Манастирски средища и монашеска книжнина в Сърбия и България – 13 век

Източник: Проект Растко

Манастирите през Средновековието са основен двигател на културните процеси и центрове на духовна енергия. Като културен феномен те изпълняват функцията на книжовни средища (според термина на Д. Богданович 1982). Те са както книгохранилища, така и обител на книжовници, които със сакрален респект опазват и репродуцират писаното слово. В тях, от една страна, се осъществява приемственността с предходната традиция, създава се книжнина, структурирана обикновено около локални култове, легенди или мотиви (най-често свързани с патрона на манастира). От друга страна, те са активни посредници в книжовния обмен – в тях се създава и разпространява книжовна продукция далеч зад границите на културната им територия (монасите и общността от вярващи).

Заради специфичните си социокултурни и религиозно-просветни функции, манастирските книжовни средища са интересен обект на изследване особено в епохи на отстояване на народностната идентичност. През ХІІІ в. в книжнината на сърби и българи има превес на народностните тенденции. В Сърбия се консолидира първата държавна организация, а в България се възражда Второто царство (след византийското владичество). Сърбите се борят за автономна сръбска архиепископия, а българите – за възстановяване на патриаршията.

По отношение на функционирането на манастирските книжовни средища се забелязва съществена отлика между двете южнославянски държави:

През ХІІІ в. манастирските книжовни средища в Сърбия имат съществен принос при определяне на обема и съдържанието на книжовната продукция. При сърбите е особено значима ролята на манастирските книжовни средища, изградени във вътрешността на държавата с ктиторството на владетелите. Освен това атонският манастир Хилендар векове наред изпълнява функцията на нормативен център за старата сръбска литература – по отношение на репродуцирането на старобългарската книжовна традиция и при кодифицирането на жанровите, тематичните и стилистични особености на оригиналните сръбски произведения.

При българите през този период е трудно да се разграничи приносът на конкретни манастири като книжовни средища, тъй като в достигналите до нас ръкописи няма достатъчно данни, които недвусмислено да насочват към конкретен манастир, където да се е разгръщала широка преписваческа дейност. Като основно книжовно средище на старобългарската литература през ХІІІ в. се откроява столицата Търново, където се развиват общонародните култове.

В България по времето на Симеоновото царство книжовен център е столицата Преслав. По аналогия и приемственост на културните процеси и за Второто българско царство престолният град Търново се превръща в основен книжовен център. Държавата (в тясна връзка с църковното управление) е поръчител и адресат на книжовната продукция.

През ХІІІ в. в България са функционирали и периферни книжовни средища, предимно в западните и северозападните предели на държавата (като Рилското и Средецкото; Осоговското, Скопското и Лесновското и др.).¹ Още през ХІ-ХІІ в. се създават Рило-Лесновските и Пшинско-Осоговските анахоретски култове в съответните манастири (В. Маркович 1920, с. 1-31) и през ХІІІ в. там се съхранява писмената традиция за тях.²

По време на Втората българска държава книжовни средища са били не само манастирите, но и малките селища. Особено показателни за живата книжовна традиция в западнобългарските земи през ХІІІ в. са запазените среднобългарски ръкописи, чийто произход се свързва с тях – Битолският триод (писан в с. Стълп, Кичевско – вж. Й. Иванов 1970, с. 453-467), Болонският псалтир (писан в с. Равне, близо до Охрид, изд. от Ив. Дуйчев 1968) и Добрейшовото евангелие (според Б. Цонев 1940, с. 8 – писано в северозападна България).

