Светите братя Кирил и Методий – дипломати и пазители на вярата на Църквата

Епохата, през която просияват св. Константин-Кирил Философ и св. Методий е пълна с различни политически и църковни исторически особености, наложени както от сложните международни отношения на старите империи през IX век, така и от социо-културната нужда за мисия в пределите на некръстените народи и новосформираните се млади държави. В този период свети Константин-Кирил (и брат му Методий) се оказва първи мисионер на Константинополската църква и висш дипломати на императора. Неговото дело се концентрира и разпространява сред славяните на Запад. Според изследователите това за славяните е „време на големи политически сблъсъци, на борби за престиж и свое място в света, време на прелом в идеологията и културата, епоха на могъщи таланти“ [1], сред които е и Константин Философ. Доказателствата за високата духовна и културна ерудиция на св. Константин-Кирил са многото успешни мисии, които той, съвместно с брат си св. Методий, изпълнявал. Вероятно най-съществено място заема мисията сред славяните, която започва след писмото на моравския княз Светослав (от 862 г.) до император Михаил III, за което се споменава в Житието на Методий (ЖМ), цитирано по памет от Светите братя на техните ученици: „С Божия милост здрави сме, ала между нас са дошли много учители-християни от Италия, Немско и Гръцко, които ни учат различно. А ние, славяните, сме прост народ и нямаме кой да ни напъти към истината и да ни научи на разум. Ти, добри господарю, изпрати ни такъв мъж, който да ни разясни всяка истина“[2]. След проведен съвет на император Михаил с патриарх Фотий, учител на Константин, се взима решение да стартира мисията сред славяните. Думите на императора са категорични: „Философе, зная, че си изморен, но ти трябва да отидеш там. Освен тебе друг никой не може да свърши тази работа“[3], в ЖМ: „Чуй, философе, никой друг не може да свърши това освен теб. Ето ти дарове, вземи своя брат игумена Методий и иди. Защото вие сте солуняни, а всички солуняни говорят чисто славянски“[4]. От тези извори става ясно, че св. Кирил е изпратен в Моравия. Неговата духовно-просветителска отговорност се подчертава от думите към императора: „Макар и да съм уморен и болен телесно, с радост ще ида, ако имат букви на свой език“, което е обстоятелство за написването на славянската азбука (глаголицата) и извършването на необходимите преводи на богослужебните книги [5]. Така Светите братя, начело със св. Кирил, заминават за Моравия, по-късно участват и в диспута против „триезичната ерес“ във Венеция и се след политическите промени в Константинопол след 867 г. (смъртта на имп. Михаил и възкачването на престола на имп. Василий I Македонец, изпращането в заточение на патриарх Фотий), и след призива на папа Николай да отидат в Рим. Италианската легенда свидетелства: „Когато преславният папа Николай научил за тези неща (създаването на славянската азбука и богослужебните книги), зарадвал се твърде много на това, което му било разказано. Той предал да ги поканят с папски писма да дойдат при него. Когато получили това съобщение, те (св. Кирил и св. Методий – б.а.) се зарадвали твърде много, благодарейки на Бога, че били толкова зачетени и удостоени с покана от апостолската катедра. Веднага тръгнали и взели някои от учениците си…“ [6]. След смъртта на папа Николай (13 ноември 867 г.) Светите братя пристигнали в Рим за Рождество Христово (867-868 г.) и били посрещнати от папа Адриан.

Особености на богослужението като средство за църковната дипломация

Химнографско-песенни характеристики

Що се отнася до характера на църковно-дипломатическата мисия на Светите братя, то тя може да се определи като многоаспектна и трябва да се разглежда през призмата на религиозната, политическата, обществената, църковната и литургическата дейност. Оказва се, че тази тяхна мисия доказва духовно-просветната и дипломатическа дейност не само в Рим и Моравия, по повод провеждането на църковната политика на Изтока, но се свързва и с конкретното богослужебно последование (или последования), по повод пренасянето на мощите на св. Климент папа Римски и богослуженията извършвани след освещаването на славянските книги. Но, „въпреки многобройните изследвания върху живота и делото на Кирил и Методий, в науката не може да се стигне до общо приемливи становища по множество въпроси“^[7].

Изследователите считат за изключително важен момента на провеждане на т.нар. стационарна литургия в Рим[8] – т.нар. лития. Литията е основно богослужение през епохата на формиране на уставите в Йерусалим, Рим, и Константинопол (III-IX векове), свързана с големи празници или събития, в които участвали целият клир (начело с патриарха или архиепископа) и народ (начело с императора и неговото семейство). Според свидетелствата за мисията на Светите братя, литията в Рим е извършена по пътя от катедралата „Santa Maria Maggiore“, където се освещават славянските книги, до катедралите „San Pietro“, „San Paolo”, „San Clemente“ в Рим, което определя, от една страна, мисионерския принцип на взаимно сътрудничество между Константинопол и Рим, изразено в богослужебното последование, и от друга – литургическия порядък, извършен едновременно от константинополски и римски представители на църковната власт, за което свидетелства едно от основните последования от денонощния богослужебен кръг – утренята. Според изследователи, които правят анализ на този вид богослужение, например Й. Котсонис, „през X век литията е свързана с обществени, открити и популярни църковни шествия, в които са включени просителни молитви, придружени от псалми и химни“^[9].

