“Пътнико, стъпи на сърцето ми”: историята на праведния цар Давид Строителя

Цар на име Давид, победител в много войни, герой, юнак и поет, облякъл в пламенни песни копнежа си по Бога и страстното си религиозно чувство: по това описание всеки би се сетил за библейския Давид, свирача на арфа, псалмопевеца. И все пак той не е единствен! Има още един такъв Божи герой със същото име и съдба – но живял хиляди години по-късно. Става дума за грузинския цар-светец Давид*, наречен Строителя (1073-1125).

Подобно на библейския Давид, нашият герой сяда на престола съвсем млад – шестнайсетгодишен. И, подобно на Давид, наследява страна, разкъсвана от смутове, почти изцяло окупирана от неприятеля. На шестнайсетгодишното момче му предстои да се справи с неща, пред които са отпуснали ръце мнозина яки, могъщи мъже, и да спаси своя народ от жестоки страдания и робство.

Грузия в края на единадесетото столетие е на дъното. По това време тя вече е изгубила по-голямата част от територията си. Границите на грузинското царство, които в началото на века са се простирали от Ширван на изток до Черно море на запад, в края му се свиват до две малки области – Абхазия и Картли. Всичко друго е завладяно от турците-селджуки, изгубена е и столицата Тбилиси. Но и на оставащите все още свободни грузински земи няма нито ред, нито мир: те са разпокъсани между местните феодали, които ги управляват както си знаят, водят войни помежду си и пет пари не дават за държавата и съдбата на народа като цяло.

Турците-селджуки, предците на османските турци, които впоследствие ще завладеят Балканския полуостров, са народ, дошъл от дълбините на Азия. “Бич Божи” ги наричат християнските хронисти. И наистина, те сякаш са докарани от незнайни, далечни краища, за да погубят християнските народи, и преди всичко християнска Византия. През 1071 г. в битката край Манцикерт селджукският вожд Алп Арслан разгромява византийската войска и пленява императора Роман IV Диоген. По същество това е краят на ромейското царство. Няколкото века, които му остават до финала, ще бъдат векове на агония и разпад. Могъщата някога империя е поразена право в сърцето. За броени години турският потоп се разлива из цяла Мала Азия и стига до околностите на Цариград.

Страшна заплаха са селджуките и за една малка християнска страна на север – Грузия. Скоро селджукските орди нахлуват на грузинска земя, избивайки всичко живо по пътя си. Населението бяга в планините или се крие в крепостите. Страната е обезлюдена. Стопанският живот замира. Няма кой да плаща данъци, няма кой да служи във войската – летописецът свидетелства, че не е имало войници дори за личната охрана на царя. Изглежда така, сякаш изтичат последните години на Грузия.

В този момент (1089) властта е поета от младия Давид. Освен с пълчищата врагове, той трябва да се справи и с метежната феодална аристокрация, която е иззела по-голямата част от властта в страната и доубива последните останки от грузинската държавност. Феодалната анархия е не по-малка заплаха от външния враг. Постепенно, крачка по крачка, но и с голяма твърдост царят отстранява един феодал след друг и възстановява ролята на централната власт. През 1104 е арестуван Агсартан, управник на областта Кахетия, а земите му са присъединени към владенията на короната. Друг метежен феодал на име Липарит и неговият син Вати организират заговор срещу царя. Измяната на Липарит е разкрита и той е докаран в окови пред царския трон, но лукавият, изпечен в интригите велможа разиграва сърцераздирателна комедия: плаче пред царя и се заклева, че ще му бъде верен. Праведният Давид вярва в добрината и искрените намерения на хората. Трогва се от покаянието на изменника и заповядва да го пуснат на свобода. Много скоро обаче Липарит подновява злостните си кроежи. Накрая царят все пак е принуден да го изгони от страната. Липарит бяга в Цариград, а провинцията Еристави, която е била негово феодално владение, е присъединена към короната. Така Грузия се консолидира вътрешно, заздравява се и укрепва, за да може да се противопостави успешно на враговете си.

През 1099 г. цар Давид престава да плаща данък на селджукския султан: войната е обявена! Царят започва да създава нова армия от заселници-воини и верни на короната дворяни, получаващи парцели земя за службата си. През 1104 г. става битката край Ерцухи, в която побеждават грузинците. През 1110 г. грузинската войска завладява крепостта Самшвилде, след което селджуките напускат почти изцяло земите на Долна Картли. През 1115 г. мюсюлманите са изхвърлени от Рустави, а Тбилиси е заобиколен от плътен пръстен грузински крепости. През 1117 г. цар Давид превзема граничния град Гиши, разположен в областта Ерети. В южна Грузия селджуките също търпят множество поражения от християнските отреди. През 1118 г. грузинците освобождават от врага арменската крепост Лори.

През 1120 г. започва голям поход срещу последните останали владения на селджуките в Задкавказието. Царят превзема центъра на областта Ширван – града Кабала. Ширванският владетел става васал на грузинската корона, а разгромените селджуки се обръщат за помощ към Персия.

Този живот, преминал в походи и битки, е увенчан като с венец от най-прочутото сражение в грузинската история – славната битка край Дидгори (1121), в която грузинското православно войнство начело със светия цар побеждава два пъти по-многобройния неприятел.

Дидгорската битка става на 12 август 1121 г. От мюсюлманска страна в нея участва многобройна коалиция на мюсюлмански владетели начело с Нуредин Илгази, емир на Мосул и Алепо. Войската на враговете е разгромена напълно. Само една незначителна част от огромната селджукска орда избягва унищожението. През следващата година грузинските войски навлизат триумфално в древната столица – Тбилиси. Грузия е освободена.