Макар и не по същия начин както Хилендарският манастир за сръбската книжовна традиция, ролята на Света гора и на българския манастир Зограф в течение на ХІІІ в. е значителна за старобългарската книжнина през цялото Средновековие. Особено важен е манастирът като място, където се пренася търновскта книжовна традиция.³

Преди да се спра конкретно на манастирските книжовни средища и на монашеската литература, искам да отбележа основните типологически отлики между сръбската и българската книжнина от ХІІІ в., на фона на които се открояват спецификите в развитието на двете средновековни литератури:

1. Различен е контекстът, който формира литературните процеси в Сърбия и България през ХІІІ в. Народностното съзнание при българите се крепи на култа към града (Търново), а при сърбите на култа към рода (династията на Неманичите) (Кл. Иванова 1986а, с. 19). В Сърбия се създава мрежа от големи манастирски средища, свързани с ктиторството на владетелите, а в България – Търново е едновременно център на държавната и църковната власт и книжовно средище, свързано с култовете на нови светци, чиито мощи се съсредоточават в града;

2. Тенденциите в литературното развитие на сърби и българи през ХІІІ в. са различни – в България функционират светителски култове, които териториално се съсредоточават в едно книжовно средище (центростремителна тенденция), а в Сърбия се развива единствено “двойният култ” към св. Симеон (Стефан Неманя) и св. Сава Сръбски, но териториално се разсредоточава по манастирските книжовни средища (центробежна тенденция).⁴

Манастирската книжовна продукция е предизвикана преди всичко от религиозните и индивидуални потребности на монашеското братство, но разбира се е адресирана и към по-широка аудитория от вярващи. Най-често разпространяваните текстове са събрани в сборници с различно предназначение, които могат да се систематизират по функционален критерий на две групи:

1) богослужебни сборници с практическо приложение в църковното пространство – книги с текстове от Светото писание (евангелия, апостоли, псалтири и паримейници) и книги с литургични текстове, предназначеин също за ежедневна църковна употреба (пролози, минеи, триоди, октоиси и требници); към тях се причислява и книгата с текстове, уреждащи реда в манастира и взаимоотношенията между монасите – типикът;

2) небогослужебни чети-сборници – книги с текстове, които са четени в извънцърковното пространство, например в манастирската трапезария, или широко разпространявани като четиво на монасите (патерици, поучителни, антологични и други сборници с разнообразно съдържание).

В Сърбия книжовни средища са предимно манастирите, особено онези, които са задужбини (своеобразни гробници) на владетелите. Чрез градежа на манастири първите сръбски владетели укрепват единството на светската и църковната власт. Църквата и монашеството са активни поддръжници на сръбската владетелска идеология.⁵ Първото и най-значимо средище за сръбската литература векове наред си остава светогорският манастир Хилендар. Средище, извън пределите на държавата, но основно функционално звено в развоя на литературните процеси в Сърбия.

В началото на ХІІІ в. във вътрешността на сръбската държава се формират няколко големи манастирски книжовни средища – Студеница, Жича, Милешева, Печ и др., където се развиват култовете на първите сръбски светци. Така в Сърбия се налага центробежната тенденция за книжовна дейност в отделните манастирски средища.

Манастирът Студеница е най-авторитетният сръбски манастир, който се свързва с възхода на династията на Неманичите. В края на ХІІ в. първият сръбски велик жупан Стефан Неманя го построявя като своя задужбина и след смъртта му мощите му са пренесени там.⁶

Милешева е вторият по ред сръбски манастир, задужбина на крал Владислав (1234-1243 г.), през 1236 г. там са пренесени мощите на св. Сава от Търново.⁷

Манастирът Жича е средището на първата автокефална сръбска архиепископия. Там през 1217 г. архиепископ Сава коронова за крал брат си Стефан, наречен Първовенчани, а през 1220 г. ръкополага първите сръбски епископи. Стефан Първовенчани е ктитор на този манастир, който се превръща в негова задужбина, след като там са положени мощите му.

Стефан Първовенчани и Сава са ктитори и на Печкия манастир – седалище на втория сръбски архиепископ – Арсений и негова задужбина.⁸

