „Богородица“. Протестант – този, който официално причислил към лика на светиите свети Герасим Кефалонийски (юли 1626 г.), когато протестантите отричат почитта към светиите. Заслужаващ да бъде одран жив от „Светата инквизиция“ и изгорен на клада в Малта!… Така „излишъкът на свръхдлъжностните заслуги“ на йезуитите било последното оклеветяване на светия патриарх пред щедро подкупения от австрийското посолство велик везир Байрам паша (със съдействието и на нещастния Контарис) – уж че водел преговори с казаците за въстание и за общо нападение срещу Османската империя. Султан Мурад IV, който по това време бил на поход срещу персите в Мала Азия за възвръщането на Багдад, само при думата „опасност“ издал заповед за екзекуцията на народния водач (етнарх). Така, на 27 юни 1638 г. еничарите арестували Кирил, отвели го до крайбрежието на Сан Стефано (дн. Йешилкьой, където е истанбулското летище), удушили го и заровили тялото му. Когато тъжната новина се разпространила и народът се надигнал (за първи път е убит патриарх) и започнал да търси тленните му останки, за да ги погребе „с почит и дръзновение“, недостойният му „наследник“ и съучастник в кръвта му Контарис се договорил с еничарите, които, получавайки своето, изровили трупа и го хвърлили в морето. По-късно той бил намерен и погребан на островчето Св. Андрей в Мраморно море.

„И така, победен от завистта, зложелателството и лицемерните и съвсем несправедливи клевети, си отиде Кирил Лукарис, онзи велик човек, който въпреки безупречния си нрав и неопетнения си от никакви срамни дела живот, бил предопределен да претърпи, защитавайки евангелската религия, ужасни беди и най-жестока кървава смърт“ (Th. Smith, Miscellanea, 1866, p. 130). Днес мощите на светия славен свещеномъченик Кирил Лукарис се съхраняват в неговия манастир Агарату на остров Крит.

Нека неговата благодат закриля цялото Православие и изстрадалото ни ромейство. І сп. „ΠΕΙΡΑΪΚΗ ΕΚΚΛΗΣΙΑ“, бр. 186, октомври 2007 г., www.egolpion.com

* Приконисийският митрополит Йосиф (в мире Емануил Харкиолакис) е роден през 1955 г. в Сития, о. Крит. Завършва Богословския факултет на Атинския университет през 1978 г. Доктор по философия от Университета Flinders, Аделаида, Австралия. През 2003-2005 г. служи като митрополит на Нова Зеландия (Вселенска патриаршия), а на 24.06.2008 г. е избран за митрополит на Приконисос и екзарх на Пропонтида (Мраморно море).

Бележки

1. Заглавието е на преводача.
2. В оригинала – четиристотин тридесет и пет.
3. Тук и по-нататък в текста под „ромейство“ се имат предвид гръкоезичните християни.
4. Народомъченик, мъченик за народа – термин, с който на гръцки се обозначават загиналите мъченически през епохата на турската власт, които обаче не са канонизирани за светци (подобно на В. Левски у нас).
5. В текста често се използват думите „латинци“, „паписти“ и „Ватикан“, които за по-голяма яснота (в случая с Ватикана – и точност) са променени съответно на „римокатолици“ и „Рим“.
6. Княз Константин Острожки (1526-1608 г.) – киевски воевода, защитник на Православието в Полша и Украйна.
7. Кирил Контарис произхождал от Верия (С. Гърция), завършил йезуитското училище в Галата (Истанбул). Издигнат за митрополит на Верия от своя покровител Кирил Лукарис (1618 г.), когото три пъти измествал от патриаршеския престола с помощта на йезуитите. Послужил като оръдие на йезуитите в борбата им срещу Лукарис и председателствал църковния събор, на който неговият благодетел бил свален от пост и осъден като еретик (1638 г.). Трите му кратки престоя на патриаршеския престол предизвикали реакцията на народа заради раболепието му спрямо латинците и лошото управление на патриаршията. В резултат на това бил свален от пост и заточен в Картаген, където бил умъртвен от турците. Неговата неблагодарност, злоба и лошото управление на финансите на патриаршията са описани ярко от хроникьори от епохата.

Адаптиран превод от гръцки: Алексей Стамболов