От Рождеството на Христос към Явяването на Бога. Исторически, богословски, литургични и космологични свидетелства

Историята на Църквата и формирането на празничния цикъл обръща особено голямо внимание както на Празника на празниците – Великден Пасха, свързан с Христовото славно Възкресение като отобраз на Неговото Божество, така и на празниците Рождество Христово, Богоявление и Кръщение, като отобраз на Неговото Човечество. Изворите и свидетелствата, свързани със славното Рождество Христово, са многобройни, преки и косвени, основани на евангелските разкази за това уникално в човешката история събитие. Основни свидетелства за Рождество Христово се откриват в съчиненията на светите отци и учители на Църквата, някои апокрифни текстове и изяснения. Така например в съчинения на Ориген (+ 253 г.), които дават сведения за бого­служебния живот на Александрийската църква, се откриват данни за богослужебни „свещени места”, където „се събират верните”, обединени с Господа, с ангелите, с духовете на светиите и на липсващите братя, вероятно свидетелство за евхаристийна молитва по време на Литургия, извършвана на Рождество Христово (Омилия; За молитвата: 31 и 32). В съчиненията си историкът Евсевий Кесарийски (+ 339-340) говори за храма „Рождество Христово” във Витлеем и отразява косвено събития, свързани с Рождество Христово, за храма “Св. Възнесение” на Елеонската плани­на. В древния текст на „Апостолските постановления“, създадени в Сирия или в Константинопол около 380 г. от неизвестен компилатор, който използвал съществуващи преди него текстове от древни па­метници, се споменават  празниците: неделя (денят Господен), Рождество Христово и Богоявление (V, 7). В съчиненията си св. Василий Велики (+ 379 г.) дава сведения, които се отнасят до историята и богословието на богослужението, за истинския пост (PG, 31, 196), за празника Рождество Христово (PG, 31, 1473). Известно е, че ок. 376 г. св. Василий Велики въвежда празника Рождество Христово в Кесария Кападокийска, като произнася „Слово за светото Раждане на Христос” (PG 31, 1473). В съчиненията си св. Григорий Назиански (Богослов) (+ ок. 390 г.) говори за храма като място за богослужение (Слово 43, 52), говори за празниците: Рождество Христово (Слово 38), Богоявление, както и за празник на Светлините (PG 36, 312, 356-360), и най-вероятно въвежда празника в Константинопол и полага големи усилия да утвърди новото честване. „Окончателното налагане на празника в Константинопол се дължи на св. Йоан Златоуст, какъвто извод правим от писмото на Яков Едески († 708 г.), в което се казва, че празникът Рождество Христово е въведен в Константинопол при имп. Аркадий (395-408 г.) и архиеп. Йоан Златоуст. Информацията се потвърждава и от Синаксара на Константинопол, където се казва, че „празникът на Рождество Христово начева оттогава да се извършва”. (Synaxarium Constantinopolitanum, Acta Sanctorum Novembris Propylaeum, p. 313. Срв.: Ἀρχιεπ. Ἀθηνῶν Χρυσοστόμου Παπαδοπούλου, „Ἡ ἑορτὴ τῶν Χριστουγέννων ἐν τῇ Ἐκκλησία Ἱεροσολύμων” – Ν. Σιὼν, 33 1938, σ. 7).