Новоизбраният папа Адриан II посреща тържествено византийските мисионери Константин-Кирил и Методий „Самият папа Адриан излезе да го посрещне с всички граждани, със свещи в ръце…“^[10]. Според „Житието на св. Климент Охридски“ (ЖКл) папата „повече не можел да чака, но като взел със себе си всичките свещеници и намиращите се там архиереи, излязъл да посрещне светците, като, според обичая, пред него бил носен знакът на кръста…“^[11]. Разбира се, голямо значение за тържествената атмосфера на посрещането има фактът, че братята носят със себе си мощите на свети Климент Римски, които Константин е извадил от морските води на Херсон (Югозападен Крим) по време на своята Хазарска мисия. В своето желание да открие мощите на преславния Климент папа Римски, Константин-Кирил „силно въодушевил всички да разкопаят бреговете и да потърсят скъпоценните мощи на светия мъченик…“[12]. В Херсон св. Кирил „развива разяснителна мисионерска дейност сред околното езическо население. В Хазария и в Херсон Константин действа като смел човек, който не се бои от трудностите и от многобройните опасности, а неустрашимо излиза срещу тях, запазвайки самообладание и човешко достойнство“[13]. „Пространните жития на Светите братя обаче подчертават повече друг момент от пребиваването на Кирило-Методиевата мисия в Рим – освещаването на славянските книги и ръкополагането на учениците за свещеници. Официалното одобрение на папата за славянското богослужение и за славянските преводи на книгите е от изключително значение за бъдещето…“^[14]. „Папа Адриан II решил да приеме с почести моравските мисионери, да освети славянските книги, които те носели със себе си и да им даде благословията си…. Адриан II сам излязъл да посрещне Константин и Методий. Атмосферата на изключителност се допълвала от събралото се множество граждани и „целия клир, със свещи и кандила, благоуханни и благовонни“[15]. Като главна причина за тържественото посрещане повечето извори сочат мощите на свети Климент Римски… Известна е огромната почит, която в Рим отдавали на светеца, загинал мъченически за християнската вяра. Свети Климент бил третият след свети Петър епископ на град Рим и неговата памет била извънредно тачена от римляните… Този факт по-късно станал основният аргумент на Римската църква, когато канонизирала Константин-Кирил и Методий за светци и историята на мощите била включена в жития и хроники“^[16]. Светите братя са канонизирани за „светци на Вселенската църква“ от Католическата църква на 5 юли 1879 г. от папа Лъв XIII, който една година по-късно на 30 септември 1880 година публикува енцикликата „Grande Munus“^[17]. Папа Йоан Павел II ги обявява за съпокровители (заедно със св. Бенедикт Нурсийски) на Европа на 30 декември 1980 г. с апостолическото послание „Egregiae Virtutis“. Мнозина считат св. Кирил за светец-чудотворец, проявил тази своя харизма след смъртта си. Ето какво свидетелстват гръцките извори в ЖКл^[18]: I,12. „И Бог чрез знамения засвидетелствувал славата, отредена за Кирил на небето, като направил видимите неща глашатаи на невидимите. Душевно болни, щом идвали на гроба му, намирали изцеление и благодатта на Светия Дух станала бич – гонител за много други болести. Щом някой се приближавал до гроба или започвал да призовава името на този богоносен отец, намирал избавление от страданието според вярата си. Затова Кирил станал велик в устата на римляните, а още по-велик – душите им. Така чудесата му станали основа за неговата слава, тя пък – повод за преголяма почит, а почитта към светеца – утвърждаване на Божията слава“.

Важни за науката се оказват проблемите, свързани с реда, вида и характера на богослужението, което Светите братя използвали по времето на престоя им в Рим и Моравия. По отношение на събитията в Рим се открояват двете богослужебни последования – лития при пренасянето на мощите на св. Климент папа Римски и Литургия по време на освещаването на новопреведените славянските богослужебни книги. В първия случай вниманието се насочва към съществуването на богослужебен порядък, когато се пеели „Славословия“^[19], характеризиращ това църковно и обществено събитие е от Утренята, и литания по време на процесията”^[20]. Този текст показва, че химнът, изпълняван и по време на пренасянето на мощите на св. Климент папа Римски, както и след освещаването на книгите, е бил във формата на канон – втората дълга композиционна форма след кондака, който като химнографско творение е в богослужебна употреба във Византия вече през VIII век^[21]. Доказателство за автентичност е авторството на „Панонски легенди”, което подчертава истинността на факта, че по време на тържественото посрещане на св. Константин – Кирил Философ в Рим църковните служби и песнопенията в тях вече се извършвали на славянски език^[22]:

Според „Житието на св. Кирил“ (ЖК) „като узна за него римският папа^[23], прати да го повикат. И като дойде в Рим, самият папа Адриан излезе да го посрещне с всички граждани, със свещи в ръце, понеже носеше мощите на свети Климент, мъченик и папа римски“^[24]. Според свидетелството от „Житието на св. Методий“ (ЖМ): „като узна за тия мъже, папа Николай прати да ги повикат понеже искаше да ги види като ангели Божий. Той благослови тяхното учение, като положи славянските книги върху олтара на храма „Свети апостол Петър“ и посвети блажения Методий в духовен сан“^[25].

