Падането на Константинопол, 1453 г.

Когато на двадесет и една годишна възраст Мехмед II (1451-1481 г.) седнал на трона на османските султани, първата му мисъл била за Константинопол. Столицата била всичко, което останало от могъщата някога християнска Римска империя и присъствието й сред владенията на новите силни владетели на земите на Романия¹ криело опасности. 

 

Новият султан демонстрирал завидни дипломатически способности, когато още в началото се опитал да изолира политически византийската столица и подписал договори с унгарците и венецианците – най-важните западни съюзници на императора. Въпреки това, той знаел, че това са временни мерки, които ще му осигурят свобода на действие само за ограничен период от време. А за да нанесе окончателен удар по полумъртвото тяло на Византийската империя, трябвало да действа бързо. Според съвременния гръцки историк Майкъл Дюкас, султанът бил толкова отдаден на завоевателния си план, че съзнанието му денонощно било заето с това. Планът бил отложен за известно време, докато султанът бил на поход срещу враждебно настроения емир на Караман (Централна Мала Азия), Ибрахим. Когато през май 1451 г. се завърнал с успех в столицата Адрианопол, дал ход на големия си проект. Първата му стъпка била да изолира византийската столица както икономически, така и военно. 

 

През зимата на 1451 г. той вече бил наел способни строители, специалисти по военни дейности и фортификация, чиято задача била да изградят мощна крепост на Босфора. Под наблюдението на султана, строителството започнало в средата на април 1452 г. Изградена в европейската част, на най-тясното място на пролива, съоръжението било наречено първоначално Боаз Кесен („Секач на пролива” или „Секач на гърлото”), но в крайна сметка станало известно като Румели Хисар. Крепостта представлявала огромен комплекс от здрави укрепления, чиято задача била с артилерията си да затвори напълно пътя на западните и византийските плавателни съдове от и към Черно море. Новата крепост допълвала предишната, изградена на анадолския бряг по времето на султан Баязид I (1389-1402 г.), на около шест мили южно от Константинопол, известна като Анадолу Хисар. С построяването на двете крепости за всички станало ясно, че султанът е истинският господар на Проливите. От този момент нататък всички кораби, които искали да влязат в Черно море, трябвало да плащат пътна такса. Ако откажели, бивали потопявани. Наистина, в края на 1452 г., един венециански кораб се опитал да премине, без да плати изискуемата такса. Той бил потопен от новите оръдия на крепостта, а екипажът му, състоящ се от тридесет мъже, бил пленен. Офицерите и моряците били заведени при султана, който заповядал да ги екзекутират незабавно. Този акт бил правилно разбран от правителствата на Венеция и Генуа като предупреждение за военни действия, които щели да се разразят в най-скоро време. При все това, въпреки всички признаци и съзнанието, че всеки момент ще започне нова обсада на Константинопол, двете италиански републики, изправени пред свои вътрешни политически и икономически затруднения, реагирали без особена охота. 

 

Помощта била ограничена. Под командването на смелия Джовани Джустиниани Лонго за византийската столица с два генуезки кораба отплавали около 700 добре въоръжени мъже. Корабите пристигнали в града на 29 януари 1453 г. и Джустиниани бил незабавно приет от императора, който ръководел отбраната. От тези мъже 400 били наети от Генуа и 300 от о-в Хиос, който бил генуезко владение. Хората на Джустиниани представлявали най-големия западен контингент. Венеция също позволила на императора да наеме един отряд критски войници и моряци, които се били героично по време на обсадата. Бившият митрополит на Киев и на цяла Русия, Исидор, по това време кардинал на Римската църква, който дошъл в Константинопол като папски легат, наел в Неапол за сметка на папата 200 войници. Няколко смели мъже се присъединили към императора в неговия последен отпор: Маурицио Катанео, братята Бочиардо – Паоло, Антонио и Тролио, кастилският благородник дон Франциско де Толедо, немският инженер Йоханес Гранд, а също и османският княз Орхан, който живеел в Константинопол. 

