Националната библиотека открива тематична витрина, посветена на живота и канонизацията на св. Паисий Хилендарски

На 3 май 2022 г. в зала „История на книгата“ на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, в поредицата „Книжовен калейдоскоп“ ще се открие тематична витрина, посветена на живота и книжовното дело на св. Паисий Хилендарски, и неговата канонизация.

Св. Паисий е канонизиран е за светец с писмен акт на Светия Синод на Българската православна църква през 1962 г., а паметта му се отбелязва на 19 юни.

Информация за живота му четем в автобиографичните бележки в „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма. Роден е през 1722 г. (казва се, че завършва „История славянобългарска“ 40-годишен) в Самоковската епархия със светско име Пенко или Петър. За родното си място самият той пише в „История славянобългарска“: „и пришедъша ва Светьiе гори Афонские у епархiи Самоковскiие въ лъто 1745“ („дошъл в Света гора Атонска от Самоковска епархия в 1745 година“).

Има сведения и предания, които насочват и поставят родното място на св. Паисий в едно или друго населено място – Доспей, Ральово, Белово, Кралев дол, Банско. Диалектологичните проучвания безспорно определят селата Рельово и Кралев дол за най-вероятни родни места на св. Паисий. Въпреки това, версията, че той е от Банско преобладава. В своя статия от април 1912 г., в навечерието на Балканската война, бившият митрополит Теодосий Скопски пръв говори за вероятен произход на св. Паисий от Банско, по това време все още намиращ се под османска власт. Хипотезата му придобива широка популярност и утвърждава възгледа сред българската общественост за Македония като „люлка на Българското възраждане“. За водещо се смята мнението на Йордан Иванов, че св. Паисий бил роден в Банско, тъй като вече е известно, че вторият му баща му Михаил Хадживълчов бил заможен търговец от Банско, а по-малкият му полубрат Вълчо Хадживълчов продължил бащината дейност и станал също известен ктитор и покровител на църквите в региона, и особено на Хилендар и Зограф.

Св. Паисий Хилендарски не получава системно образование, но през 1745 г. се замонашва в Хилендарския манастир, където брат му Лаврентий е игумен и където по-късно самият Паисий става йеромонах и проигумен. По това време Хилендар имал статута на сръбски манастир, но поради местоположението му по-голямата част от монасите в него били българи от Македония. През 1758 г. пътува до Сремски Карловци като таксидиот, където се запознава с исторически съчинения и средновековни източници за българската история, които му послужват за написването на основния труд. „История славянобългарска“ е завършена през 1762 г. в Зографския манастир, след като св. Паисий напуска Хилендарския манастир заради раздор с останалите монаси. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи своя исторически труд, за да бъде преписван и разпространяван сред българите. Предполага се, че е починал през 1773 г. на път за Света гора в манастир в селището Амбелино (днес „Св. Георги“ – квартал на Асеновград).

В „Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите на св. Димитрий Ростовски“ четем:

Този будител на българския народ се роди в 1722 г. в град Банско от много благочестиви родители. Тяхното благочестие се вижда от това, че брат му Лаврентий, който беше 20 години по-голям от него, прие монашество в Хилендарската обител на Атон и стана игумен на същата обител. Другият му брат – Вълчо, извърши поклонение на светите места в Палестина поради благочестие, а после със свои средства обнови и изписа храма „Свети Иван Рилски“ в Хилендарската обител в 1757 г., обнови цялата Зографска обител в 1758 г., а в 1764 г. съгради храм на името на Пречистата Богородица в същата обител.

Имащ такива родители и братя, и сам той, като стана на възраст, презря суетата на този свят, отрече се от всичко и отиде най-напред в близката Рилска обител, където под благодатта на великия наш отец Иван порасна духом и известно време прекара в послушание при някои опитни старци. След това отиде при брат си в Хилендар, на 23-годишна възраст прие монашеско пострижение с името Паисий и остана там, докато тръгна по България да проповядва на българския народ своята книжка. Виждайки бедата и страданието на своя народ под тежкото турско иго; слушайки разказите на поклонници, пристигащи в разните Атонски обители за поклонение или за работа от всичките краища на българската земя, за печалното състояние на всички българи; гледайки надменната гордост на гърците, които превъзнасяха своя род заради древната елинска и византийска слава, а българите унижаваха като прости, неграмотни и нямащи история – ревността му пламна като огън и не си даде почивка, нито позволи достатъчен сън на очите си, докато не събра от много книги и не написа „История славянобългарска“. След като прегледа цялата Хилендарска библиотека, той беше изпратен по работа в град Сремски Карловци, където също събра, колкото можа, после премина от Хилендар в Зограф, където също намери и вписа много нещо в своята книжка. Така завърши своята история и тръгна сам сред българите, носейки я със себе си като скъпоценно съкровище и давайки я на българските хора да я четат и преписват: в Рилския манастир я преписа монах Никифор, в град Самоков – свещеник Алексей Велкович, в град Котел – иерей Стойко, който овдовя и стана епископ Софроний Врачански, и много други. Къде умря и от каква смърт, остана неизвестно: не умря ли от мъченическа смърт, подобаваща на светите апостоли, понеже така тайно изчезна от попрището на земния живот, без някой да види и да знае нещо за него? В кондиката на Хилендарската обител с дата 3 юли 1798 г. е написано: „йеромонах Паисий поклонник, старец хилендарски, умря в Самоков и вече не се завърна в Света Гора, и го положиха в гроба на отца Никола иерея, и всички казаха три пъти: Бог да го прости!“ Но няма откъде да се види, дали този е Паисий, писателят на „История славянобългарска“, защото тогава имаше мнозина на Атон, които се наричаха с това име, както и всякога.

„Историята“ на св. Паисий Хилендарски е значително повлияна от исторически съчинения като руските преводи на „Деяния церковная и гражданская“ на венецианския кардинал Цезар Бароний и „Книга историография“ („Царство на славяните“) на дубровнишкия абат Мавро Орбини, привърженик на крайния илиризъм, който св. Паисий критикува. За написването ѝ е ползвал още исторически извори от манастирските библиотеки в Атон и Сремски Карловци. Също Зографската грамота на цар Иван Александър, Рилската грамота на цар Иван Шишман и редица други, които днес са безвъзвратно загубени. Познавал е и съчиненията на патриарх Евтимий („Житие на св. Иван Рилски“, „Житие на св. Петка Търновска“ и др.), а също и житията на светците Гарваил Лесновски, Иларион Мъгленски, Ангел Битолски и др. Ползвал и известните жития и легенди, свързани с дейността на св. св. Кирил и Методий и техните ученици.

Св. Паисий е първият автор, който очертал етническата територия на българската нация, която според него обхващала земите на Мизия, Тракия, Македония и Поморавието. Известни са около 60 преписа на книгата, първият препис е на св. Софроний Врачански при посещението му в Котел (1765 г.), а първото печатно издание на книгата е направено през 1844 г. под заглавие „Царственик“ след съществено редактиране от Христаки Павлович, което се смята за един от първите учебници по българска история в новооткритите светски български училища.

Източник: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“; Pravoslavieto.com