Според един от документите на папа Бенедикт XVI „Славянските книги са били положени върху светата трапеза на Света Мария Фатме (Santa Maria Maggiore) и литургията на славянски език е била извършена в базиликите „Св. Петър“, „Св. Андрей“, „Св. Павел“^[26]. Така, според А. Стойкова „славянските преводи на богослужебните книги, донесени от Константин и Методий, били благословени от папата, славянското богослужение получило официално одобрение от Римската църква“^[27]. Но дали славянските Просветители са извършвали богослужение по византийски или латински ритуал в рамките на църковната юрисдикция на Римския папа е бил, е и ще бъде въпрос на прецизни изследвания, размисли и изводи, като едно истинско предизвикателство за изследователите. Точно поради това в тази статия се обръща внимание само на някои интересни във връзка с предложената тема изследвания.

„За да приспособят обаче византийската литургия към вече възприетите от местното население западно-римски църковни традиции, вероятно братята насочват усилията си към създаване на славянско богослужение, в което съчетават както византийски, така и латински елементи, за да го направят лесно за възприемане и да му дадат самостоятелен характер“^[28]. Наистина революционно звучи хипотезата, според която славянските Просветители са свързали принципите на латинската богослужебна химнографска и музикална традиция от онази епоха, с принципите на източната литургическа традиция, вече установена и „консервирана“ в рамките на византийската богослужебна традиция. Като потвърждение на това можем да споменем мнението на проф. Е. Тончева, че „славянските Просветители са използвали латински богослужебни и песенни модели по време на мисионерството си сред славянските народи”^[29]. Според мнението на Кошмидер в неговото изследване „как са служили Кирил и Методий”^[30], папа Андриян II не би възприел, подкрепил и благословил богослужебните книги на славянски език, ако наистина не са имали литургически общи принципи с богослужебните латински книги. Но как е било възможно византийски клирици да извършват богослужение по византийския ритуал в област, зависима от папата, без този акт да направи впечатление на никого и най-вече на ония, които търсели аргументи, за да се освободят от двамата нежелани братя? „Нещо повече, папата очаквал славянското богослужение, извършвано в земите на западните славяни, да се подчинява на западната литургическа традиция. Но славянските Просветители сами се стремели да приспособят донесената от тях византийска литургия към познатата на моравското население латинска меса. В съчетанието на западните и източните елементи те виждали възможност да положат основите на една нова култура, която най-пълно да отговаря на специфичните изисквания…“^[31].

Трябва да се припомни, че и според музикалните свидетелства от България, свързани с периода на светите Кирил и Методий и техните ученици, имаме ясни доказателства за употребата на мелизматичния певчески репертоар в песенното богослужение на „Кръглата църква” (Златната църква) при цар Симеон Велики, под влияние на византийското богослужение^[32]. Става въпрос за мелизматичното пеене, застъпено в репертоара на катедралния тип богослужение, каквото е било изпълнявано във Великата църквата „Св. София” в Константинопол, наречено песенно последование – ᾀσματικὴ ἀκολουθία. В този контекст отново стои въпросът, свързан с проблема за вида богослужение, което са  превели Светите братя. Прот. Бл. Чифлянов, в навечерието на 1100 години от успението на св. Константин-Кирил Философ, в специално публикувано изследване по този повод, също разглежда въпроса за това какъв богослужебен ритуал са използвали св. братя – римски или византийски, като неговото заключение е в полза на римския богослужебен ритуал^[33]. Светите братя са познавали византийския ритуал и вероятно са превели византийския богослужебен чин и по-точно – асматическото последование^[34], а не римския чин. По въпроса за вида богослужение, който са използвали Светите братя^[35], прот. Чифлянов отбелязва, че асматическото богослужение освен в Константинопол се извършвало и в Солун в трите храма – „Св. Димитър”, „Св. Богородица” и „Св. София”, там където децата на Лъв и Мария „са отправяли своите стъпки от най-ранна възраст…и  са взимали участие във всекидневното и празнично богослужение от асматическия вид“^[36]. Явно още от малки Светите братя са свикнали с константинополския богослужебен чин, който според св. Симеон Солунски „бил предаден от св. Отци и  в началото се извършвал от цялата Божия църква, а по-късно само в Цариград, Солун и Антиохия“^[37]. Св. Константин по време на своето следване в Магнаурската школа, която се намирала до църквата „Св. София” в Константинопол „взима участие в богослужение от асматически тип“^[38]. Св. Куюмджиева допълва, че Студийският манастир е бил императорски манастир, т.е. неговата активност се съобразявала с императорския авторитет, като същото може да се отнесе и до манастира Полихронион на Олимп, където св. Методий пребивавал и се образовал. Студийските монаси извършват седем канонически богослужебни часа, както свидетелства Житието на св. Кирил XV глава: Утреня, часове (I, III, VI, IX), Вечерня и Повечерие. Тайната служба е била Евхаристията – „сърцето“ на св. Литургия^[39]. Стилистиката на редица мелодии, свързани със строфична псалмодия, могат да се отнесат към ранния период на Кирило-Методиевото дело.