 

Без хинтерланд² и напълно откъснат от морските си пътища, Константинопол бил обречен. Въпреки спорадичните и отчаяни опити на Византия да предотврати изграждането на Румели Хисар, крепостта била завършена през август 1452 г. Обсаденото население на града изтълкувало завършването й като несъмнен знак, че последната битка започва. Осъзнавайки, че всички контакти с османската страна са прекъснати, император Константин XI Палеолог (1449-1453 г.) наредил да затворят градските порти. 

 

Последният византийски император, роден през 1404 г., бил син на император Мануил II Палеолог (1391-1425 г.) и на сръбската принцеса Елена Драгаш. Брат му, Йоан VIII (1425-1448 г.) се надявал, че с приемане на уния между Църквите и очакваната военна подкрепа на Запада, би могъл да предотврати краха на държавата. Начело на гръцка делегация, в която участвали велики светски и религиозни умове на гръцкия петнадесети век, той заминал за Флоренция. Там, след дълги и разгорещени дискусии, на 6 юли 1439 г., кардинал Джулиано Цезарини и архиепископ Висарион Никейски прочели на латински и гръцки език акта на унията. Въпреки официалните документи и желанието на императора за тяхното прилагане, краят не могъл да бъде предотвратен. Споразумението било прието от хората като подчинение на папството и предателство на православната вяра. Обещаният кръстоносен поход за спасението на Константинопол претърпял неуспех на бойното поле във Варна, България, на 10 ноември 1444 г. Четири години по-късно, на 31 октомври 1448 г., Йоан VIII умрял подтиснат и разочарован. Тъй като нямал деца, императорската корона преминала у брат му Константин, който по това време бил управител на Пелопонес. Коронясан в катедралата на своята столица Мистра, на 6 януари 1449 г., новият и последен християнски римски император влязъл в изолираната столица на империята два месеца по-късно. 

 

Военно незначима, икономически зависима от италианските морски републики, надяваща се на западна подкрепа и на нов кръстоносен поход, Византийската империя и по-скоро нейната столица – една глава останала без тяло, очаквала неизбежното. Благодарение на силната, достойна и горда личност на последния си владетел, който в други времена навярно би бил чудесен император, политическият край на средновековната гръцка държава и физическият край на нейния водач придобили драматични измерения. 

 

Зад древните стени на Константинопол новият император следвал линията на поведение, начертана от брат му: не можел и да стори друго. По този начин, посред враждебните реакции на по-голямата част от населението на града, той опитал да възроди унията, като я провъзгласил в катедралата „Света София” на 12 декември 1452 г. Но от обявяването й не последвали никакви практически резултати. Въпреки последния апел на Константин към папата и западните му съюзници, той не получил нито значителна помощ, нито последвал кръстоносен поход. Всичко, което му било изпратено, били изрази на симпатия, но така или иначе, императорът не доживял да ги получи. На практика, в средата на май 1453 г., венецианският сенат все още обсъждал изпращането на флот в Константинопол. Дори генуезката колония Пера, намираща се до столицата, се опитала да остане неутрална. И наистина останала, но неутралитетът не й помогнал, когато султанът наследил римските императори. Единственото, което било от значение за хората в столицата сега, в края на политическата свобода и в началото на дългата тъмнина на чуждата окупация, било да опазят вярата на предците си.

 

Когато започнала обсадата, населението на столицата, включително бежанците от околните райони, наброявало 50 000 души. Отвъд огромните стени имало населени райони, отделени един от друг с поля, овощни градини, градини и дори изоставени квартали. Повечето жители живеели до пристанищния район, по протежение на Златния рог, с гледка към генуезката колония Пера. Столичният гарнизон се състоял от 5000 гърци и около 2000 чужденци, предимно генуезци и венецианци. Хората на Джустиниани били добре въоръжени и обучени, останалите били малки бойни единици добре подготвени войници, въоръжени цивилни граждани, моряци, доброволци от чужди общности, а също така и монаси. Това което липсвало на бойците по отношение на тренировка и въоръжение, те компенсирали с боен дух. 

