Медиоланският едикт и реформата на император Константин за християнизирането на Римската империя, организацията и йерархията в Църквата

Издаването на Медиоланския едикт прекратява жестоките гонения^[1] в началото на IV в. и е събитие, което повлиява върху хода на цялата световна история. С този акт християнството става от religio illicita (непозволена религия) в religio licita (позволена религия) по всички краища на Империята.[2] Трябва да се отбележи, че официално едиктът се промулгира на изток в Никомидия от Лициний на 13 юни 313 г., тъй като на запад гонение по това време не е имало.[3]

От текста на едикта могат да бъдат  направени редица изводи. Най-главният от тях е, че на държавно ниво е разгледано правото на християнството да бъде признато пред римските закони за свободна и позволена религия, а оттам – потвърждаването на свободата на вярата се разкрива като нещо полезно за самата римска държава^[4].

Според Миланския едикт християнството не само се обявява за равноправна на останалите религии, но се постановява конфискуваното на християните имущество да бъде върнато безусловно, като се имат предвид не само „места, на които християните са имали обичай по-рано да се събират (на Евхаристия)“, но и други обекти за нуждите на християнската общност, които чрез предишните закони били иззети, продадени, подарени или отчуждени по един или друг начин.^[5] В този процес държавата чрез своите епарси (магистрати) се ангажира бившите църковни имоти да бъдат изискани от настоящите им собственици, за което предвижда обезщетение от държавната хазна. В едикта Църквата за пръв път се споменава освен като свободна и позволена общност (colegium licitum), същевременно и като правно лице, корпорация или сдружение. Този факт е от изключително значение, тъй като за пръв път римската държава признава християнството за организирана общност и дори – за институция, която има власт над своите богослужебни места и право на наследство, управлявано от епископите.

Още в началото на своето управление император Константин прилага на практика едикта в своите владения. Това е засвидетелствано в писмото му до проконсула на Африка, написано през зимата на 312–313 г. и стигнало до нас също в „Църковната история“ на Евсевий Кесарийски:

„Моето желание се отнася за тези хора, които са в поверената ти провинция; да извършват техните лични служения в това свято поклонение чрез съборната (католичната) Църква, която Цецилиян предстоятелства, и които са свикнали да се наричат клир. Трябва веднъж завинаги да бъде изправено, да бъдат абсолютно свободни да извършват общественото си богослужение и да не бъдат обвинявани под никаква форма, че поклонението им на божественото е грешно или е светотатство, но нека да служат според собствения си закон без никакви препятствия“[6].

Този текст е изключително важен като източник, тъй като в лицето на Цецилиян се разпознава епископът като предстоятел на църквата и клира като йерархически служения в нея.

Император Константин среща и реакция в опити за открито гонение срещу църквите на Изток^[7], но той защитава християните и детронира гонителя. След победата му над Лициний при Хризопол (18 септември 322 г.) имп. Константин става единствен владетел на Изтока и Запада[8]. От своя страна Църквата тържествува под неговата закрила и постепенно започва да развива своята организация.

След победата над Лициний имп. Константин разпростира властта си^[9] и над Мала Азия, където християнството е в разцвета си. Съвременниците на Константин вярват, че чрез едноличната му власт и легализирането на християнството той е спасил Римската империя, която вече живее в свят на благополучие – felicitas saeculi, и на възстановен ред – reparatio saeculi^[10]. Изследователите определят неговото управление като начало на нова империя, основана върху римското държавно устройство, гръцката елинистична култура и християнската вяра.[11]

Имп. Константин премества администрацията си от запад на изток, като обособява нов и силен източен център на мястото на древната гръцка колония Византион, въздигайки града в имперска столица.

Както отбелязва Питър Браун, около 324 г. на изток имп. Константин сформира около себе си една нова цивилна управляваща класа^[12], нов сенат и нова държавна администрация, състояща се изцяло от християни, назначавани лично от императора.[13] Тази политика ще продължи през целия четвърти век, изисквайки задължителното приемане на християнството от онези, които желаят да получат място или да останат в държавния механизъм^[14] на управление. Това също допринася за създаването и утвърждаването на административната църковна структура, която следва административното разделение на империята.