Според архим. Яков Ватопедски обаче окончателното налагане на Рождество Христово в Константинопол се дължи на имп. Теодосий и се случва някъде в началото на V век“. Също и св. Григорий Нисийски (+ ок. 394 г.) в словото „За деня на Светлините, на кръщението на нашия Господ” различава ясно празника на Рождеството от този на Светлините, т. е. от Богоявление. Към това се прибавя и свидетелството на Астарий Амасийски, който в „Изобличително слово за празника на Календите” изброява ясно празниците и различава Рождеството от Кръщението Господне. (Църквата осъдила календите, както и някои други празници на Трулския събор. (срв. Ἀγαπίου Ἱερομονάχου, Νικοδήμου Μοναχοῦ, Πηδάλιον, Ἀθήνα: „Ἀστὴρ – Παπαδημητρίου” 1982, σ. 275-276) . В своите слова св. Амфилохий (+ ок. 400 г.) дава сведения за някои празници, като например за Рождество Христово, за Сретение Господне, за Лазарова събота, за Петдесетница и др. (Migne, PG, 39, 35-93 и 120-131). В своите съчинения св. Йоан Златоуст (+ 407 г.) дава ценни сведения за бого­служението в Антиохия и Цариград. За току-що учреденият в Антиохия отделен празник за Рождество Христово на 25 XII (Migne, PG, 49, 351-362). Той нарича този празник „митрополия на всички празници” (Migne, PG, 48, 752) (Срв. Чифлянов, протопр. Б. Православна литургика. София, 2008, с. ). Златоустовите омилии и особено словото, произнесено през 386 г. за празника на Рождеството в Антиохия, озаглавено „Слово за рождения ден на нашия Спасител Иисус Христос” (PG 49, 351-362), доказват отношението на Църквата към този велик Господски празник. В него се казва, че празникът на Христовото Рождество е бил известен от десетилетия. Това, разбира се, още не означава и официалното му включване в празничния календар на Църквата в Антиохия. За това говори изразеното желание на светия Златоуст празникът да бъде официално установен. В словата на св. Прокъл Константинополски (+ 446 г.) се намират сведения за подвижните и неподвижните Велики Господски празници, сред които: Рождество Христово и Богоявление, (PG, 65, 680-834). Интересни сведения дава в своя пътепис „Поклонение до Светите места” галската поклонничка Етерия, посе­тила Светите места към края на IV в. (381-384 г.). Тя дава важни сведения за богослужението на Йерусалимската църква, и в случая с Рождеството, говори за Витлеем и храма с пещерата „Рождество Христово“. Блажената Етерия споменава и за молитвените часове и богослужебни последования на денонощието, неделята, Богоявление и Рождество Христово (срв. Иванов (Кюмурджийски), дякон И. Литургични коментари, анализи и интерпретации на Дневника на Етерия (сравнително изследване с паралели от богослужебната традиция на Църквата). – В: Сборник: Дневникът на Етерия „Peregrinatio ad loca Sancta – Поклонение до Светите земи“. Литургичен извор. Текст, коментар, интерпретация. Университетско издателство “Св. Климент Охридски”, София, 2019, с. 142-278).

Свидетелствата за „новия празник“ в Йерусалимската църква има и от времето на еп. Ювеналий (+ 458 г.) изясняват, че в първите месеци на 458 г., „йерусалимците се събират за стария празник и отбелязват Рождество и Богоявление заедно“, за което говори Козма Индикоплевст в своята „Християнска топография“, както и Авраам Ефески в слово за св. Богородица. След заповедта на имп. Юстиниан II за отмяна на смесеното честване на Богоявление и Рождество Христово, в Йерусалимската църква започва отделното честване на Рождеството и на Кръщението Господне, и така празникът се разпространил във всички църкви на Изток (срв. Ἀγαπίου Ἱερομονάχου, Νικοδήμου Μοναχοῦ, Πηδάλιον, Ἀθήνα: „Ἀστὴρ – Παπαδημητρίου” 1982, σ. 113-119. Папа Сириций (края на IV в.) свидетелства за подготовката към кръщение, която трябва да трае 40 дни чрез молитви, заклинание и пост, а не както испанците, които извършвали кръщение на Рождество Христово и Богоявление. Блажени Августин споменава за Рождество Христово – 25 декември (Проповед 190, 1) и Богоявление (Проповед 202, 2) (срв. Чифлянов, протопр. Б. Православна литургика. София, 2008). Важно свидетелство за разделението на двата празника на Изток се открива в писмото на бл. Августин, в което той говори, че за празникът на Рождество Христово се отбелязва към края на годината. Но и от словото на епископа на Емеса – Павел, произнесено на 29-я ден в месеца Хойяк (25 декември) в църквата на Александрия и озаглавено „Слово за раждането на Господа” (PG 77, 1433-1444), става ясно, че в египетските църкви по времето на Третия вселенски събор са правили разлика между празника Рождество Христово и Богоявление. Но след разговорите на св. Кирил Александрийски с другите епископи на Третия вселенски събор той е убеден да включи новия празник в официалния календар на Александрийската църква.