 

Повечето от тях загинали в битката. Няколкото малокалибрени артилерийски оръдия, които гарнизонът използвал, се оказали неефективни. Въпреки несъгласието си с религиозната му политика, смятана за капитулация пред папата, цивилното население безусловно подкрепяло императора. Алтернативата била катастрофална. Хората – както мъжете, така и жените, участвали в поправянето на стените и изкопаването на укрепления, на наблюдателните постове дежурели доброволци, събирали се храни, златните и сребърни предмети от църквите били претопявани за направата на монети, с които се плащало на чуждите войници, а пристанището на града, Златният рог, било затворено с голяма верига. С изключение на 700-те италиански жители на града, които го напуснали на бордовете на седем кораба в нощта на 26 февруари, никой друг не ги последвал. Останалото население, гърци и чужденци, предпочели да се бият – до горчивия край. 

 

В началото на 1453 г. армията на султана започнала да се струпва на полето на Адрианопол. От всички региони на империята пристигали войски. Вероятно са били доста над 150 000 души, включително и хиляди от нередовната войска, от различни националности, които, очаровани от перспективата за плячкосванe, били готови да нападнат града. Редовната армия била добре въоръжена и обучена. Елитните корпуси, представляващи авангарда на османската армия, се състояли от еничари – отвлечени християнски деца, насилствено обърнати в исляма и после тренирани за професионални войници. Обсаждащата армия разполагала с доста артилерийски оръдия, едно от които, разположено с лице към Военната порта „Св. Роман”, било с гигантски размери и се очаквало да причини тежки щети на стените в този район. Придружена от фанатични дервиши, армията започнала бавно да се придвижва към Константинопол. Няколко малки градове, все още гръцки владения, разположени в близост до столицата, скоро били превзети от султанската армия. От всички тях най-дълго устояла Силиврия. 

 

През първата седмица на април османските войски започнали да заемат целеви позиции пред градските врати. Шатрата на султана била поставена на север от градската порта „Св. Роман”, близо до река Ликус, с лице към 5-та Военна порта, известна още като Военната порта „Св. Роман”. В същия район султанът наредил да поставят голямо оръдие. Пред османските части бил издълбан и защитен окоп за предпазване на войските, пръстта от който била събрана около градските стени и отгоре й била издигната палисада³. 

 

Османската флота пристигнала от Галиполи на 12-ти април. Състояща се от около 200 кораби с различна големина и водоизместимост, тя достигнала византийската столица по море. Адмирал на Мехмед бил българският вероотстъпник Сюлейман Балтоглу. От неговата страна императорът разположил най-добрите войски, с които разполагал. С наличния гарнизон било невъзможно да се покрие целия периметър на столичната стена, дълга около 14 мили. Въпреки това, за всички било ясно, че основната атака на врага щяла да бъде по стените на Константинопол, с дължина около 4 мили. С изключение на участъка около Влахерна, в североизточния край на сухоземната му част, градът бил защитен откъм суша от тройна стена с дълбок ров пред нея. Откъм морето, включително и пристанищния участък на Златния рог, градът бил защитен от единична стена. 

 

Предвид наличието на военни части и на критични участъци от стените, Джустиниани, заедно с по-голяма част от своите хора, както и императорът и най-добрата му войска, заели позиции около Военната порта „Св. Роман”, където се очаквало да бъдат нанесени тежки щети от оръдието и предстоящата основна османска атака. Венецианският байло (водачът на венецианската общност в Константинопол) Джироламо Миното и неговите сънародници били поставени да защитават района около Влахерна, където бил разположен императорският дворец. Миното и хората му били поставени пред европейските войски на Караджа паша. От другата страна на Златния рог, вляво от Пера били войските на Заганос паша, готови да се намесят. По протежението на южната страна на стените защитниците били изправени срещу анадолските войски под командването на Исхак паша. Мегадуксът⁴ Лукас Нотарас, начело на един резервен отряд, заел позиция близо до стените, в квартал Петра, в североизточната част на града. Друг резервен отряд бил разположен близо до църквата „Свети апостоли”, близо до центъра на града. Повечето бойни части били разположени върху и зад стените. По стените откъм морето почти нямало хора. За да защити входа към пристанището, венецианският командир на малобройната защитна флота, Алвизо Диедо, наредил на десет кораба да заемат позиция зад веригата. 