Друга позиция изразява прот. И. Гошев в своето съчинение „Светите братя Кирил и Методий”, където пише, че Светите братя са превели устава на Великата църква на Константинопол: „Доколкото този устав днес ни е познат, той към средата на IX век бил затвърден в своите денонощни и празнични, великопостни и следвеликопостни служби, в своите треби и тайнства…^[40]. Прот. Гошев споменава за нов песенен състав т.н. песенни канони, които продължават все по-усилено да се съчиняват и да се вмъкват в богослужението през целия IX век, дори и през X-XII векове, т.е. и след времето, в което св. братя извършвали своите богослужебни преводи^[41]. Но, според прот. Бл. Чифлянов, прот. И. Гошев не познавал добре устава на Великата църква в Константинопол, а се основавал върху своите познания на съвременното компилирано богослужение и предполагал, че същото било извършвано през IX век по времето на Светите братя. Прот. Гошев, не намерил обяснение как е могло да се служи на славянски език преди св. Климент да преведе Цветния триод и затова твърди, че св. Климент не превел цялата книга, а само песнопенията, които били съставени „след като Светите братя вече превели своите богослужебни книги“. Прот. Гошев по този начин разбрал свидетелството на Теофилакт, че „Климент изобщо снабдил Църквата с песни-канони“^[42].

Литургически характеристики

 

По отношение на литургическата дейност на Светите братя и техните ученици, изключително важно е да се проследят някои основни проучвания и компетентни мнения на специалистите, които се отнасят до богослужебен ритуал, използван в Рим, Моравия и Панония и най-вече Литургията, извършвана от Светите братя. Според историческата фактология от IX век, с която разполагаме: „установяваме, че единственото съществено нещо, което отличавало Рим и Константинопол на богослужебна почва, е езикът на богослужението. „Папа Йоан VIII законодателства за употребата на славянския език, но не споменава нищо за ритуала… В Рим братята извършват тържествени богослужения и никой документ не прави алюзия за техния ритуал. Учениците им славяни, били ръкоположени, св. Методий бил въведен в епископски сан от латински духовници и славянските извори не изразяват своето учудване от това, нито пък смятат, че тези факти са противни на византийските обичаи”^[43]. Методий е посветен (ръкоположен) през 870 г. за епископ на Панония. В епистоларните свидетелства на папа Адриан II четем: „на всички онези славянски области аз го изпращам за учител от Бога и от свети апостол Петър, първопрестолника и ключедържеца на Царството небесно“^[44]. Св. Методий е изпълнявал функцията на папски легат „ad gentes fungens“ – мисионер, а в последствие получава и катедрата на Архиепископ на Панония^[45]. Свален без знанието и одобрението на папата, от събора състоял се в Бавария в края на 870 г., на който присъствал крал Людовик Немски.

Папа Йоан VIII е твърде толерантен и възстановява достойнството на Методий, като наказва злоупотребилите с власт Хермерих епископ на Пасау, Адалвин архиепископ Залцбургски и Анон епископ Фрайзингенски, които пращат в затвор св. Методий, отнемат катедрата му и го подлагат на жестоки мъчения.

Голямата църковно-дипломатическа функция на служението на Светите братя в Панония и Моравия, особено проблемите на св. Методий с тамошните власти, определят редица важни за Константинопол и Рим политически и църковни действия, които променят цялата следваща история за българите и славяните. Посланическата мисия, която са изпълнявали Светите братя е била изключително сложна и деликатна религиозна и дипломатическа дейност, както определя С. А. Иванов: „действията на солунските братя Константин-Кирил и Методий дали резултати, които определят културната ситуация в Европа и до днес“^[46]. Оказва се сложен въпросът за това дали мисията им в Моравия и Панония е само дело на Византия или на Рим. В това отношение много от съвременните изследователи отвориха дебат и започнаха критично и безпристрастно да разглеждат изворите. „Ако се говори за Кирило-Методиевското посланичество въобще, трябва да се признае, че то заема уникално място във византийската история. С. А. Иванов споделя: „Видимо трябва да се отхвърли широко разпространеното мнение … на великия Г. Острогорски, като че  ли „Моравската мисия – е очевидно и впечатляващо проявление на византийската религиозна и културна експанзия“^[47]. З. Дитрих застъпва тезата, че „според византийската гледна точка, пътуването на солунските братя е било по-скоро частен епизод, отколкото интегрална част от глобален мисионерски проект“^[48]. Научните позиции по отношение на наложена цензура в обективното четене на изворите и разкриване истината за делото на Светите братя, се обръщат с изказването на С. Иванов: „В същност Константин и Методий, дори да са живеели във Византия, не са били дори църковни йерарси, а когато са станали такива, то служили не по гръцки, а по римски обред… Не е възможно да се счита случаен фактът, че нито един гръцки историк не споменава нито дума за солунските братя! Отново се сблъскваме с прословутото „мълчание на века“ ^[49].