За първи път този нов празник се е празнувал в Александрия на 25 декември 431 г., когато там се намира Павел Емески от Сирия и произнася вече споменатото слово. (срв. Ἀρχ. Ἰακώβου Ἀρχατζικάκη, „Περὶ τῆς ἑορτῆς τῆς τοῦ Χριστοῦ Γεννήσεως” – Ν. Σιὼν, 10, 1910, σ. 52-53. Св. Николай Кавасила (+ ок. 1370 г.) дава в своите съчинения много ценни сведения за богослужението, за Рождество Христово, за Благовещение, за Успение Богородично и пр. (изд. Patrologia Orientalis. Paris, XIX, 456-510) (срв. Чифлянов, протопр. Б. Православна литургика. София, 2008).

 

От хронологичното време към Божието време на Рождество Христово

Един от главните проблеми, занимавали християните от самото начало, e точната хронология на събитията, свързани с раждането на Господ Иисус Христос, тъй като свещеният текст не ни дава точни сведения за тях. Днешният календар се основава на изчисления на монаха-астроном Дионисий Малки, който в VI в. определя сам, чрез данните с които разполага по онова време, че годината 754 от основаването на Рим е и годината на Раждането на Иисус, вместо 747 г., както би трябвало да бъде според съвременните данни. Разбира се, днес казваме, че Раждането на Иисус трябва да се датира около 7-6 г. пр. Хр. (срв. Панчовски, И. Личността на Иисус Христос, София, 1990).

Какво свидетелства това: Свещeното Писание на Новия Завет не посочва точната дата за Рождество Христово, а тази инфoрмация по-скоро се дава от създателя на модерния календар. През 525 г. обаче папа Йоан І поръчал на скитския монах Дионисий Млади да изработи общоприет календар на Западната църква. Дионисий модифицирал Александрийската система на датиране, която използвала за основа царуването на Диоклециан. Дионисий не искал годините на историята да бъдат пресмятани от живота на един гонител на Църквата, а от въплъщението на Божия Син. Началото на християнската ера било 1 Януари 754 г. от основаването на Рим, а Христовото раждане било прието, че се случило на 25 декември предишната година. Така 754 г. станала 1 г. от н. е. в календара на Дионисий. Монахът Дионисий Екзигус (от лат. Малкият, Младият) я изчислява въз основа на факта, че Христос е кръстен по времето на император Тиберий (42 г. пр. н.е. – 37 от н. е.).  Твърдението на папата, че християнският календар се основава на допусната грешка при изчислението на годината на раждането на Христос не е новост. Много историци вярват, че Христос е бил роден някъде между 7 и 2 година преди настъпването на Новата ера или преди Христа, както е прието да се казва. Свидетелствата за живота на Дионисий Малкия, говорят, че той е от Източна Европа и е смятан за изобретател на модерния календар и на понятието за Новата ера. Той е съставил новата календарна система, отчасти за да я дистанцира от календара, използван по онова време, основаващ се на годините от властването на римския император Диоклециан (244-311 г.). Императорът преследвал християните, така че те имали основателна причина да го заличат от календарната система в полза на нова, вдъхновена от раждането на Христос. Постепенно календарът на Дионисий Малкия бил приет широко в Европа и ерата, основана на неговите пресмятания, днес е основно летоброене в света. Но как точно той е изчислил годината на раждането на Христос не е ясно. Библията не уточнява годината на раждането на Божия син, така че се предполага, че Дионисий Малкия е базирал изчисленията си за годината върху бегли споменавания за възрастта на Иисус в началото на неговата мисия и на твърдението, че той е бил кръстен по времето на властването на император Тиберий. (Панчовски, И. Личността на Иисус Христос, София, 1990, с. 79-81).