 

Според ислямската традиция, преди началото на военните действия султанът изисквал предаването на града, като обещавал да пощади живота на жителите му и да зачете тяхната собственост. По един горд и достоен начин императорът отхвърлил искането на Мехмед. Почти незабавно османските оръдия открили стрелба. Продължителната канонада скоро довела до падането на част от стените, близо до Карисийската порта, северно от императорската позиция. С падането на нощта цялото население се втурнало да поправя щетите. Междувременно, османските войски се опитвали да запълнят рововете, особено пред слабите участъци от стената, които били постоянно бомбардирани. Други отряди започнали опити да минират слабите участъци от стената. В зоната на пристанището първият опит на османската флота да изпробва реакцията на защитниците, се провалил. 

 

До края на обсадата османските оръдия не спрели да нанасят удари по стените. Нанесени били тежки щети. Защитниците правели всичко възможно да ги ограничат. Провесили бали от вълна и животински кожи. Нищо не помогнало. Частта от стените в долината на Ликус, близо да позицията на императора, била силно повредена. Ровът пред нея бил почти напълно запълнен от обсадителите. Зад нея защитниците издигнали палисада. Всяка нощ от града пристигали мъже и жени, за да поправят повредените участъци. 

 

Първият щурм започнал в нощта на 18 април. Хиляди атакували палисадата и се опитали да я подпалят. Джустиниани, хората му и гръцките им другари воювали храбро. Добре въоръжени, защитени с брони, биещи се в недостъпна зона, след четири часова кървава битка успели да отблъснат врага. 

 

 

На 20 април, петък, близо до Константинопол, в Мраморно море се появили четири големи кораба, натоварени с провизии за града. Три от тях били генуезки, а един, голям транспортен, бил гръцки. Капитанът на гръцкия кораб се казвал Флантанелас. Балтоглу незабавно изпратил флотата си да атакува и залови корабите. Операцията изглеждала лесна и скоро корабите били заобиколени от малки османски съдове. Всеки, който не бил зает с отбраната на града, се втурнал към морските стени, за да наблюдава зрелището. Султанът на кон, офицерите му, както и множество войници се втурнали към брега да наблюдават битката. Развълнуван и неудържим, крещейки нареждания към Балтоглу, младият султан нагазил в плиткото на водата. Сражавайки се, големите кораби продължили да избутват по-малките и, подпомагани от вятъра, вече били съвсем близо до югоизточния ъгъл на града. После вятърът утихнал и течението започнало да ги тласка към брега, където стоял султанът и неговите войски. Боят продължил, като християните-моряци хвърляли камъни, копия, всякакви снаряди, включително и гръцки огън⁵ по вражеския екипаж. В крайна сметка четирите кораба се доближили толкова много един до друг, че оформили подобие на плаваща крепост. Около залез слънце вятърът се усилил и големите кораби, тласкани от вълните, си проправили път през останките от вражеските кораби, под радостните възгласи на хилядите хора по стените и навлезли в Златния рог. На следващата сутрин Балтоглу бил уволнен от султана, който бил толкова бесен, че наредил да обезглавят адмирала. Нещастният адмирал бил заменен от любимеца на Мехмед, Хамза бей. 

 

 

Този случай убедил султана и неговите военачалници, че градът трябва да бъде обсаден по-плътно и че морската ръка на обсадените трябва да бъде неутрализирана. Гениалният план на Мехмед, изготвен още преди събитията от 20 април, се състоял в довеждане на част от флотата в Златния рог. Наистина, за кратко време хиляди работници изградили път по суша от Босфора, успоредно на стените на Пера, до мястото, наричано Долината на изворите, на брега на Златния рог, над Пера. На 22 април, за ужас на обсадените, по пътя над пристанищния район се задала дълга върволица от лодки, поставени на дървени платформи и теглени от волове и мъже. Около седемдесет кораба навлезли в Златния рог. Водачите на защитата се събрали на спешно заседание. След като обсъдили различни планове, най-накрая решили да опитат да изгорят вражеските лодки в Златния рог. След няколко отлагания, опитът се провел в нощта на 28 април. Той се провалил безславно след предателство на неизвестен жител на Пера. Ударени от османските оръдия, християнските кораби претърпели големи поражения. Заловените от врага около четиридесет моряци били екзекутирани. 