От друга страна, на провинциалната аристокрация от Мала Азия (също християнска) императорът дава онова, което тя  желае отдавна: нова столица^[15] – Нов град[16], Константинов град.

За Константин Самият Христос е санкционирал неговата власт,  направил го е свой нарочен избраник, като в негово лице се е свързал с империята с особена връзка.[17] Поради това „Св. София“ ще се нарече Велика църква, а каноничният авторитет на града в средата на V век ще надмине древните християнски центрове и апостолски катедри на Александрия, Антиохия, Йерусалим и др. Това мнение изразява и въпросът на св. Григорий Богослов: „Има ли друг такъв град – око на вселената, най-могъщ на суша и море, който едновременно е взел Изтока и Запада, в който отвсякъде се стичат и откъдето с всеобщо тържествуване произлиза всичко най-важно във вярата..?“^[18].

С подкрепата си за Църквата de facto имп. Константин я поставя по-високо от другите религии в Империята. Както изтъква Ал. Шмеман, изключителното място на Църквата в живота на Империята е идентично с това, което е заемала официалната религия до св. Константин.[19] Поради това Църквата е принудена да заяви своите служения и устройство пред държавата, тя трябва да се облече в ясна институционална форма. Следователно приспособяването към социалните структури на епохата е напълно  естествено действие.^[20] Христос Янарас отбелязва, че в този процес на припознаване на Църквата от държавата никой не може да отрече факта, че в признаването и подкрепата в лицето на империята се е създала непосредствената възможност за осветскостяване на Църквата. Не може да се игнорира и вътрешното свидетелство за това как самата Църква е видяла своето политическо признаване и как самата тя е преживявала своята обвързаност с държавата, продължила повече от хилядолетие.^[21]

В този нов религиозен модел на отношения Църква – държава мястото на императора на Изтока, формиран чрез Диоклециановата римска политическа теория, постепенно се християнизира. Образът на владетеля като представител на Бога и неговите функции на посредничество до голяма степен наследява почитането на Диоклециан и императорите след него. Константин формулира, че властта на императора, както властта в Църквата, е дадена от Бога, и това разбиране ще се запази и предава през цялата византийска епоха. Поради това императорът приготвя специално място за себе си във взаимоотношенията си с Църквата. Той пише на епископите: „Но вие сте епископи на онова, което става вътре в Църквата. Аз пък съм епископ (надзорник), поставен от Бога над онова, което се върши вън от нея (τῶν ἐκτὸς ἐπίσκοπος)“^[22].

Изпълнявайки тази нова роля на външен епископ, имп. Константин дава на клира привилегии, които постепенно изграждат Църквата като могъща финансова институция. От своя страна, привилегиите рязко увеличават броя на клириците, а с това и надмощието на клирическото съсловие в религиозния живот.^[23] Последиците от това надмощие постепенно създават условия да бъде разделен и самият клир, като възникват нови „класови йерархически отношения“, характерни за „социалния строй“ на епохата^[24]. Чрез многобройни дарения за Църквата, отпуснати от императорската хазна император Константин дава възможност на епископите да разпределят дадените им финансови и материални блага според нуждите на местните църкви^[25]. В писмо на император Константин до източните епископи, писано вероятно през месец октомври 324 г., императорът насърчава предстоятелите на църквите да се обръщат към местните управители за съдействие за нуждите на събранията и храмостроителството: „А що се отнася до църквите, които вие лично предстоятелствате, или знаете други, които предстоятелстват в тези места, независимо дали са епископи, презвитери, дякони, напомнете им да бъдат активни в строежа на църквите, възстановяването или разширяването на съществуващите сгради или изграждането на нови там, където е необходимо. Вие можете лично да поискате, а останалите могат да изискват чрез вас от управителите и от префектурата. За това те (управителите) са инструктирани да оказват съдействие във връзка с всичките желанията на ваши светейшества“[26]. Това писмо е показателно за Константиновата щедрост към Църквата, но свидетелства и за почитта на императора към йерархията в лицето на местните  епископи. Поради тази почит император Константин дава на предстоятелите дори права на магистрати, като в техните правомощия са гражданските дела, освобождаването на роби и др.[27] Тези правомощия подчертават особено ясно новата роля на епископа в обществото, като паралелно с това се разработва и разбирането за юридическия авторитет в Църквата. Епископът започва да принадлежи към светската аристокрация на Империята, т.е. да се отъждествява с нейните обществени аристократични единици.