 

Евангелски тълкувания, свързани с Раждането на Младенеца Иисус

Според ап. ев. Матей Иисус е роден преди смъртта на Ирод, т.е. раждането на Иисус не било през 1 г. от н.е., а известно време преди тази дата. Най-късната година за смъртта на Ирод обаче е 750 г. от основаването на Рим. В тази връзка има различни мнения по отношение на това колко време преди 1 г. от н. е. (сл. Хр.) е роден Иисус Христос. Някои смятат, че това се случило през 11 г. пр. Хр., други отиват дори до 20 г. пр. Хр., а някои смятат, че това е някъде между 3 и 1 г. пр. Хр. Св. евангелист Матей съобщава, че Иисус се е родил „в дните на цар Ирод“ (2:2).

В Евангелието на Лука 2:1 се казва, че Иисус се е родил при царуването на император Август, което продължило от 27 г. пр. Хр. до 14 г. сл. Хр. Тъй като това са твърде широки граници, е необходимо те да бъдат стеснени. Св. евангелист Лука казва, че св. Йоан Кръстител също е роден по това време (1:5), както и, че имало преброяване на населението (2:1, 2). Според Йосиф Флавий Квириний (Публий Сулпиций) станал управител на Сирия през 6 г., а през 6-7 г. извършил преброяване в Юдея. Учените смятат, че преброяването, което е станало при раждането на Иисус по времето на Август (Лука 2:1,2, вероятно през 5-4 г. пр. Хр.) е станало известно време преди преброяването по времето на Квириний, за което Лука споменава в Деян. 5:37 (6-7 г.). Следователно най-крайната възможна дата за раждането на Иисус Христос е смъртта на Ирод Велики, а началната граница е преброяването при Квириний. Според някои изследователи, от сведенията, които дава евангелист Лука (описването на населението, пътуването на бременната жена, пренощуването в кошарата за животни, пастирите, охраняващи нощем животните) личи, че раждането на Господа не е било през зимните месеци. Последователите на Василид са го поставили на 20 май или 19-20 април. Различия обаче е имало и за точния ден от седмицата. Мелетий Атински пише, че раждането на Христос се е случило в четвъртия ден на седмицата (сряда) – тъй като тогава е било сътворено чувственото слънце; в същия ден огряло земята и Слънцето на Правдата. За Калметий обаче това е станало в петия ден (четвъртък). Йоан Никейски в писмо до Католикос-патриарха на арменците Захария, твърди, че денят на раждането е бил шестият (петък), в седмия час на нощта, докато Иполит Тивейски приема за ден на Раждането на Господа неделята (Панчовски, И. Личността на Иисус Христос, София, 1990, с. 66-69).

 

Астрономични и космологични изследвания

Особено дискутиран е въпросът за историчността на появата на Витлеемската звезда и връзката с библейските свидетелства. Тройното пресичане на пътищата на планетите Сатурн и Юпитер в съзвездието Риби през 7 г. пр. Хр., което се случва веднъж на 900 години, и събирането на Марс, Сатурн и Юпитер в съзвездието Риби през 6 г. пр. Хр., което се случва на 800 г., е може би знакът за раждането на Месия в Израил, разпознат от мъдреците от Изток. През 5 г. пр. Хр. на изток в съзвездието Козирог се появява комета, която може би насочва влъхвите към Витлеем (Мат. 2:2), над който е преминавала (Мат. 2:9-10).