В това решение на папата изследователите виждат, че „се изразява папският стил за установяване на местна епископска йерархия с цел стабилизиране на Моравското Княжество, способен по този начин да обедини под една смесена йерархия двата етнически компонента на християнския народ в тази зона“^[50]. Уникалните свидетелства (цитират се само определени извадки от латинския текст с превод на български) за доброто отношение към Методий и неговото канонико-литургическо достойнство са писмата на папа Йоан VIII 1, 4, 5. (Iohannes VIII Papae epistolae)^[51]. Ето какво свидетелстват латинските епистоларни извори: „Папа Йоан VIII съветва сина на крал Людовик Немски Карломан да разреши на Методий свободно да изпълнява епископските си функции в Панония. (Май 873). „И тъй, след като си възвърнахме и възстановихме Панонската епархия, нека да бъде позволено на споменатия по-горе наш брат Методий, който беше ръкоположен (ред.м) там от апостолическата катедра, свободно да изпълнява епископските си функции съобразно стария обичай“; Папа Йоан VIII повелява на славянския княз Мутимир да се постави под пастирската грижа на назначения от апостолическата катедра  епископ в Панония (т.е. Методий)“. (Май 873); Папа Йоан VIII нарежда на архиепископ Адалвин Залцбургски да приеме Методий. (май 873 г.); „Да не се учудваш, задето казваме, че ти трябва да съдействуваш нашият брат Методий да приеме катедрата, защото наистина е достойно ти, който стана виновник за неговото сваляне, да станеш причина за приемането на повредената му служба“. Папа Йоан VIII изпраща наставления на епископ Павел Анконски за пратеничеството, което той трябва да поеме в Германия и Панония. (май 873 г.);  „Също, кажи им прочее (на Лудовик Немски и неговите епископи – б.м.): Аз съм изпратен, за да си заеме катедрата този (Методий – б.м), който търпя насилие три години, а не за да реша въпроса за диоцеза. И наистина, съобразно установените декреталии, подобава най-напред да го облечете отново в епископска власт, а след това да го доведете в състояние, облечен в своя сан, като възстанови силите си в продължение на година и половина, той да пристъпи към определяне на своето положение. А ако Адалвин заедно с Хермерих пожелае да започне съдебен процес срещу нашия епископ Методий, кажи им: „Вие без канонично постановление наказахте изпратения от апостолическата катедра епископ, като го поставихте в тъмница, нанесохте му побой, откъснахте го от светата служба и в продължение на три години го държахте прогонен от катедрата му, докато апостолическата катедра през същите три години протестираше с много пратеничества и писма…“; Папа Йоан VIII отстранява епископ Хермерих Патавийски от длъжността му заради нанесените на Методий, архиепископ на Панония, обиди, докато не се яви, за да бъде изслушан в Рим. (Май 873 г.) „Ние вярваме, че само извор от сълзи, както казва пророк Йеремия, може да бъде достатъчен, за да оплаче твоето безобразие. Наистина, чия жестокост, да не кажем на епископ, но на какъвто и да било светски човек, а дори и на тиранин, или чия зверска свирепост не надхвърли и не надминава със своята дързост, като подложи нашия брат и съепископ Методий на затворнически наказания… Това питам, деяние на епископ ли е, който като се е издигнал по-високо в достойнството, и престъпленията му са по-големи? О, епископе, причиняващ такива неща на епископ, който при това е посветен с ръката на апостолическата катедра и е изпратен от страна на тая катедра! … с властта на всемогъщия Бог, на блажените първоапостоли Петър и Павел и на наше смирение засега те лишаваме от правото на общение с Христовите тайнства и с твоите съслужители…“; Папа Йоан заповядва на епископ Анон Фрайзингенски да дойде през месец септември в Рим заради обидите, нанесени на панонския архиепископ Методий.

(Преди септември 873 г.) „Твоята надменност и дързост надхвърлят не само облаците, но и самото небе. Защото ти си присвои правата на апостолическата катедра и се зае, като че ли си патриарх, да съдиш архиепископ, и дори, нещо по-тежко, постъпи повече тиранично, отколкото канонично спрямо своя събрат Методий, панонски архиепископ, който действуваше като пратеник на апостолическата катедра при хората…“

Така двамата братя се справяли с възникналите проблеми – единият в Рим, другият в Моравия, от една страна – за да се противопоставят на непримиримостта към новото „славянско слово“ и, от друга – с необходимостта да завършат успешно своята мисия.

В тази насока дори епископската юрисдикция, предварително предписана на Методий от папа Адриан II, в този сложен църковно-дипломатически и политически процес, може да се приеме по същия начин. Тя, в същността си не е вече онази на архиепископ мисионер – „етнически“ pro fide, отговорен за всички славяни – духовници и верни, които живеят в древната Панонска епархия, но са ограничени от нея. Тя се разширява и обхваща всички поданици на Светополк и живеещи на тяхна територия, независимо от етническия им произход“^[52]. „Смел, но нещастен, този избор на Йоан VIII означава началото на края. Новостите, въведени от Методий, определянето на богослужебното време според византийското литургично време, постите и празниците, провъзгласяването на Символа на вярата без Filioque, отслужването на части от литургията на славянски, биха могли да бъдат толерирани, дори твърде много, когато са ограничени до няколко съвсем малки славянски общности, но не и в момента, когато те били актуални навсякъде в Княжеството“, споменава В. Пери в своите изследвания^[53]. Ето го и един от основните проблеми за негативната реакция на франките срещу Методий, което след 881 година довежда до промяна на неговия живот. Според изследователите, основен довод за негативна реакция срещу Методий е бил езикът въведен в литургията, поради това той – славянският език – се оказва основна конкуренция на латинския език. „Санктемеранските глоси, надраскани върху пергамент с щихел от латински ръкопис с юридически текстове. По всяка вероятност тези глоси стоят във връзка с процеса на франкските (баварските) епископи срещу Методий^[54] и са най-старото свидетелство за използването на латиницата за славянските езици“, както свидетелства паметникът от Райхенау (Zurich ZB, Ms. Rh. Hist. 27)^[55].