Служението на император Константин като външен епископ на Църквата се изразява и в посредничеството му при решаването на богословските дебати и конфликти и участието му в съборите.^[28] При  управлението му самите събори започват да се трансформират от локални  по конкретни казуси на църковния живот в такива, на които става възможно да бъде изразено и тържествено засвидетелствано догматическото и каноничното съзнание на Църквата, чрез съборните определения.

Свиканият от него Първи вселенски събор, състоял се в императорската резиденция в Никея през 325 г. – годината, съвпадаща с 20-годишнина от управлението му, е прецедент в църковната история^[29]. Трябва да се отбележи, че легитимността на решенията на Никейския събор е потвърдена с подписа на императора – също нещо изключително ново в църковната история. По този начин с инструментите на държавната власт се дава санкция върху формулираните на събора канони на вярата и църковната дисциплина, като те стават общозадължителни в качеството си и на закони на гражданската власт. Поради това големите събори, свикани от императора, се наричат „вселенски“, като решенията им имат задължителен характер и се утвърждават и налагат от политическата власт в цялата държава.^[30] Големите перспективи, които привидно се откриват пред Църквата с началото на симфонията между нея и държавата, създават илюзията, че царството на кесаря е станало civitas christianorum – нещо, което радикално променя християнското разбиране за история, а оттам и есхатологичното разбиране за Църквата в света.^[31] Такива многобройни примери за негативна намеса от страна на държавата по чисто църковни въпроси се срещат както през IV в., така и през цялата византийска епоха, което от своя страна винаги поражда изключителен отпор от страна на отците на Църквата и представителите на монашеството.^[32]

За съжаление, борбата между Църквата и арианите продължава и след смъртта на Константин Велики. Неговите наследници често пъти грубо се намесват в църковните дела – нещо, което ще повлияе и върху каноничните определения.

Откъс от книгата „Царствено свещенство. Канонично изследване върху развитието на йерархическите служения и устройството на Църквата през IV век“ на прот. д-р Добромир Димитров, Фондация „Покров Богородичен“, 2021. Заглавието на статията е от редакцията.

Бележки:

^[1] За гоненията от началото на IV в. вж. Лактанций. За смъртта на гонителите, 11 (SCh. 39). Вж и прев. по Милена Милин – Лактанције. О смрти прогонитеља. Београд 2011, с. 7–111 (вж. също Lactance, De la mort des persecuteurs. Introduction, texte critique et traduction de J. Moreau, Paris, 1954); Лебедев, А. П. Эпоха гонений на христиан и утверждение христианства в греко-римском мире при Константине Великом, СПб., 2006, с. 25–137.

[2] Лебедев. Пос. съч., с. 282–284.

[3]  За съдържанието на оригиналния документ съдим от приложения от Лактанций текст, който описва съдържанието на едикта в разпореждане, изпратено до префекта на Никомидия. Оригиналният документ, който августите Константин и Лициний са издали през февруари 313 г. в Милано (Медиоланум), е написан на майчиния език на Константин – латински, но за съжаление, не е достигнал до нас. Вж. Поповиђ Р. Свети цар Константин Велики у очи савременика // Константин Велики – историја и култура. Београд, 2010, с. 10.

^[4] По-късно самата Църква формира много от своите правила въз основа на римското право. Вж. Николчев, Д. За историята на Римското право и неговата връзка с Каноническото право // Годишник на Пловдивския университет, ЮФ, Научни трудове. Т. 1, кн. 7, 2000.

