„Обществената греховност“ и Божият гняв – поглед назад

Напоследък в публичното пространство се засегна въпроса за греховността на обществото като основание за Божия гняв, изсипал се над страната и народа по празници. Подобни явления в БПЦ и реакции в българското общество е имало и в недалечното минало. Един такъв момент е регистриран в книгата Хр. Въргов, Конституцията на Българската православна църква, С. 1920, с. 438-440. 

Реакцията на сп. Нова Правда, отличаващо се с леви политически разбирания от онзи период на ХХ в. относно синодалното послание не е единственото, но според Хр. Въргов е особено показателно за отношението на обикновения българин от онова време към църковните управители. Публикуваме избрани откъси от статията.

***

Войната, както предвиждаха прозорливите и редки умове у нас, се свърши катастрофално. България не бе разорена от чуждо нашествие, но се покри с траур… Войната я срути в пропастта… Материалните блага се преляха в ръце, на които единствената грижа в тила 6е: как да спечелят повече, когато изтичаше кръвта на скромния, трудолюбивия, честния българин. Моралните, религиозни и научни ценности се обезцениха. И в момента, когато единици българи взеха да се питат: как и защо стана всичко това и си рисуваха разни планове, за да се почне нова съзидателна дейност, Св. Синод отправи бележити послания до благочестивия български народ [1] (за второто не говорим, защото то е идентично с първото).

В първото послание се казваше:

…По неизповедни съдби Божии България днес е подложена на горчиво и тежко изпитание поради многото й грехове Господ не благослови на добър край предприетата дълга война за освобождаване на поробените наши братя… Господ знае, че ние сме прави, че за право дело, за брата роб и скъпи свободи ратувахме. Но нашите души и сърца през време на войната огрубяха и закоравяха. Затова Господ изсипа върху главите ни справедливия (?) си гняв и остави други да разполагат с нашата съдба.

Св. Синод приканва всички верни чада на българската църква към особен покаянно-молигвен подвиг за умилостивяване на Божия гняв (?), който посети българската земя и назначава 5 януари 1919 (23. XII. ст. ст. 1818 г.) за ден на особни дни и покаянни молитви, придружени с строг пост" [2]…

Критична преценка на Синодалното послание даде сп. „Нова Правда" [3]:

От векове, българските владици са схващали църквата не като общество от вярващи, а като калугерска институция. Калугерът, обаче, е беглец от живота. Калугерът се спасява сам, затова той бяга, отказва се от майка, баща, жена, деца — от живота… Разбира се, днес калугерът, особно онзи, който е станал владика (властник), не мисли да бяга от живота, стои сред него и се храни от трудящите се маси. И чудното е, че тия светски калугери мълчат, когато требва да защитят онеправданите, гонените, мъчените, гладните, а винаги са заставали на страната на силните, на властниците, царете и капиталистите и са благославяли всички техни жестокости.

Българските владици мълчаха, в продължение на шест години. Що казваме? Не, те не мълчаха а действуваха: помаци кръщаваха през първата война, оръжието на войниците благославяха през първата и сегашна войни и имаха свой представител в главната квартира, който по всичко напомняше древните жреци, които по време на сражението играели ролята на главнокомандующ, насърчавали войниците и им казвали от де да настъпят.

Две катастрофи станаха. Владиците мълчаха. Заговориха едва през декември 1918 г. Изпратиха до всички църкви своето бележито послание.

В посланието Синодалните владици казват, че по неизповедни съдби Божии, България била изпаднала в тежко и горчиво изпитание. Това станало, защото сме били много грешни, та Бог не благословил нашето оръжие. Чудни работи! Тържествени молебени да се правят, на свят подвиг да се зоват, оръжието на войниците (и религиозния дух да се разпаля) и пак Бог да не чуе (и да не помогне). „Но Бог ни наказва не за това дело, а за нашите грехове" – затова синодалните владици наредили 23 декември ст. ст. т. е. 5. I. 1919 г. н. ст. за ден на особни усърдни молитви, придружени от строг пост, за умилостивяване на Божия гняв.

Боже мой! Какъв е този Бог на гнева, на отмъщението? Какво е това извратено схващане на идеята за Бога? Защо Бог да наказва народа – мъченикът народ? Защо, синодални владици, смесвате Бога любов с дявола, Сатаната? Злото Сатанаил отмъщава, той се гневи, а Бог само прощава… Ако ли Бог може да отмъщава и да се гневи, той никога не ще отмъсти и не ще се гневи на трудящите се, на гладните, на плачущите, на голите, – на ония, които пет години водиха по касапници, на ония, които са убити и са оставили клети сироти да влачат жалко съществувание.

Де бяхте вие, свети владици, да повикате гнева и отмъщението Божие върху главите на великите, големите грешници? Вие мълчахте…

Да, вие мълчахте, не изпълнихте завета на Христа, на Павла и сега каните гладните да постят. Не знаете ли, свети владици, че и без вашето послание хиляди мъже, жени, деца лягат гладни и стават гладни? Знаете ли вие страданията на света, вие, хора, ползващи се от благата на този свят, които с пръст не се докосвате до живота?! Брат с брат се колеха и биеха, близо до София, до великата синодална палата, а вие не отидохте, в името на благия Бог да предотвратите, да спрете кървопролитието?

Отидохте ли в затвора да видите как се третират "бегълците" „бунтующите?" Протестирахте ли против насилствените касапи, против „извънредните" съдилища?

Свети отци, не грехове има народа, а избитък от мъченичество. Грешници и престъпници има, ала вие не смеете да говорите против тях, защото религиозният пламък е угаснал във вашите души…

От покаяние и пост имат нужда именно тия хора, та и вие, които не сте изпълнили завета на Христа, които сте мълчали и тогава, когато камъните са роптаели против неправдите в света.

Бележки:

[1] „Ц. в.", бр. 1 и 2., 1919., посланията носят дата 21. XII., 1918., № № 6323 и 6324.
[2] Това послание е подписано от синодалните митрополити: Василий, Максим и Борис.
[3] бр. 2, 20. I., 1919 г., стр. 14 16.