След като прекарва три години, ограничен далеч от своята епархия, той е освободен през 873 г. с намесата на папа Йоан VIII. По този повод, обаче, папският легат, епископ Павел от Анкона, също донесъл на Методий една неприятна изненада. Странно, но папата забранил използването на славянски език в литургията. Това знаем от последващо писмо от същия папа, с което Методий е призован в Рим за изясняване на няколко проблеми, включително факта, че той продължавал да служи на славянски.

Прот. Бл. Чифлянов в неговото изследване за богослужебния чин, преведен от Светите братя, споделя, че не може да се съгласи с тези, които твърдят, че през IX век не е имало фундаментална разлика между Източната и Западната литургическа традиция и че отслужването на службите по Византийския ритуал не е могло да предизвика противопоставяне от страна на латинското духовенство“^[56].

Й. Тарнанидис споделя: „Напротив, аз вярвам, че именно ритуалът преди всичко е предизвикал противопоставяне към тях, а не толкова славянския език като такъв. Свещеният ритуал, който двамата братя пренасят със себе си и използват, вместо съществуващия латински ритуал, се разглеждал като византийско влияние. Ако се е показвало противопоставяне срещу писмеността, то това е било, защото Вселенският патриархат и цялата Източна църква са стоели зад новите обичаи и не е трябвало да бъдат предизвикани. Писмеността, както и езикът, са били предмет на основните принципи на Западната църква, свързани с триезичието и, следователно, при борбата с него не е имало опасност да се въвлекат в по-широки конфликти. По този начин славянската писменост е използвана като претекст, а всъщност византийският богослужебен ритуал в действителност е предизвикал гнева на немското и латинското духовенство. В климата на потисничество, в който и Светият Престол е бил въвлечен, двамата братя, на които не им е липсвала дипломатичност, е трябвало да маневрират, без да претърпят сериозни загуби. Изглежда, че разрешението, което им е хрумнало и което са използвали като компромисен жест спрямо латинската непримиримост, е да преведат на славянски Литургията на св. Петър, която е била най-използвана в Западната църква. Това е задоволило чувствата на Запада и същевременно е останала достатъчно близка до традицията на Източната църква. Тази интерпретация също изяснява, че месата е написана на южнославянски диалект (понеже е била преведена от кръга на Солунските братя), но със западна терминология (понеже се базира на латински текст). Това също обяснява защо опозицията на Светия Престол затихва, с резултата, че тази литургическа традиция се е съживявала от време на време и е била до известна степен запазена“^[57].

Поради този факт, много важно в целия научен диспут на различни поколения изследователи е да се намери обективното свидетелство, каквото се появява в сравнителния анализ на фактите и изворите, каквото е това от славянската Литургия на св. Петър и на Киевските глаголически листи^[58].  Литургията на св. апостол Петър се открива в следните писмени паметници, публикувани в електронното издание на „Санкт-Петербургское Общество Византино-Славянских исследований“.

Славянски преписи^[59] :

„Публикуват се трите известни досега славянски преписи на литургията на св. апостол Петър: ръкопис от XVI век Пог. 278 от Руската национална библиотека (Петербургски препис) и два извора от XVII век – рукопис Соф. 104 (105) от Националната библиотека на Украйна (Киевский препис) и атонски ръкопис 332 1-2 от Хилендарския манастир (Атонски препис). Трите преписа от литургията на св. апостол Петър са представени в два вида. И двете представяния съдържат идентичен набор, който графически напълно предава текста на ръкописа. Основното представяне на ръкописа, обаче, съдържа текст, разделен на абзаци, разделящи семантичните му единици. Помощното представяне предава текста на ръкописа лист по лист, стих по стих, буква по буква, с разделения на между думите и без съединяване на частите на думата със знак за пренос в края на стиха“.

– Петербургски препис на литургията на св. апостола Петър^[60]:

„Текстът на литургията на св. апостол Петър се съдържа в ръкопис от XVI век Пог. 278, от Погодиновата сбирка на Руската национална библиотека. Ръкописът е с размери 19 см × 14 см, формат 4°, изписан с кирилски полуустав на хартия с лигатури в големите заглавия, езикът на ръкописа – славяно-руски. Хартията има един воден знак, който се датира от 1542 г. Ръкописът съдържа: литургия на св. апостол Яков л. 1–37 об., литургия св. апостол Петър л. 38–50 об. Текстът на литургията на св. апостол Петър по ръкопис Пог. 278 не е бил издаван досега“.

– Киевски препис на литургията на св. апостол Петър^[61]:

„Текстът на литургията на св. апостол Петър се съдържа в ръкопис от XVII век Соф. 104(105), от библиотеката на Софийския събор в Киев (фонд: № 312) от Националната библиотека на Украйна. Ръкописът е с размер 31 см × 20 см, 132 листа, изписани с кирилски полуустав, езикът на ръкописа е славяно-руски. Ръкописът представлява сборник от текстове, главно с полемическо антилатинско съдържание. На листове л. 118 – л. 129 об. се съдържа литургията на св. апостол Яков, а веднага след нея, на листове л. 129 об. – 133 об. Литургията на св. апостол Петър. Ръкописът има един воден знак – герб с конска подкова. Този воден знак по тип съвпада с № 302 (1581 г.) по Siniarska-Czaplicka или № 306 (1584 г.); и с № 2681 (1585 г.) по Laucevićius. Текстът на литургията на св. апостол Петър по ръкопис Соф. 104(105) за първи път е издаден през 2013 г. от А. Шковиера, макар че издателят не си е поставял като задача да запази текста за детайлно филологическо изследване. Това едиствено издание на ръкописа е предназначено за историци и богослови – видът на текста на ръкописа не е запазен: за удобство при четене титлите се развързват, надредните букви са в реда, текстът на ръкописа на места е допълнен“.