[5]  „…що се отнася до християните, ние постановяваме следното: ако съществуват места, където по-рано са се събирали, и които в предишната издадена от тебе грамота е казано нещо, което е напълно противоположно, купени от нашата хазна или от когото и да било, то незабавно и безпрекословно да бъдат върнати на християните безвъзмездно, без да се връща платената за тях сума. По съшия начин получилите такива места като дар трябва незабавно да ги върнат на християните. Ако купилите тези места или получили ги като дар пожелаят да поискат от нашата доброта възнаграждение, нека да се обърнат към съда на местния управител и нашата милост няма да остави молбата без внимание. Всичко това трябва да бъде върнато на християните от твоята обгриженост без забавяне. И тъй като на християните са принадлежали не само тези места, където те се събират, но и други, които са собственост не на частни лица, а на цялото общество, то съгласно закона, току-що изложен от нас, ти ще разпоредиш да бъдат върнати без забавяне на християните, т.е. на всеки от тяхното общество и на всяка църква, спазвайки, разбира се, споменатото указание за това, че връщащите тези места безвъзмездно биха разчитали на възнаграждение от нашата милост…“. –  Лактанций. За смъртта на гонителите, XXXIV, 1–5; Евсевий Кесарийски. Църковна история, X, 5. – прев. Кочев, Н., Герджикова, Зл. Християнството през първите три столетия според Евсевий, епископ Кесарийски // История, 2004, кн. 3, с. 1–26.

[6] Евсевий  Кесарийски. Църковна история, Х, 7. – прев. по: Евсевий Памфил, Церковная история, М., 1993, с. 364–365.

^[7] Той започва да руши църквите, да извършва репресии срещу християните във войската (напр. 40-те мченици в Севастия). Вж. Евсевий. Животът на Константин, II, 51-54-1. – прев. по: Cameron, Av. & Hall, St. Eusebius, Life of Constantine. Oxford, 1999. p. 90–91.

[8] Вж. Бриллиантинов, А. Лекции по истории древней Церкви. СПб., 2007, с. 102–105.

^[9] След битката при Милвийския мост и победата над Максенций Константин управлява само западните провинции, които са по-слабо християнизирани. Вж. Van Dam, R. Remembering Constantine at the Milvian Bridge. Cambridge, 2011, p. 248.

^[10] Brown, P. Authority and the Sacred: Aspects of the Christianization of the Roman World. Cambridge, 1997, p. 13.

[11] Острогорски. Пос. съч., с. 67.

^[12] Вж. Браун, П. Светът на късната античност, с. 93.

[13] Вж. Humphries, M. Shapes and Shaping of the Late Antique World // A Companion to Late Antiquity. Oxford, 2009, p. 98.

^[14] Вж. . Πέτρου, Ιωάννης. Κοινωνιολογικὴ ἀνάλυση τῶν σχέσεων τοῦ Χριστιανισμοῦ με τὴν Κοινωνία καὶ τὸν Πολιτισμό. Θεσσαλονίκη: Βάνιας, 2004, σ. 91.

^[15] Предимството на такъв административен център, за разлика от далечния Рим, е лесната му достъпност чрез пътищата от Дунав до Мала Азия. Новата столица е разположена на стратегическо място между Изтока и Запада, на границата на два континента. За няколко десетилетия тя бързо се превръща в главен търговски и административен център и формира културата на целият тогавашен свят. Имп. Константин издига този Нов град – Царевград, само за 6 години (324–330), като началото на градежа е поставено на 8 ноември 324 г. Новата столица е осветена на 11 май 330 г., чрез което Рим вече не е град на императора и сената, а това е присъщо на новата столица, която същевременно става център и на християнския свят. Вж. Браун. Пос. съч., с. 93.

[16] Според еп. Атанасий Йевтич император Константин не нарича Константинопол Нов Рим, а Нов град, Нова столица, асоциирайки го с Новия Йерусалим. Вж. Jевтиђ, Ат. Цар Константин – лик и дело. (http://www.youtube.com/watch?v=R9Kcpix14dU)

Името Нов Рим е дадено в края на IV в. по времето на император Теодосий I и така е упоменато в 3-то правило на Втория вселенски събор. Вж. Ράλλης, Γ. Α. & Μ. Ποτλής, Σύνταγμα τῶν θείων καὶ ἱερῶν κανόνων, τ. ΙΙ, Αθήνα 1852, σ. 173; Правила…, с. 115.