Така светият цар освобождава своя народ и издига грузинската държава на невиждана висота: дванадесетото столетие, което започва с царуването му, се смята за Златния век на Грузия. Настъпва време на културен и икономически разцвет. Царят строи пътища, крепости, мостове, а също и великолепни църкви и манастири – неслучайно е останал в историята като “Строителя”. Прави съдебна реформа. Провежда църковен събор. Създава висше учебно заведение – Академията в Гелати. Това е едно бляскаво и вдъхновено царуване.

И този цар носи власеница под дрехите си и плаче цял живот за своите грехове!

Знаем това не от някой летописец или от паметта на народа, а от самия него. Твърде начетен и образован, грузинският цар, подобно на своя библейски предшественик, ни е оставил образци на духовна поезия. И ако древният Псалмопевец е създал, освен всичко друго, и удивителния петдесети псалом, изпълнен с покайно настроение, то грузинският владетел е написал цял покаен канон, изпълнен с възвишени образи и дълбоки послания.

Текстът на канона показва, че авторът е познавал отлично Светото Писание, в което няма нищо чудно: по думите на неговото житие той много обичал Библията и постоянно я четял, дори по време на многобройните си военни походи. За написването на своята творба царят се вдъхновил от Големия покаен канон на св. Андрей Критски. Но освен обема (творбата на св. Давид е по-малка), тя се различава и по съдържание от съчинението на св. Андрей: първо, цар Давид се позовава на онези примери от Светото Писание, които византийският светец е пропуснал; второ, ако съдържанието на канона на св. Андрей е приложимо към всеки човек, то в канона на грузинския цар се описва биографията на един венценосец:

“Заедно с естествената багреница на самовластието Ти ми повери и царския венец; аз пък се предадох на скверни страсти” – пише със съкрушение царят, описвайки себе си като най-големия грешник, като “бездна, събрала реки от мерзост”.

“Подражавах и аз на царете израилеви, ала само на беззаконните – плаче грузинският владетел – и сега, застанал на колене, от сърце викам като втори Манасия: помилуй ме, Владико!”

Кае се и за това, че се е стараел да брани своето царство и да разширява границите му: “Ненаситният аз… ламтях да завладея пределите на чужди земи… Междата, от Бога положена, смятах за тясна и нищожна…”

“Изпълних мярата на езическото непознаване на Бога… и се кланях на творението вместо Твореца, когато служех на всеки от идолите на страстите…”

В съответствие с правилата за писане на канони, всеки дял от творбата си светият цар завършва с Богородичен тропар. В един от тях той молитвено призовава Небесната Царица: “Богородице, Застъпнице на грешните, облякла Словото с плът, с шатра земна, съблечи от мен бремето на нехайството, за да мога, каейки се, да се хвърля в нозете Ти”.

Скръбни са размислите на светия владетел за собствения му край, с които започва последната, девета песен от канона: “Когато изгасне царското величие, изчезнат радостите, увехне цветът, друг поеме скиптъра, подир друг тръгне войската, тогаз помилвай ме, Съднико мой!”

Покайните строфи на канона на цар Давид завършват с тропар, изпълнен с надежда и упование:

Слънцето досега не е виждало друга Дева Майка освен Теб,
и друг такъв грешник като мен не се е раждал на света.
Ала с Твоето застъпничество, Царице,
уповавам да видя сиянието на Твоя Син
и светлината на вечните векове!

Каейки се за многото си грехове, светият цар обаче подчертава, че е изповядвал истинската вяра:

Макар и да стигнах до такова разтление,
аз все пак не отпаднах от правата вяра,
не уповавах на друг Бог…

В една своя проповед грузинският патриарх Илия казва: “Хората често питат: какъв ли е бил този ужасен грях на цар Давид, за който той толкова горчиво се кае? Работата е там, че колкото повече се извисява човек духовно, толкова повече се измъчва от несъвършенството си”. Светият цар, който се усеща като баща на своя народ, изповядва пред Бога не само собствените си прегрешения, но и всички грехове на своите поданици.

Подобно на Псалмопевеца, цар Давид съчетава в живота си две на пръв поглед противоположни добродетели: мъжество и непреклонност в борбата срещу враговете на отечеството – и необикновена кротост и смирение пред Бога. Последното може да се види не само в покайния му канон, но и с особена сила в последната му воля: великият грузински владетел завещава да го погребат на входа на построения от него Гелатски манастир, та всеки, който минава през портите, да тъпче гроба му…

Това завещание на светия цар е вдъхновило голямата грузинска поетеса Ана Каландадзе да напише известното си стихотворение:

– Стъпвайте право по мен,
по сърцето ми,
милост сторете…
Иска тъй
вашият цар.
Нека
под ваште нозе
се изтрие
гробната плоча!

– Царю!
Какъв безутешен
грях те измъчва?
Грях непростим?
Кой друг е служил
толкова вярно
на Грузия?
Кой е прострял
нашите граници
толкоз далеч?

Или… но може би
такова е то –
твойто смирение,
праведни царю,
царю честити?
Щом даже ти
грешен си бил,
то
що ли да сторим ний,
где да се денем ний,
грешните люде?

– Стъпвай право по мен,
пътнико,
по сърцето ми!…

Православната църква почита паметта на светия благоверен цар Давид на 8 февруари. Светий праведний Давиде, моли Бога за нас! Амин.

 

*За написването на очерка са използвани материали от интернет.