Евангелист Матей съобщава, че Иисус Христос е роден в дните на юдейския цар Ирод Велики (73-4 пр. н. е.). В този разказ има една интересна астрономическа подробност, която векове наред занимавала учените и която днес изглежда получава задоволително научно обяснение. Звезда на Изток с яркия си блясък ознаменувала Христовото раждане и посочила пътя на тримата мъдреци от Изток до Витлеемските ясли. Подтикнати от звездата на новородения Иисус, те дошли да Му се поклонят (Мат. 2:2). Новите астрономически изследвания относно появяването и характера на Витлеемската звезда водят началото си от световноизвестния математик и астроном Йоханес Кеплер. Малко преди рождественския празник, на 17.ХІІ.1603 г., този астроном седял в обсерваторията си в град Прага и със своя телескоп наблюдавал приближаването една към друга на две планети. Пред неговите очи се разкрило величествено явление, което астрономите наричат „конюнкция“ (съединение, съвпад), или сближаване на две небесни тела. Понякога две планети дотолкова се приближават една до друга, че изглеждат като една голяма и блестяща звезда. През тази нощ Юпитер и Сатурн образували конюнкция в съзвездието Риби. При изследването на това явление Кеплер си спомнил за труда на знаменития еврейски учен Абарбанел (+1508 г.) „Извори на спасението“. В него този учен съобщавал, че според юдейските астролози конюнкцията на Юпитер и Сатурн била предзнаменование на велики исторически събития; според тях очакваният Месия щял да се яви на света именно при такава конюнкция на Юпитер и Сатурн в съзвездието Риби. На Кеплер му хрумнало гениалното предположение – дали Витлеемската звезда, с която се ознаменувало Христовото раждане, не била подобна конюнкция на тази, която той видял по време на рождественския празник през 1603 г. Кеплер се заел с внимателни и точни астрономически изчисления, в резултат на които установил, че през 747 г. от основаването на Рим, или през 7 г. преди началото на установеното от Дионисий Малкия християнско летоброене (това явление по-скоро се случва през 6 г. пр. н. е.), се осъществила най-малко три пъти конюнкцията на Юпитер и Сатурн в съзвездието Риби, и че планетата Марс се срещнала и се присъединила към тях през пролетта на 748 г. от основаването на Рим (ок. 7–6 г. преди началото на християнската ера). Впоследствие версията на Кеплер намерила още едно потвърждение. Били открити исторически източници, посочващи, че Мария и нейният мъж Йосиф примерно година преди раждането на Иисус били принудени да се отправят към Витлеем, за да платят важен данък. Сведения за този данък били открити при разкопки в Турция – стенописи свидетелстват, че този данък се е плащал редовно и точно в определен срок, през определен промеждутък от време. Учените изчислили, че Мария и Йосиф е трябвало да пристигнат във Витлеем в 8 година пр. н. е. (срв. Панчовски, И. Личността на Иисус Христос…, с. 68-70).

В края на 70-те години на миналия век Дейвид Хагс, също като Кеплер, провел редица изчисления на основата на библейските данни за Витлеемската звезда. Той използвал за целта множество източници, сред които били известните със своята точност китайски и вавилонски астрономични записки. Оказало се, че Йохан Кеплер е бил прав: през 7 г. пр. н. е. действително е имало съчетаване на Юпитер и Сатурн в съзвездието Риби. Забележително се оказало още едно откритие: съгласно древните хроники, Юпитер се явява символ на краля на боговете, т.е. главен бог, Сатурн пък е символ на Палестина, а съзвездието Риби е символ на еврейския народ. По-нататъшната работа на Хагс му позволила да твърди, че точната дата на раждане на Иисус Христос е 15 септември 7 г. пр. н. е. Изследванията на Дейвид Хагс предизвикали много шум в средствата за масова информация, при това особено активно протестирали представителите на религиозните общини, които осъждали оскверняването на основите на вярата с точни математически изчисления. Но след десет години изчисленията на Хагс били потвърдени от английския астроном Пърси Сеймур, който пресъздал макет на звездното небе, каквото то би могло да бъде в нощта на раждане на Христос.

 

За историята на  празника Рождество Христово

Неподвижни Господски празници са: Рождество Христово, Богоявление, Преображение Господне и Въздвижение на честния кръст. Като Господски празници са влезли в живота на Църквата и празниците Сретение Господне и Благовещение, които по-късно били включени към Богородичните празници.