– Атонски препис на литургията на св. апостол Петър^[62]:

„Текстът на литургията на св. апостол Петър се съдържа в ръкопис от XVII век № 332 от сбирката на библиотеката на атонския манастир Хилендар. Ръкописът е с размери 17 см × 10 см, написан на хартия с кирилски полуустав. Езикът на ръкописа е сръбски извод от църковнославянски език. Няма орнаменти. Хартията има един воден знак. Най-близкият по тип воден знак се отнася към 1659 г. Съдържание на ръкописа: литургия на св. апостол Иаков л. 1 – л. 44; литургия на св. апостол Петър л. 38 об – л. 61; последование на молебена за Пасха л. 61 об – л. 62 об. Текстът на литургията на св. апостол Петър по Хилендарския ръкопис № 332 е издаден в 1890 г. от П. А. Сырку, а по-късно през 1946 г., е преиздаден от И. Вашица (по изданието на П. А. Сырку)“.

Ето какво свидетелстват изследванията върху този извор:

Историческите и литургически изследванията на този извор започват през 1872 г., когато руският архимандрит Антонин Капустин, византолог и началник на руската православна мисия в Йерусалим, открива в Палестина няколко листи на глаголически и старобългарски език. Този паметник се е от ХІ век и се нарича Киевски листи. Той съдържа славянската версия на западния литургически тип, носещ името римски.  Според славистите тези листи от Х век съдържат най-важните моменти „propria“ от 10 меси, т.е.: „Oratio, Secreta, Postcommunio e Praefatio“.

„Най-старият чисто Западен пример за славянска литургия е Киевският Мисал, отговарящ на латинския прототип, запазен в Codex Padovanus D 47, от VI до VII век“^[63]. Този ръкопис е публикуван от И. Срезневски през 1876 г.^[64] Интерес представлява публикацията на свещеника К. Молберг, от Папския институт за литургически изследвания „Сант Анселмо”, който изследва прототипа на Киевските листи в Sacramentario di Padova (D-47) и транслитерира на кирилица, заедно с превода на Ягич^[65]. Според Молберг има голяма връзка в текстовете на Киевските листи и Падоанския сакраментариум, т.е. произлизат от общ текст-архетип, който е от VI-VІІ век.^[66]

Счита се, че славянската Петрова литургия, основаваща се върху гръцки или латински архаичен литургичен тип^[67] (сходна и с грузинската Петрова литургия, чиито превод се отнася към ІХ век), има редица текстове, които доказват връзката ѝ с Киевските листи, като например: наличието на своеобразна компилация на латински и гръцки елементи. Киевските листи – моравски и панонски сборник, се счита за принадлежащ към литургичните сборници „наръчник“, стар глаголически требник, открит в Йерусалим и пренесен в Киев^[68]. Определя се също и, че носи характеристиките на латинските богослужебни сборници – libelli missae^[69]. Тези сборници са били използвани от латинските мисионери и са имали различно съдържание, съобразно с изискванията на мисионерската практика^[70]. Компилативното съдържание на Киевските листи свидетелства за необходимостта, по време на мисионерската дейност на Светите братя в Моравия, да се осъществява творческа селективност, съобразена с обществено-политическата и културно-историческа ситуация в онези далечни региони на византийската империя. Същото се доказва и от използването на екфонетична нотация^[71], която е селекция от гръцка и латинска екфонетична нотация^[72] (като една компилация между екфонетичната византийска нотация и екфонетичната латинска нотация)^[73].

Изследванията на Славянската литургия на Петър^[74] и на Киевските глаголически листове^[75], доказват компилацията между византийско (константинополско) и латинско (римско) в практиката на славянските първоучители, което потвърждава тезата за оригиналност и автентичност на богослужебното им творчество. Що се отнася до този важен документ, свързан с мисията на Светите братя, изследователите свидетелстват следното. Проф. Ст. Паренти, един от съвременните изследователи на източната и западна литургическа традиция, визира изследванията на Й. Тарнанидис от Солунския университет, който през 1988 г. публикува описание на глаголическите и славянски ръкописи с номер – 5/N, открити през 1975 г. в Синайския манастир „Св. Екатерина“^[76]. Изследваните от Тарнанидис листове на този паметник са малко и не са достатъчно добре запазени „повечето от текста е разрушен и трудно четим“^[77], и „се оказва труден процес поради отсъствието на снимков и микрофилмов материал на оригиналите“^[78].

Според Тарнанидис тава въпрос за древен документ, който се определя като Sinai Missal (Old Slavonic Glagolitical Missal), от „западната литургическа традиция^[79], отразяващ „в пълнота на това описание, и както самият той отбелязва, дори терминологията, напр. мьша и префациэ (missa^[80] и preafatium^[81]) – е напълно западна“^[82]. „Става въпрос за мистична молитва от Светата Литургия; Praefatia на св. ап. Андрей, Рождение на св. Йоан Кръстител, светите мъченици, Пасхалната Неделя, Петдесетница, св. Григорий, и молитви към св. Ангели, към св. Йоан Кръстител, и за Благовещение“ (fol. 14^r _– 58^r)^[83].