Манастирската мрежа се създава и крепи от полагането на светителски мощи във всеки манастир. Наличието на мощи на общонародни светци в дадена църква или манастир според средновековните представи укрепва устоите на самата институция и придава авторитет на мястото, където се съхраняват. Голямо значение на светителските мощи отдават и българските царе, като пренасят множество мощи в престолния град. Цар Асен І пренася в Търново мощите на св. Иван Рилски, цар Калоян – на Иларион Мъгленски, Михаил воин от Потука, Филотея Темнишка и Йоан Поливотски, а цар Иван Асен ІІ – на Петка Епиватска (наречена по-късно Търновска). Така се налага и общата южнославянска книжовна традиция през ХІІІ в. в агиографския комплекс от текстове непременно да се описва пренасянето на мощите на светците, и свързаните с тях посмъртни чудеса, мироточене и изцеления като задължителен структурен елемент на текста.⁹ В Сърбия на особена почит се радват манастирите, в които са мощите на Неманичите. Ранната сръбска литература укрепва съзнанието за родова принадлежност чрез владетелските и архиепископските култове. Първите сръбски жития за св. Симеон и св. Сава се създават в манастирите, където са положени мощите им. Освен житийните и химнографски творби за св. Симеон – в Студеница, и за св. Сава – в Милешева, функционира и по още един втори кръг творби за двамата светци, който се създава в Хилендарското книжовно средище.

Култът към св. Симеон възниква в Хилендар след смъртта му (чрез двете Хилендарски грамоти – от 1189 г. и от 1200-1202 г.¹⁰) и се развива в Студеница след пренасянето на мощите му там. В манастира Студеница Сава написва житие и служба за св. Симеон. Там са написани и житието от Стефан Първовенчани (около 1216 г.) и проложното житие от студеничкия монах Спиридон (около 1227-1233 г. – срв. Д. Богданович 1981, с. 337). По-късно, в края на ХІІІ в., култът към св. Симеон се пренася отново в Хилендар чрез обширното житие от Доментиян и службите от Теодосий. Същите хилендарски монаси са автори и на агиграфския комплекс от текстове за св. Сава, създаден в Хилендар.

През втората половина на ХІІІ в. Милешева се създава и развива като книжовно средище именно чрез локалния култ към св. Сава. Там се пишат първите текстове за негова прослава – служба, житиен разказ за пренасяне на мощите му и кратко житие (Д. Богданович 1976).

Интересни са обстоятелствата, при които възникват първите житийни текстове за сръбските първосветци:

Известно е, че житието за св. Симеон, писано от Сава, е първото оригинално произведение в сръбската средновековна литература. То е поместено в рамките на манастирски сборник и това е типикът за манастира Студеница. Когато през 1208 г. Сава приспособява, създадения от него Хилендарски типик, за нуждите на Студеница, главите от Хилендарския типик за смъртта на Неманя в Студеничкия типик (нататък СТ) прерастват в житие за ктитора на манастира. Наред с установената особеност, че в това житие Сава не обрисува св. Симеон като владетел, а подчертава монашеските му добродетели. Трябва да се изтъкне и фактът, че то е функционирало като ктиторско житие – текстът му е бил предназначен за четене пред студеничките монаси. В случая от особено значение е и това, че Студеница е задужбина на св. Симеон и мощите му са били положени в манастира. Дж. Сп. Радойчич (1951) предполага, че в текста на СТ е била включена и грамота за манастира. Ако анализираме това предположение бихме достигнали до извода, че този типик е функционирал като сборник с допълнителна идеологическа натовареност – т. е. изразявал е в концентриран вид здравата връзка между владетелската задужбина, канонизацията на владетеля и текстовете, свързани с прославата на първия владетелски култ в Сърбия през ХІІІ в.¹¹

Най-ранният житиен текст за св. Сава, проложното житие от Софийската служба12, вероятно е възникнал веднага след смъртта на светеца в Търново. Такава хипотеза изказва за първи път С. П. Розанов (1911, с. 172). Д. Богданович (1976, с. 20) също отбелязва, че култът към св. Сава се установява в Милешева, но най-старият текст за този култ е създаден в Търново. Ранно търновско житие за св. Сава не е запазено, но тук ще приведа още един аргумент в подкрепа на посочената хипотеза. В самия текст на проложното житие (публикувано от Д. Богданович 1976, с. 79) не се споменава нищо за пренасяне на мощите, а разказът завършва със смъртта на светеца. Както посочих, в проложните жития от ХІІІ в. разказът за пренасяне на мощите е задължителен елемент. Култът към търновските светци се основава предимно на това, че мощите им са положени в Търново. За цар Иван Асен ІІ е било изключително важно да укрепи столичния град със светителски мощи. В случая със сръбския архиепископ Сава не е било необходимо да се пренасят мощите му. Тялото му просто е било положено в търновската църква “Св. 40 мъченици”. По-късно българският цар след много уговорки го отстъпва на зет си – сръбския крал Владислав. В текста на житието този факт не е засвидетелстван. Следователно при написването на житийния текст това все още не се е случило – или проложното житие е писано в Търново, или е било повлияно от по-ранен търновски текст за св. Сава, писан скоро след смъртта му (14 януари 1235 г.), но не по-късно от 1236 г., когато мощите му са били пренесени в Милешева.