[17] Шмеман. Историческият път на православието,  с. 113.

^[18] Св. Григорий Богослов. Слово 42, 10 (PG 36, 469BC) – прев. по: Творения Григория Богослова. Т. I, СПб, 1911, с. 592.

[19] Вж. Шмеман. Пос. съч., с. 148.

^[20] Πέτρου. Op. cit., σ. 81.

^[21] Вж. Jанарас, Хр. Истина и jединство Цркве. Беседа, Нови Сад, 2007, с. 91.

^[22] Евсевий. Животът на Константин, IV, 24. PG 20, 1172 Α – B. – прев. по: Cameron, Av. & Hall. St. Eusebius, Life of Constantine, p. 161.

^[23] Кръстич, З. Клирикализмът и лаицизмът – две крайности в разбирането на служенията в църквата // Християнство и култура, год. ХІІ, бр. 78, (2013/1), с. 25.

^[24] Според думите на св. Софроний Атонски. Вж. Сахаров, С. Кореспонденция с протойерей Георги Флоровски. С., 2018. С.????? (за съжеление нямам книгата и не знам страницата) мога да дам интернет страница ;  https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,312/catid,137/id,12754/view,article/

^[25] Тази привилегия ще се използва от арианите, за да бъде настроен имп. Константин срещу св. Атанасий. Заради скалъпените обвинения, че саботира доставките на зърно за Константинопол и злоупотребява с държавни средства, св. Атанасий Велики е заточен от имп. Константин в Трир (Augusta Trevirorum). Вж. Бриллиантинов. Пос. съч., с. 178; 184.

[26] Евсевий Кесарийски. Животът на Константин 2, 46, 3. – прев. по: Cameron, Av. & Hall. St. Eusebius, Life of Cнonstantine. Oxford, 1999, p. 111–112.

[27] Мутафчиев. Пос. съч., с. 48.

^[28] Грижата на св. Константин за мира в Църквата се доказва от негови писма към много клирици като Цецилиян Картагенски, св. Атанасий Велики, св. Александър Александрийски, а дори и към отделили се от съборността на Църквата, какъвто е бил Арий. Нещо повече, св. Константин се ангажира пряко с арианските спорове. Един от поводите бил, че когато влиза в Никомидия като победител, имал желание да посети всички източни провинции, но арианските смутове станали пречка за това. Тъй като не можел да разбере в пълнота разногласията между православните и арианите, св. Константин изпраща Осий Кордубски в Александрия, за да проучи той сериозността на въпроса. Като западен епископ Осий непоколебимо се придържал към формулировките на Тертулиан за Троицата и в разговорите си със св. Александър Александрийски и Арий разбрал, че учението на александрийския презвитер е заплаха за самата християнска вяра. Вж. Болотов, В. История Церкви в период Вселенских соборов, М., 2007, с. 52–54.

^[29] Римският император за първи път се намесва в делата на Църквата, при това още некръстен. Трябва да припомним, че имп. Константин приема св. Кръщение едва в края на живота си.

^[30] Връщайки се към модела на ратификация на съборните решения от страна на императора, историята след Константин ще покаже, че този модел невинаги е от полза за Църквата. В резултат на различни машинации на арианите се стига дотам, че след време те постепенно биват възстановявани на своите катедри като държавните преследвания се прехвърлят върху православните. Вж. Брилиантинов, А. Лекции по истории древней Церкви, с. 184. Вж. Πέτρου. Op. cit., σ. 91.

^[31] Вж. Перович, Д. Есхатологичният характер на раннохристиянското съзнание. Двата еона // Християнство и култура, год. ХІІ, бр. 9(86), с. 12.

^[32] Вж. Мандзаридис. Пос. съч., с. 65.