Най-древен неподвижен Господски празник е Богоявление, който се чества на 6 януари. Писмените паметници, които споменават този празник в древната Цър­ква, са оскъдни и късни – едва от IV в. Първото свидетелство за съществуването на подобен празник в Египет е от Климент Александрийски (преди 215 г.). Той пише, че последователите на гностика Василид, който учел, че при кръщението в река Йордан еонът спасител се въплътил в човека Иисус, са чествали на 6 януа­ри Богоявлението като ден на явяването на месианството или божествената природа на Христа. Последните проучвания около култа на реката Нил подсилват вероят­ността, че последователите на Василид с въведения от тях празник на Христовото кръщение (6 януари) са искали да дадат гностическо тълкувание на древноегипетския празник на разливането на Нил, когато всички живи същества общували с божеството, за да получат от него живот. Тази вода в червен цвят, който ние сега знаем, че се дължи на червените железни терени на Етиопия, се считала за свещена и божествена, а цветът ѝ – за чудо на божествата. Култът започвал в навечерието с бдение, когато всеки египтянин държал запалена факла, поради което се наричал Празник на светлините. При изгрев слънце жреците и народът тръгвали от светили­щето към реката, като носели статуята на Нил. На самия бряг жреците произнасяли молитви, хвърляли в реката приношения, измервали нивото на водите, черпели све­щена вода и я раздавали на народа за освещение. С въвеждането на гностическия празник на Богоявлението се дало ново тълкувание на тези тържества: не Озирис възкръсва, а божеството се въплъщава в Иисуса при кръщението; не на Хапи или на Серапис Египет дължи благодеянията от разливането на Нил, а на Христа, Който чрез кръщението Си в река Йордан освети и направи животворни всички води.

Вероятно за да противопостави своето учение за Христовото кръщение на гностическото, св. Църква в Египет е започнала да чества събитието епифания, станало край река Йордан, давайки правилното му съдържание, а именно, че това е ден на първото обществено явяване на Иисуса Христа като Месия, Спасител и Син Божи, когато Троичният Бог се явил при река Йордан. Това събитие е отразено в отпустителния тропар на празника: “Во Иордане крещающуся Тебе, Господи, Троическое явися поклонение… ”. Тя запазила древноегипетското му название “Празник на светли­ната”, (преведено на славянски “Просвещение”), вече не поради многото запалени факли, осветяващи нощните тържества, а защото с излизането на Иисус Христос на обществено служение се изпълнило пророчеството на Исаия (Ис. 9:1-2), което св. апостол и евангелист Матей цитира така: “Земята Завулонова и земята Нефталимова, на крайморския път, отвъд Йордан, езическа Галилея, народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и на ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина” (Мат. 4:15-16). Тя (св. Църква в Египет) запазила и на­родните обреди, извършвани в тоя ден, придавайки им християнско съдържание; водата на Нил стана Божи дар, защото всички води по земното кълбо се осветиха чрез кръщението на Господа; св. Църква дори не отхвърлила народните вярвания за чудотворното почервеняване на водите на прииждащия Нил (предобразно свързано с наказанието в навечерието на Изхода, което е за спасение на Израил по плът, и като знак за благодатта за новия Израил, духовния, чрез св. Кръщение), а поставяй­ки това явление във връзка с превръщането на водата във вино в Кана Галилейска (Епифаний Кипърски. Панарион — Домашна аптечка, 51, 30), обърнала очите на езичниците от мнимото чудо към истинското.

Докато в предникейския период Египетската църква чествала на 6 януари кръ­щението на Христа и чудото Му в Кана Галилейска, Иерусалимската църква, през същия период, на тоя ден възпоменавала Рождението по плът на Господа Иисуса Христа, поклонението на пастирите и поднасянето на даровете от мъдреците. Из­борът на деня бил направен по стария календар – по него на 6 януари се падало зимното слънцестоене, т.е. започващото увеличаване на деня или победата на светли­ната над тъмнината (празнувано и от езичниците като рожден ден на непобедимото слънце).