Култът към св. Сава възниква в Търново, но не се развива в България, а придобива размах именно чрез сръбското манастирско книжовно средище Милешева, след пренасянето на мощите на светеца в Сърбия.

През ХІІІ в. проложните жития са продуктивен книжовен жанр сред южните славяни. Такива агиографски текстове получават най-популярните южнославянски светци, каквито са св. Симеон и св. Сава в Сърбия и пустинникът св. Иван Рилски в България. Култовете към тези общонародни светци дават най-голям обем на книжовната продукция от това време. От проложни жития е изграден и търновският агиографски цикъл за светците, чиито мощи са пренесени в Търново през ХІІІ в. Както е известно през този период при сърби и българи влиза в употреба и така наречения Прост пролог – сборник с кратки (проложни) жития за светци, които се четат при богослужението по календарен ред. През ХІV в. този тип сборник се трансформира в Стишен пролог и житията, включени в него, функционират според изискванията на Йерусалимския типик (Вл. Мошин 1955, Кл. Иванова 1986а). Поради това са запазени малко на брой ръкописни сборници от типа на Простия пролог, а повечето от житията на търновските светци се откриват в състава на Стишния пролог. В такъв сборник от втората половина на ХІV в. (в Архива на БАН, София, № 73) са събрани житията за Михаил Воин, за Петка Търновска и проложния разказ за пренасянето на мощите на Иларион Мъгленски.¹³

Проложни жития през ХІІІ в. се пишат и за западнобългарските отшелници – Гавриил Лесновски, Прохор Пшински и Йоаким Осоговски. Те се оформят въз основа на по-ранни текстове, свързани с манастирските легенди и предания. С основание Е. Гергова (1994, с. 9-14) нарича тези анонимни агиографски текстове за последователите на св. Иван Рилски “манастирски” жития, тъй като те възникват в манастирските средища от необходимостта да се чества паметта на патрона – основател на съответната обител и обслужват манастирските нужди. Тези жития носят всички белези на затворената локална традиция, която се отразява върху тяхната стилистика и съдбата им въобще. Но това не е основание те да се наричат “народни”, защото по този начин се възприемат като неканонични (Е. Гергова 1994, с. 11). Манастирските жития на западнобългарските анахорети изцяло се вписват в южнославянската традиция от ХІІІ в. за създаване и укрепване на култове към местни светци, като агиографските текстове за тях се създават предимно в манастирите, където се пазят мощите им.

През ХІІІ в. проложните жития се включват в богослужебна употреба и в състава на минейните сборници. Те се вмъкват на съответното място в службата (след шестата песен на канона, кондака и икоса) и се четат в манастирските църкви пред цялото братство. По този начин е вмъкнато проложното житие за св. Иван Рилски в службата му в Драгановия миней и проложното житие за св. Сава в Софийската служба. Локалните култове през ХІІІ в. у сърби и българи допринасят за укрепването на народностното самосъзнание. Текстовете за тях функционират съвместно в състава на богослужебните сборници – пролози и минеи. Такива сборници от ХІІІ в. са:

1. Норовият пролог (Москва, ГИМ, Увар. 703) с жития за св. Иван Рилски, св. Прохор Пшински (вж. Кл. Иванова 1977а) и св. Симеон;