 

Въпреки провала, ситуацията в Златния рог останала горе-долу стабилна. Превъзходното военноморско обучение и по-доброто морско строителство в крайна сметка попречили на корабите на Хамза да нанесат сериозни щети на съюзническите части. Въпреки това, идеята на султана била военен успех. Наистина, през 1204 г. кръстоносците нападнали града през морските стени и гърците не били забравили това. Страхували се от повторение на това нападение. 

 

По суша бомбардировката продължила, срутили се още стени, а с падането на нощта всички се втурвали да ремонтират пораженията, да подсилват палисадите, да градят на различни места. Храната вече не достигала и властите правили всичко възможно да я разпределят по равно. Но по-лошото било, че не идвала никаква помощ. Всички гледали и чакали да видят появата на платната на западните кораби откъм Дарданелите. В началото на май бил изпратен бърз кораб, който да търси съюзническата флота в Егейско море и да каже на командирите му да побързат.

 

През нощта на 7-ми май започнала нова атака срещу повредените части, където бил разположен Джустиниани. Тя претърпяла неуспех и през нощта на 12 май бил нанесен още един удар, също неуспешен. Той бил насочен срещу пресечната точка на Влахернската със старата Теодосиева стена. Междувременно минирането и саботирането продължили. Понякога боят продължавал под земята, а тунелите рухвали и задушавали хората. 

 

На 23 май корабът, изпратен да намери християнския флот, се върнал в града. Екипажът му обаче носел лоши новини. Нищо не намерили в морето. Защитниците били сами, помощ не идвала. Хората от екипажа, подчинявайки се на дълга си, решили да се върнат в обречения град. Осъзнавайки, че всичко било изгубено, главният съветник на Константин го умолявал да напусне града. Той все още можел да излезе и да потърси помощ. Баща му, Мануил II, направил същото през 1399 г. по време на блокадата на града от султан Баязид. Императорът отказал да обсъжда този въпрос. Той вече бил решил да остане в столицата си, да се бие и да загине. Междувременно, в османския лагер тръгнали слухове, че венецианците най-накрая са мобилизирали флотата си, както и че унгарците се готвели да прекосят Дунав. Обсадата продължавала, без да й се вижда краят. 

 

Султанският везир Халил Чандарли имал силни резерви към обсадата още от самото начало. Той се притеснявал от намесата на Запада и гледал с тревога на цялата операция. По време на събрание на султанските съветници, състояло се на 25 май, везирът препоръчал на Мехмед да вдигне обсадата. В случай, че не го направи, това можело да предизвика непредвидими последици за османските интереси. Султанът, който също бил подтиснат от продължителността на операцията, в крайна сметка решил да започне последна масирана атака на града. Той бил подкрепен от млади командири като Заганос паша – християнин, обърнат в исляма. Предложението на Халил било отхвърлено и всички присъстващи решили да продължат обсадата. 

 

 

Докато артилерията продължавала непрекъснато да обстрелва стените, подготовката за големия щурм, който трябвало да стане на 29 май, вторник, била ускорена. В рововете срещу сринатите укрепления били хвърлени още хора, раздадени били стълби. Управниците на Пера били предупредени да не оказват никаква помощ на обсадените. Султанът се заклел да подели справедливо съкровищата, които открие в града. Според традицията, войските можели спокойно да плячкосват и ограбват града в рамките на три дни. Той уверил войските си, че успехът е неизбежен, защитниците са изтощени, някои части от стената са сринати. Това трябвало да бъде всеобщо нападение, както по протежение на сухопътните стени, така и около пристанището. На войските било наредено да си починат и да възстановят силите си. 