В началото на IV в. противоарианските борби дали повод на Източната църква да обедини всички изброени по-горе теми на празника Богоявление: Рождеството, когато Бог се яви на земята; поклонението на пастирите — представители на юдейския народ; поднасянето на даровете от мъдреците — представители на езическите народи; Кръщението, когато Спасителят започна общественото Си служение и Света Троица се яви на човеците; чудото в Кана Галилейска, където Христос “яви славата Си” (Йоан 2:11). „Определянето на този нов празник е използвано и като оръжие срещу арианите. Като реакция и несъгласие с учението им, поставящо под съмнение триипостасния Бог и твърдящо, че Иисус Христос е получил божествена мъдрост едва в Кръщението Си – затова и Църквата е създала отделен и независим от Кръщението Господне празник: Рождество Христово. Той и съпътстващите го църковни тържества са практически израз на догмата за единството на Светата Троица и на Троицата в Единица. (срв. ᾿Ἀρχ. Ἰακώβου Βατοπεδινοῦ, „Βραχεία Ἱστορικὴ Μελέτη περὶ τῆς ἑορτῆς τῆς Γεννήσεως τοῦ Κυρίου ἡμῶν Ἰησοῦ Χριστοῦ” – Ἐκκλ. Ἀλήθεια περ. Β΄ 18, 1898, σ. 25.) Установяването на този празник като отделен от Господнето Кръщение е било реакция и срещу еретиците гностици и манихеи, отричащи Божието въплъщение и учещи, че „еонът” Спасител се е съединил с човека Иисус по време Кръщението му в Йордан”  (срв. Β. Ἀ. Μυστακίδη, „Τὰ Χριστούγεννα, ἡ πρώτη τοῦ νέου ἔτους καὶ τὰ Θεοφάνεια” – Ἐκκλ. Ἀλήθεια, περ. Β 14, 1894-1895, σ. 351., σ. 342, σ. 9.

Когато Рим преместил темата на Рождество Христово на 25 декември – датата на зимното слънцестоене по новия тогава календар, цялата Източна църква, освен Арменската, възприела новия празник, без да престава да чества и стария, но само с централна тема Христовото кръщение. Арменската църква обаче предпочита да остане с двойния празник на 6 януари и води остра полемика срещу определянето на 25 декември за ден на Раждането на Господа. Следобед на 5 януари там служат рождественската Литургия, а сутринта на 6 януари отслужват Богоявление и Великия водосвет.

 

Литургични характеристики и особености  за празника Рождество Христово

Рождество Христово е Господски празник, учреден от Римската църква около 330 г. за възпоменаване Рождението по плът на нашия Господ Иисус Христос. Рим поставил този празник на 25 декември, защото според новия тогава календар 25 де­кември бил датата на зимното слънцестоене. Ползвайки традицията за езическия празник на непобедимото слънце, честван на тоя ден, Църквата е наредила в него да се чества рожденият ден на истинската Светлина, на Слънцето на правдата, Хрис­тос Господ, Който се роди от Дева, за да просвети онези, които живееха в тъмнина и смъртна сянка. За определянето на тази дата са допринесли и сведенията, даде­ни от св. евангелисти. Според тях св. Йоан Кръстител бил шест месеца по-голям от Господа Иисуса Христа (Лука 1:26) и светият Предтеча казал за Христа: “Той трябва да расте, пък аз да се смалявам” (Йоан 3:30). Съгласно тези думи празникът Рождение на св. Йоан Кръстител бил поставен на 24 юни, т.е. след лятното слънцестоене, когато започвало намаляването на деня, а празникът Рождество Христово – шест месеца след тази дата – на 25 декември, т.е. след зимното слънцестоене, когато започвало увеличаването на деня.

Скоро почти целият Изток възприел новия празник: Аитиохия и Кесария Кападокийска – около 376 г., Йерусалим – около 431 г., а след тях и останалите Църкви, освен Арменската, която до днес продължава да чества празника на Богоявяванията (Рождество и Кръщение) на 6 януари. Литургичните данни свидетелстват, че в определен момент практиката на Запад се променя. От 4 век западните църкви започват да празнуват Рождество на 25 декември, докато на Изток, т. е. църквите в Антиохия, Йерусалим, Александрия и Кипър, честват Божественото Въплъщение и Кръщението на Господа все още на 6 януари. За тази разлика говорят мнозина като Йоан Касиан и Йероним, които отбелязват, че йереите в Египет разбират под празника на Богоявлението и Кръщението, и Рождението по плът на Господа, затова и празнуват заедно тайнството и на двете събития – и не два пъти, както става на Запад, но в един и същи ден на Богоявленията (ἡμέρα τῶν Θεοφανείων).