2. Лесновският пролог (Белград, САНУ № 53) с житие за св. Гавриил Лесновски, където са поместени и проложни жития за българските първосветители св. Кирил и св. Методий, както и тропар за прослава на св. цар Петър (вж. И. Велев 1990);

3. Румянцевският пролог (Москва, РГБ, ф. 256, Рум. м. 319) с тропари за св. Иван Рилски и св. Йоаким Осоговски (вж. Р. Павлова 1990);

4. Сръбският пролог от ХІІІ в. (Загреб, ХАЗУ ІІІ с 6), в който са събрани проложните жития за св. Симеон и св. Сава, цар Урош І и архиепископ Арсений (вж. Вл. Мошин 1955, 1959);

5. Драгановият миней (Зорафски манастир и Москва, РГБ, сбирката на Григорович), където освен житие и служба за св. Иван Рилски има и служба за Михаил Войн, св. Петка Търновска, също за св. Кирил и св. Методий и за св. цар Петър (вж. Е. Коцева 1992);

6. Среднобългарският миней от края на ХІІІ в. (Санкт Петербург, РНБ, F. п. І. 72), който пази служби за св. Иван Рилски, Михаил Войн (вж. Кл. Иванова 1973) и св. Петка Търновска;

7. Сръбският миней от средата на ХІІІ в. (Белград, САНУ № 361) със служби за св. Петка Търновска (най-ранния сръбски препис14), св. Симеон и сръбския архиепископ св. Арсений.

В тези литургични сборници са събрани по няколко жития или служби, посветени на местни светци и това е белег, че родовата памет през ХІІІ в. се крепи най-вече на локалните южнославянски култове. Такива памети за местните южнославянски светци се отбелязват съвместно и в месецословите на библейските богослужебни сборници:

1. в Банишкото евангелие от ХІІІ в. (София, НБКМ № 847) има памети за св. Петка Търновска, св. Иван Рилски, св. Иларион Мъгленски, св. Кирил Философ, за успение на св. Методий и за св. Климент Охридски;

2. в Дечанското четириевангелие, датирано от 1286 г. (Санкт Петербург, РНБ, Гилф. 32 и фрагмент в манастира Дечани) са събрани памети за български и сръбски светци – св. Иван Рилски и св. Кирил Философ, св. Симеон и св. Сава;

3. в изборен апостол от ХІІІ в. (София, НБКМ № 882) – за св. Петка, св. Константин-Кирил Философ, св. Методий и св. Климент Охридски (вж. още Вл. Мошин 1959, с. 56-59).

В Сърбия през ХІІІ в. проникват памети за български светци. На особена почит е отшелникът св. Иван Рилски. В Норовия пролог (сръбски препис на прост пролог, от ХІІІ в.) са събрани житията за св. Симеон, св. Иван Рилски и св. Прохор Пшински. В сръбския празничен миней от средата на ХІІІ в. (Белград, САНУ № 361) освен службата за св. Симеон, писана от св. Сава, се пази служба за Петка Търновска (срв. Б. Йованович-Стипчевич 1981, с. 233). Безпрепятственото преминаване на текстове за български светци в състава на съответните сръбски сборници показва общността на народностните тенденции в двете литератури.

Трудно е да се систематизира и обхване цялата богата книжовна продукция на манастирите в Сърбия и България през ХІІІ в. Известно е, че в България през този период се създава и търновски цикъл от летописни разкази, и серия от апокрифни творби, и образци на средновековната белетристика, преработват се и произведения от “златния” Х в.¹⁵. Цялото това жанрово разнообразие от книжовни творби в по-голямата си част е дело на манастирските книжовни средища, но тъй като няма аналог в сръбската средновеквна книжнина от този период няма да се спирам на него.

БЕЛЕЖКИ

1. Свидетелство за съществуването на тези книжовни средища са достигналите до нас среднобългарски богослужебни ръкописни сборници, като Боянското, Врачанското и Лесновското евангелия, Пирдопският апостол, Скопският миней, Лесновският пролог и други писмени паметници от ХІІІ в., получили имената си според мястото, където са възникнали. Рилската и Средецката, редом с Търновската редакция на най-ранната служба за св. Иван Рилски, пък показват живата книжовна традиция в тези манастирски средища, свързани с култа към рилския пустинник (срв. Б. Ангелов 1957 и 1975, Кл. Иванова 1973).