 

Всички в града осъзнали, че великият момент бил настъпил. В понеделник, 28 май, били извършени някои последни ремонти по стените и палисадите в сринатите участъци били укрепени. В града, докато църковните камбани биели тъжно, граждани и войници се събрали на дълга процесия след светите мощи, изнесени от църквите. Като пеели химни на гръцки, италиански и каталунски, мъже, жени и деца, войници, цивилни граждани, духовници, монаси и монахини, знаейки че скоро ще умрат, се примирявали със себе си, с Бога и с вечността. 

 

Когато шествието приключило, императорът се срещнал със своите командири и градските първенци. В спокойна реч пред поданиците си той им казал, че краят им е дошъл. Накратко им припомнил, че човек трябва да бъде готов да посрещне смъртта, когато се бори за своята вяра, за отечеството си, за семейството си или за своя владетел. Всичките тези четири причини били налице. Освен това, поданиците му, които били потомци на гърци и римляни, трябвало да подражават на предците си. Трябвало да се бият и да пожертват себе си без страх. Те били жители на велик град и сега щели да умрат, защитавайки го. Колкото до него самия, той щял да се бие за вярата си, за града си и за своя народ. Императорът благодарил на италианските воини, които не напуснали великия град в тези последни дни. Все още вярвал, че гарнизонът може да даде отпор на врага. Всички трябвало да бъдат смели, горди воини и да изпълнят дълга си. Той благодарил на всички присъстващи за приноса им към защитата на града и ги помолил да му простят, ако някога ги е огорчил с нещо. В същото време Великата църква „Света София” била претъпкана. Хиляди хора се стичали към нея. А вътре православни и католически свещеници извършвали богослужение. Хората пеели химни, други откровено плачели, някои си вземали прошка. Онези, които не били на пост при укрепленията, също отишли в църквата и за кратко между тях бил и императорът. Хората се изповядали и взели причастие. След това онези, които щели да се бият, потеглили на коне или тръгнали пеша обратно към укрепленията. 

 

От Великата църква императорът потеглил на кон към двореца във Влахерна. Там помолил всичките си домашни за прошка. Сбогувал се със съкрушените мъже и жени, напуснал двореца и подкарал коня си в нощта за последна проверка на защитните позиции. След това заел бойната си позиция. 

 

Нападението започнало след полунощ на 29 май 1453 г. Нападателите щурмували вълна след вълна. Бойни викове, придружени от звука на барабани, тромпети и свирки изпълвали въздуха. Камбаните на градските църкви забили лудо. Нареждания, писъци и звук на тромпети раздрали нощта. Първи дошъл башибозукът, ненадежна мултинационална тълпа от християни и мюсюлмани, привлечени от възможността да се обогатят, като ограбят великия град, последната столица на Римската империя. Те атакували по цялото протежение на укрепленията и били избити от коравите професионалисти, които се биели под командването на Джустиниани. Битката продължила два часа и башибозукът се оттеглил безредно, оставяйки след себе си незнаен брой мъртви и ранени. 

 

След това дошли анадолските войски на Исхак паша. Те опитали да щурмуват палисадите. Биели се упорито, дори отчаяно, опитвайки се да пробият компактните редици на защитниците. Теснината на района, в който се водела битката, помагала на християните. Те можели да секат наляво и надясно с боздугани и мечове и да обстрелват тълпата от нападатели, без дори да се прицелват. Група от атакуващи нахлули през дупка и за момент изглеждало сякаш можели да влязат в града. Те били нападнати от императора и свитата му и скоро били убити. Втората атака също се провалила. 

 

Сега дошъл ред на еничарите – дисциплинирани професионалисти, безмилостни воини, отлично обучени, готови да умрат за господаря си, султана. Те атакували вече изтощените защитници, проправяйки си път през мъртви тела и умиращи мюсюлмански и християнски войници. С невероятни усилия гръцките и италианските бойци нанасяли ответни удари и отблъсквали врага. Неочаквано в този момент група вражески войници влезли в града през малката врата за вилазки⁶, наречена Керко порта, на Влахернската стена, където тя се съединявала с тройната стена. Боят се разразил близо до малката порта, като защитниците се опитвали да неутрализират неканените гости. 