 

Евангелия за Рождество Христово

В Навечерието на Рождество Христово, 24 декември сутринта: Лука 2: 1-20; На Утренята на Рождество, 24 декември (служи се вечерта): Мат. 1: 18-25; На Литургията на Христовото Рождество, 25 декември (служи се сутринта): Мат. 2: 1-12.

Във Византия се оформил литургически новият празник, като бил взет за модел съществуващият в общи линии празник на Възкресение Христово и на Богоявление. Скоро към празника Рождество Христово прибавили един подготвителен неделен ден, наречен тогава Неделя на св. Отци. Под св. Отци тук трябва да се разбират не отците на Църквата, а предците по плът на Господа Иисуса Христа, и по-специално праотец Авраам. По-късно тази тема била разширена и обхванала всички правед­ници от Стария Завет, предци на Христа. Църквата е наредила на тоя ден да се чете евангелието от св. апостол и евангелист Матей за родословието на Христа и апостола за пострадалите за вярата си мъже от Стария Завет (Евр. 11:9-10, 17-23, 32-40). По подобие на Великден тя постепенно увеличила подготвителните седми­ци, прибавила и втория неделен ден преди Рождество към подготвителния период, включвайки го към старата тема. Така неделите на св. Отци станали две. За да се различават, старата била наречена Неделя преди Рождество Христово, а новата – Неделя на св. Отци. За да не се смесва с неделите на св. отци от Вселенските събори, тя била наречена Неделя на св. Праотци. За нея било избрано евангелското четиво за голямата вечеря, на която заедно с Авраама ще седнат мнозина от Изток и от Запад, но не и званите синове на Израиля (Лука 14:16-24). За да се обогати темата на тази неделя, св. Църква ѝ прибавила паметта на св. пророк Даниил и на три­мата отроци (17 декември). Още по-късно към горните две недели била прибавена и третата преди Рождество Христово, като за нея определили евангелското четиво за излекуването на жената с немощен дух, която била “дъщеря Авраамова” (Лу­ка 13:10-17). Предпоследният етап при оформянето на предпразненствения период на Рождество Христово е включването към него на целия месец декември. Темата си останала адвентна, затова дните на този месец били посветени на пророците: 1 де­кември — на св. пророк Наум; 2 декември — на св. пророк Авакум; 3 декември — на св. пророк Софония; 16 декември — на св. пророк Агей; 17 декември — на св. пророк Даниил и на Тримата отроци. Най-после, по подобие на Великденския пост, и тук бил въведен пост, който първоначално бил едноседмичен (съвременният строг пост от 18 декември), а от VII в. — четиридесетдневен. Той започва на 15 ноември.

Паралелно с оформянето на предпразненствения период св. Църква е украсила чина на денонощните си богослужебни последования с химни, които дават неговия подготвителен тон. От 21 ноември се започва пеенето на рождественските катавасии „Христос раждается, славите… ” и химнографията на декемврийските служби.

Ако Великден е празник на Христовото божество (Божествено естество), Рож­дество Христово е празник на Неговото човечество (човешко естество). Ако следпразненството на Великден обхваща 40 дни, толкова дни обхваща и следпразненството на Рождество Христово. На 26 декември се чества Събор на Пресвета Богоро­дица, съприсъстващ празник на родилата Бога Майка, и се възпоменава бягството на св. семейство в Египет. На 29 декември се чества паметта на убитите от Ирода Витлеемски младенци. Неделният ден, наречен Неделя след Рождество Христово, е посветен на св. Йосиф, обручника на св. Дева Мария, на св. апостол Иаков, брат по плът на Христа, и на св. пророк и цар Давид. На 31 декември празникът Рождество Христово се отдава, но рождественският празничен цикъл не приключва. Паралелен на Томина неделя е празникът Обрезание Господне.

 

Текстът е подготвен и използван по материали на доц. д-р дякон Иван Иванов в БНР, „Раждането на празника Рождество“, публикувано на 20.12.18 г.