Православният национализъм

В историята на Православната църква епохата на османското иго е белязана преди всичко от необичайно изостряне на религиозния национализъм. Неговите корени възхождат към самата същност на византинизма с абсолютизираната там идея за свещената държава. Но същата тази идея се заражда и развива отначало под знака на римския универсализъм.

Рим обаче обожествява държавата, а не нацията. Точно обратно – многоплеменната и многонационална Империя мисли себе си именно в перспективата на преодоляването на всички национални ограничения, като истинска вселена, която е обединена от един закон, една власт, една култура и от вярата в едни и същи ценности, така че в нея отсъства всякакъв расов момент и всякакво превъзнасяне по плът и кръв. Така всеки варварин, който е приел римско гражданство, се приобщава към културните ценности на елинизма, престава да бъде варварин и става пълноправен член на вселената – член на единното човешко общество, в което наистина господстват общочовешките и универсални ценности и което е чуждо на всякакъв расизъм. Този универсален замисъл и вселенски дух на Рим е и основната пресечна точка на неговата среща с християнството – вселенско и всеобхватно по самата си същност и преодоляващо различията между елини и юдеи, варвари и свободни, за да съедини всичко в новия човек по образа на Христос. Църквата приема съюза с Империята с такава радост и се поставя под нейна защита, като я освещава със своето благословение до такава степен, точно защото самата Империя съзнава себе си като да е наистина призвана към вселенска мисия и с нищо неограничена в своето действително универсално призвание. И трябва да признаем, че отначало Империята наистина живее с това вдъхновение. Св. Константин, например, се смята отговорен за разпространението на християнството в Персия; от ранна Византия тръгват мисиите към арменци, грузинци, готи и хуни, а накрая – и към славяните. Самото включване в пределите на Империята на варварските народи, които приемат християнството, се диктува не само от политически империализъм, но и от дълбоко убеждение, че Империята е нормалната форма на християнския свят, който сам по себе си е единен именно защото е християнски.
Първият разрив в този универсализъм е разделението на самата Империя, което завършва с отпадането на западната ѝ част. Наистина, варварите, укрепили се на Запад, признават – поне номинално – властта на Империята, така че теорията остава непоколебима. Както видяхме обаче, стълкновенията със същия този Запад в епохата на кръстоносните походи имат трагични последствия. Византийският патриотизъм, хранил се дотогава от имперската универсална мечта, постепенно се превръща в национализъм, променя се от положително чувство към отрицателен афект – отричане на всичко чуждо и болезнено-страстно преживяване на своето. Особено силно това израждане започва да се долавя през ХІІІ век – във времето на Никейската държава, когато свещената столица на Империята е в латински ръце. Самото Православие, на което в светоотеческата епоха неизменно гледат като на вселенската истина, предназначена да покори всички народи, започват да схващат като гръцка вяра, обратно на латинската, западната. Елинизмът, който за самите отци на Църквата е бил синоним на езичество, придобива в късна Византия ново значение – в него започват да виждат източник на една национална традиция, така че в епохата на Палеолозите възраждането на елинизма е силно украсено именно с националистични чувства.
Така, ако официалната идеология във Византия, пренебрегвайки всички неуспехи на Империята, въпреки всичко остава неизменно универсална, то на практика тези неуспехи, непрекъснатото стесняване на географските ѝ граници и изтощаването на държавата, все повече изпълват нейната идеология с национален гръцки патос, в който най-висшата ценност вече не е Християнската империя, а елинизмът. Ето защо, отричайки, по силата на своя универсализъм, раздробяването на единната Империя на самостоятелни държави и църковни автокефалии, Византия започва да натрапва на славяните погърчване в най-житейския смисъл на думата. То намира израз във властта на гръцките архиереи в завладяната България, в презрителното отношение към всяка самобитност и дори към останалите езици и т.н. Всичко това на свой ред прави разпада на православния свят нещо неизбежно и заставя славяните, подобно на сирийците и арменците в миналото, да ненавиждат всички гърци.
Ако обаче разпадът на византийския християнски универсализъм към времето на османските завоевания вече е свършен факт, то – по един парадоксален начин – османското иго възстановява този универсализъм! Както вече казахме, османската власт не отделя религията от народността и разглежда християните предимно като народ (какъвто в действителност те е трябвало да бъдат, ако са помнели добре раннохристиянското преживяване на Църквата като нов народ и определянето на християнина като член именно на този народ), като единно цяло, оглавявано от константинополския патриарх в качеството му на етнарх. При това поразително е, че разпадът на Империята, който иначе заема такова централно място във византийското съзнание, самите византийци преживяват сравнително равнодушно. От паметниците на времето не се вижда те да са усещали това като криза и крах на своята най-заветна мечта. Това, от своя страна, се дължи на факта, че в съзнанието на византийците от ХV век вече се е случила една вътрешна подмяна на имперското с елинизма, който не само че не е унищожен от османците, а дори напротив – получава небивала власт в лицето на Вселенския патриарх. В контекста на османската неволя императорската власт преминава към патриарха и границите на Църквата и Царството, които отдавна са слети във византийското съзнание, вече се сливат и в лицето на техния носител. А това става възможно само защото и Църквата, и Царството се отнасят, така да се каже, към един субект и този субект е гръцкият народ – носителят на вечната ценност на елинизма, една ценност, която за гърците все по-силно се превръща в самостоятелна самоценност. Царството може и да бъде принизено до рая. В такъв случай задачата на неговия глава, патриарха, е да запази вярата и елинизма (защото едното без другото е немислимо) до времето на едно бъдещо очаквано възраждане: „Архиереите му се поклониха [на патриарха] като на свой властелин и свой цар, и като на патриарх” ^[1]. Като цитира тези думи на гръцкия историк, проф. Алексей Лебедев разсъждава:
Тази забележка не е случайна. Тя характеризира едно изключително знаменателно явление. Летописецът отбелязва особено важен исторически факт. Архиереите, а в тяхно лице и самият гръцки народ (в което не можем да се съмняваме), се покланят пред новоизбрания на първо място като пред свой цар и монарх и едва след това като пред патриарх. Първата им мисъл е, че им е избран нов цар, а едва след това идва мисълта, че в негово лице те са получили законния си патриарх. Той обаче не е техен патриарх, защото в същото време е и цар, а напротив – той затова е цар, защото е и патриарх. Патриархът на Новия Рим прилича досущ на един задушаващ се в неволята си византийски император – лишен от свобода, но не и от власт (…). Неговата глава е украсена с митра във вид на корона с изображение на византийския двуглав орел, а в ръцете му е ненапразно носеният от него патриаршески жезъл”^[2] .
Така, получили власт вече не само църковна, но и народна – власт, каквато не са имали никога в последните столетия от живота на Империята, византийските патриарси правят всичко, за да утвърдят окончателно тържеството на гърците над всички околни славянски автокефалии, които по неволя дотогава им се е налагало да признават. Османските столетия са белязани от позорна междуособна борба сред самата православна рая – борба в името на същия онзи стихиен и страстен национализъм, който с всяко ново столетие все по-страшно задушава съзнанието за единството на Христовата Църква! Уви, османското разбиране за религията вече отдавна се е превърнало в разбиране и на самите християни, които безболезнено, без смущение, приемат забраната да обръщат в християнството мюсюлмани, като по този начин се отказват от самото вселенско призвание на Църквата, но затова пък – с помощта на мюсюлманите – отдават толкова много сили за унижаването, покоряването и подчиняването на свои братя по вяра. Самите те унизени, гонени, избивани и често явяващи се само пионки в ръцете на богатите фанариоти (гърци, забогатели на османска служба), константинополските патриарси систематично се стремят не само да подчинят всички, дотогава автокефални, славянски църкви, но и да ги погърчат, като унищожат самата памет за тяхното славянско минало.
Търновската патриаршия е унищожена почти веднага след завладяването на България от османците. Още през 1394 г. от Константинопол е изпратен грък за митрополит на Търново и бившата Патриаршия се превръща в редова епархия на Константинополската църква. Другата българска автокефалия, Охридската, която, както видяхме, е учредена през 1018 г., след ликвидирането на Първата българска държава успява да просъществува чак до 1767 г. и времето на управление на знаменития Константинополски патриарх Самуил І Ханджери (1763–1768; 1773–1774), който – с ликвидирането ѝ – завършва „обединението” на Православната църква. Година по-рано пак той е успял да унищожи и Печката сръбска патриаршия, изплащайки нейните дългове пред османската хазна. Всички архиереи от български и сръбски произход са отстранени, а на местата им са поставени гърци. Редом с каноничния произвол се възцарява и насилствено погърчване, което е особено силно в България, където по-късно служи като повод за възникването на т. нар. български въпрос.
Печалната картина се наблюдава и на Изток – в древните патриаршии на Йерусалим, Антиохия и Александрия. В жертви на насилственото „обединение” там се превръщат православните араби. Когато обаче османското иго започва да отслабва и настъпва часът на националното възраждане, всички тези натрупани и затаени обиди, всички сметки и интриги от миналото започват да се проявяват. В новия период Православната църква встъпва дълбоко разединена по национален принцип, изгубила съзнанието си за своята вселенска мисия, разбита на отделни малки светове, които се отнасят един към друг подозрително и с враждебност и не изпитват нужда един от друг, подчинявайки се, по думите на Владимир Соловьов, на провинциализма на местните предания. Така, превърнало се първоначално само в нещо източно, Православието вече става изцяло национално.
Но тук трябва да подчертаем, че коренът на злото не е в самия национализъм като такъв. Универсалната Империя отдавна се е превърнала във фикция и тези национални дихания се раждат на нейно място не без участието на Църквата, тъй като намират своята хранителна среда и източника си на вдъхновение, възрастване и утвърждаване в самото християнство, в националното служение на християнската Истина. Нацията, т.е. народът, е същият пророден факт, както и обществото, така че положителният образ на неговото християнско битие би трябвало да се разкрие именно в Църквата. И нима същият този образ не се разкрива посвоему тъкмо в османската епоха, когато понятието за Църквата е изцяло приравнено с понятието за народа и когато Църквата се превръща в носителка на най-добрите национални идеали! Но трагедията на този период е в това, че той отравя и националното съзнание на православните народи с техните взаимни вражди и точно в тези вражди изчезва, предадено е завинаги, жизненото единство на Църквата, заменено от едно – вече само теоретично – единство. Още повече самата Църква вече се превръща не само в носителка на просвещаващия християнски идеал, но и в знаме на националните борби и източник на религиозен национализъм, който и до днес трови живота на православния Изток. Призвана в дух и истина да просвещава всичко в света, тя в последна сметка сама се подчинява на плътта и кръвта. Християнският патриотизъм се смесва с езическия национализъм.

Из книгата „Историческият път на Православието“ на А. Шмеман, Омофор, 2009.

^1.Historia Patriarchica in Turco-Graeciae…a Martino Crusie, ed. Basiliae, 1584, p. 168. Подробно по този въпрос виж мнението на автора в статията му „Судьба византийской теократии” в: Православная мысль, V/1947, с. 130–146. (Бел. прев.)

^2.Лебедев, А. П. История Греко-восточной Церкви под властью турок: От падения Константинополя (1453 г.) до настоящего времени. Сергиев Посад, 1896. Ново научно издание в две книги – СПб., 2004. с.23-24. (Бел. прев.)