 

Било почти ден, първата светлина преди изгрева, когато изстрел от калверин⁷ покосил Джустиниани. Изстрелът пронизал нагръдника му и той паднал на земята. Олюлявайки се от раната и изтощен физически, неговият боен дух се сринал. Въпреки молбите на императора, който се биел наблизо, да не напуска поста си, генуезкият командир наредил на хората си да го изведат от бойното поле. Портата във вътрешната стена била отворена за групата генуезки войници, които носели ранения си командир, за да го внесат в града. Войниците, които се сражавали наблизо, видели отворената порта и техните другари да влизат в града, носейки водача им и си помислили, че защитната линия е разбита. Всички се втурнали през портата, оставяйки императора и гръцките войници сами между двете стени. 

 

Това внезапно раздвижване не убягнало от вниманието на османските военачалници. Към войските били издадени неистови заповеди да съсредоточат атаката в отслабената позиция. Хиляди се впуснали нататък. Палисадата била разбита. Сега гърците били притиснати от тълпите еничари между палисадата и стените. Дошли още еничари и много от тях достигнали вътрешната стена. 

 

В същото време, мнозина се изсипвали през Керко порта, където защитниците не могли да отблъснат първите нападатели. Скоро по стените вече можело да се видят първите вражески знамена. Императорът и неговите командири трескаво се опитвали да обединят силите си, за да отблъснат противника. 

 

Било вече твърде късно. Талази от еничари, следвани от други редовни части на османската армия, нахлували през отворената порта, смесвайки се с бягащите и заколвани християнски воини. Тогава императорът, осъзнавайки, че всичко е загубено, свалил императорските си инсигнии⁸ и, следван от братовчед си Теофил Палеолог, кастилеца дон Франциско де Толедо и Йоан Далмата, с извадени мечове атакували морето от вражески войници, нанасяйки удари наляво и надясно, в един заключителен акт на непокорство. Никой повече не ги видял. 

 

Вече хиляди османски войници изпълвали града. Една след друга били отваряни градските порти. Османските знамена започнали да се появяват по стените, по кулите, върху двореца Влахерна. Цивилните граждани панически се втурвали към църквите. Други се заключвали в домовете си, някои продължили да се бият по улиците, тълпи от гърци и чужденци се спускали към района на пристанището. Съюзническите кораби все още били там и започнали да събират на бордовете си бежанци. Критските войници и моряци, заели три кули близо до входа на Златния рог, все още се биели и нямали намерение да се предадат. Накрая османските командири трябвало да се съгласят на примирие и ги оставили да отплават, вземайки оръжията си. 

 

***

Издевателствата, последвали в ранните часове на османската победа са детайлно описани от очевидци. Те били и, за съжаление, все още са често срещана практика, почти ритуал, сред всички армии, които пленяват укрепления и територии на врага след дълга и жестока борба. Така и тогава, банди от войници започнали да разграбват. Разбивали врати, ограбвали частни домове, убивали обитателите им. Ограбени били магазините на градските пазари. Нахлули в мъжки и женски манастири. Обитателите им били убити, монахините – изнасилени, а мнозина, за да избегнат безчестието, се самоубили. Убийствата, изнасилванията, грабежите, опожаряванията, поробванията продължили според традицията. Войските трябвало да получат удовлетворение. Голямата порта на „Света София” била отворена със сила и тълпи от побеснели войници нахлули и нападнали нещастните богомолци. Разграбването и убийствата в святото място продължили с часове. Подобна била съдбата на богомолците в повечето от църквите в града. Всичко, което можело да бъде взето от разкошните сгради, било плячкосано от новите господари на имперската столица. Иконите били унищожени, ценни ръкописи били изгубени завинаги. Хиляди цивилни граждани били поробени, войниците се нахвърляли върху млади момчета и момичета. Смъртта и поробването не правили разлика между социалните класи. Както благородниците, така и селяните били третирани еднакво безпощадно. 