2. Срв. Е. Георгиев (1977, с. 76).

3. До днес в Зографския манастир се съхранява Драгановия миней от ХІІІ в. – един от най-значимите писмени паметници, илюстриращи оригиналния търновски химнографски цикъл (вж. Ст. Кожухаров 1987, с. 29).

4. Вж. Р. Трифонова (1999).

5. Манастири и монашеска традиция по сръбските земи има още от ХІ-ХІІ в. (В. Маркович 1920, с. 37-50). По това време силно влияние върху сръбската книжнина оказва и Охридското книжовно средище. По сръбските земи се разпространяват и западнобългарските анахоретски култове (П. Сланкаменац 1925, Л. Павлович 1965, с. 26-33).

6. Синът на Неманя, св. Сава, е игумен на манастира Студеница в периода преди да бъде ръкоположен като първи сръбски архиепископ (1220 г.), вж. И. Руварац (1901) и М. Живойнович (1977).

7. През ХV в. Милешева е митрополия, вж. В. Маркович (1920, с. 75-82).

8. По-късно в Печ е провъзгласена първата сръбска патриаршия. Там се съхраняват мощите и на други сръбски архиепископи, канонизирани за светци – Евстатий, Никодим и др., вж. В. Маркович (1920, с. 73).

9. За налагането на тази традиция в южнославянската книжнина през ХІІІ в. вж. Р. Трифонова (1999).

10. Първата Хилендарска грамота е издадена от Вл. Чорович (1928, с. 1-4), а втората от А. Соловьов (1925). За двете грамоти вж. и Р. Маринкович (1973).

11. Наличието на такава връзка потвърждава и Парижкият сборник (от Народната библиотека в Париж, Cod. slave 10), датиран от 20-те години на ХІV в. (Б. Йованович 1974, с. 143), в края на който е поместен най-ранният препис на Житието на св. Симеон, писано от Стефан Първовенчани (на листи 202а-243б), а след житието (на лл. 243б-244б) – кратък синаксарен извод от него, като памет за Неманя. Сборникът е съставен от патерични текстове от египетско-скитски по тип състав (Вл. Чорович 1938). За този сборник съобщава и Т. Йованович (1981, с. 304-305), но го датира от ХІІІ в. Той цитира и заглавието на паметта за Стефан Неманя така: "м(э)с(э)ца фер’варя вь г? д(ь)нь паметь вь с(ве)тых прэпод(о)б’наго w(ть)ца нашего Сyмеwна и новаго мyроточьца ср’бьскаго и хтитора великые лаври Студеничьскые". Това заглавие на проложно житие насочва към манастира Студеница като място на съставяне на сборника. Може да се приеме, че подобно на СТ и Парижкият сборник е функционирал като манастирски чети-сборник, който в структурата си съдържа едновременно и ритуален и четивен текст за прослава на ктитора на манастира – новоканонизирания първи сръбски владетел. Ритуалният текст, проложното житие за св. Симеон, вероятно е бил четен пред монасите в манастирската трапезария. А пространното житие може да се определи като текст, предназначен за индивидуално четене.

12. Софийската служба за св. Сава е наречена така, защото се съхранява в сръбски миней от последната четвърт на ХІІІ в. (в София, ЦИАИ № 403). Издадена е от Д. Богданович (1980).

13. Единствено проложното житие за патриарх Йоаким І не е включено в този сборник. То е поместено в миней от края на ХV в. в София, БАН, № 23. – вж. "Българската литература и книжнина през ХІІІ в.", С., 1987, с. 209-217.

14. Текстът на службата съм дала за печат в т. 7 на сборника "Търновска книжовна школа" – Радослава Трифонова, Най-ранният сръбски препис на службата за св. Петка Търновска.

15. Вж. "Българската литература и книжнина през ХІІІ в.", С., 1987, с. 11-178.