 

В някои отдалечени квартали, особено тези до морските стени в Мраморно море, като Псаматиа, но също и в Златния рог във Фенер и Петрион, където местните рибари отворили вратите, докато вражеските войници нахлували в града през сухопътните порти, местните управници водили успешни преговори да се предадат на офицерите на Хамза бей. Тази тяхна постъпка спасила живота на съгражданите им. Още повече, че църквите им не били осквернени. 

 

Междувременно, екипажите на османските кораби ги изоставили, за да се втурнат към града. Липсата на дисциплина дало на християнските кораби време да отплават от Златния рог. Венециански, генуезки и гръцки кораби, натоварени с бежанци, някои от които достигнали до корабите с плуване, отплавали към свободата. Джустиниани бил на един от генуезките кораби. Той бил свален от лодката в Хиос, където няколко дни по-късно умрял от раните си. Султанът, заедно със своите висши командири и охраната си от еничари, влязъл в града следобед на първия ден от окупацията. Най-сетне Константинопол бил негов и той възнамерявал да го направи столица на великата си империя. 

 

Той обиколил разрушения град. Влязъл и в „Света София”, която наредил да бъде превърната в джамия. Наредил да се сложи край на убиването. Всичко, което видял, било пустота, разрушение, смърт по улиците, руини, поругани църкви. Това било твърде много дори за него, победителя. Говори се, че докато яздел по улиците на бившата столица на християнската Римска империя, града Константинопол, развълнуван до сълзи, султанът промълвил: „Какъв град само сме оставили на грабеж и унищожение…”  | www.greece.org

 

 

¹ Романия – Източната Римска империя (Византия). – Бел. прев.
² Хинтерланд (нем.) – област, която се намира зад морското крайбрежие с пристанище.
^3 Палисада – метална или дървена ограда (или стена) с разнообразна височина, която обикновено се използва като защитно съоръжение. – Бел. прев.
^4 Мегадукс (гр. μέγας δούξ) – главнокомандващ императорската флота. – Бел. прев.
^5 Гръцки огън – оръжие, често използвано от Византийската империя при морски сражения. Представлявало смес от смоли, сяра и кълчища, изстрелвано във вид на горящи топки. – Бел. прев.
^6 Вилазка – внезапно нападение от обсада. – Бел. прев.
⁷ Калверин – пушка с дълга цев. – Бел. прев.
^8 Инсигнии (мн.число на лат. insigne: емблема, символ) – символите или знаците на личната власт (корона, скиптър и т.н.). – Бел. прев.

 

 

Избрана библиография

Настоящият разказ, описващ обсадата и падането на Константинопол през 1453 г., се основава изцяло на разкази, написани от свидетели (хора, които са били в града по време на събитията), както и на съвременни международни изследвания. По-конкретно виж:

Nicolo Barbaro, “Diary of the Siege of Constantinople, 1453” [Николо Барбаро, „Дневник на обсадата на Константинопол през 1453”], преведена от италиански от J.R. Jones, an Exposition-University Book, Exposition Press, New York, 1969. Венецианският хирург Николо Барбаро бил в града по време на обсадата и е свидетел на събитията, описани от него в дневника му.
Измежду съвременните проучвания, основното позоваване по темата е книгата на Sir Steven Runciman “The Fall Constantinople, 1453” [Стивън Рънсиман, „Падането на Константинопол”, С., 1971], Cambridge University Press, 1969. Това произведение на британския историк, византолог, се основава на задълбочено проучване и анализ на съществуващия материал от източници.

Допълнителни препратки

Babinger, F., “Mahomet II le Conquerant et son Temps, 1432-1481″, преведена от немски от H.E. del Medico, Paris, 1954.
Pears, E., “The Destruction of the Greek Empire and the story of the Capture of Constantinople by the Turks”, London, 1903 [Пиърс, Е. „Разрушаването на гръцката империя и историята за превземането на Константинопол от турците”, Лондон, 1903 г.].
Schlumberger, G., “Le siege, la prise et la sac de Constantionple en 1453”, Paris, 1926.
Walter, G., “La ruine de Byzance”, Paris, 1958