Тарнанидис отбелязва: „Много е трудно на този етап да се сравни MS 5/N с Киевския Мисал или всякакъв латински прототип, поради големите щети, които текстът е претърпял. Но аз вярвам, че това специално откритие в Синайския Манастир ще отвори нова глава в историята на латино-славянската литургическа традиция. Това е, защото в езиково отношение ръкописът е Южнославянски, но като типик и терминологично е Западен, и принадлежи към периода – единадесети – дванадесети век, от който имаме сравнително малко писмени паметници. Това ще доведе до много дискусии и дори може да съживи теорията, че Кирил и Методий с превели ad hoc Литургията на св. Петър, за да бъде използвана в Моравия. Разбира се, наскоро открития Мисал не запазва никакви моравски лингвистични следи…, но може да се смята за продължение и Южнославянско копие на някой моравски текст, като например Киевския Мисал“^[84].

Това означава, че Светите братя са създали собствено автентичен славянски богослужебен тип със селективен и смесен характер, което е трябвало да задоволи напълно интересите, както на традиционните църковни кръгове, така и на новопросветените и славяноговорящите по онези земи, така и на обществената културна и дипломатическа мисия на Византия и Рим. Това е ясен пример за симбиозата между дипломатическата и литургична дейност в по-широкия смисъл на думата. Оказва се, че дипломатическата мисия на Братята-просветители е модел на служението на Бога и народа, така както литургията е народното служение на Бога. Според изследователите, Киевските листи представят римо-славянската традиция, като също се основават на текста на „Оrdo Missae“ от литургията на св. Петър.^[85] Същите изследователи, в лицето на Молберг, смятат, че по своя характер западната римска литургия, преведена на гръцки и редактирана с някои местни прибавки, е била в употреба дори за един определен период в Солун, когато през ІV век архиепископът на града е носил титлата „Vicarius Domini Pape per Illyricum“. Съществува славянска и грузинска версия на Петровата литургия. Киевските листи вероятно са били преведени от св. Кирил по време на престоя му в Рим, когато прибавя към „Ordo Missae“ вариационни части, за да може да се отслужва римо-славянската литургия, което е засвидетелствано от факта, че в месата на св. Климент папа Римски, освен молитвата в чест на светеца се намира и друго oratio, secreta e postcommunio в чест на санта Феличита (santa Felicita – римска светица, която е била прославена в Рим).  Неслучайно проф. архим. М. Аранц, един от най-известните изследователи на византийската литургическа традиция, в неговите изследвания на древните литургии в “Anaforae antiquiores”^[86], когато изяснява Римската анафора определя, че главния извор за римската меса е Сакраментариумът, който съдържа молитвите на свещеника, постоянна константна част – ordinarium missae и променяща се вариационна част – proprium missae. За нашето изследване интерес представляват четвъртата евхаристийна молитва на Римската църква, позната също като александрийска редакция на анафора на св. Василий Велики, Римският канон – І евхаристийна молива, чийто текст се използва и в Миланския обред, с коментари на св. Амвросий Медиолански, както и Лионския обред. Тази Четвърта част на Римския канон в състава на Медиоланската литургия, в началото и титула, се нарича „западна литургия от гръцки тип”^[87]. Такава литургия съществува в Мисала на папа Адриан, която е преработка от литургистите на Карл Велики на Римския канон, чийто първи превод се намира в Киев. Явно става въпрос за една и съща литургия, съвпадаща с текста на Киевските листи и съставена по времето на освещаването на славянскте книги при папа Адриан ІІ в Рим. Поради факта, че първите християни в Рим и Александрия са били евреи с гръко-римска култура Римския канон се свързва с Александрийския, като се отриват и много сходства в текстовете. През VІІІ в. литургията на св. Петър намира своето битие в Италианските и в Адриатическите гръцки Църкви. Вероятно познавайки цялото това многообразие на литургични форми Светите братя, и по-специално Кирил, е пригодил богослужебните текстове на латинската традиция към нуждите на славяните. Много от славистите, привъженици на версията за превод само на византийските богослужелни книги, респ. византийско-славянската литугията, отричат мнението за наличие на римо-славянска литургийна версия. Но след откриването на Киевските листи монс. Джузепе Вайс, работейки върху най-древните глаголически мисали доказва, че римо-славянският ритурал има Кирило-Методиев произход^[88]. Историческите факти са в полза на гореизложеното мнение. Св. Кирил е дочул от посланиците на принц Ростислав, че в Моравия германските мисионери са започнали да въвеждат западен тип литургия. За да не бъде застрашена просветителската мисия на византийската империя, св. Кирил, познавайки литургията на св. Петър, използвана, както стана ясно и в Солун, много преди заминаването си за Моравия е направил славянския превод на „Ordo Missae“. Така, пристигайки във Велика Моравия, виждайки реалната ситуация, св. Кирил решава да адаптира вече придобил гражданственост западен ритуал на славянски език. Това е ставало с голямо внимание,  за да не създаде проблеми сред новокръстените. Факт е, че през IX век древните ритуали са били още в период на развитие и оформяне, за да се достигне до днешния им вид, тъй като „процесът на интегрирането на източните и западни ритуали, при който римският се наложи с малки изключения над целия римокатолически свят, а византийският напълно над целия православен свят, още не е завършил^[89].

 

Духовно и свещено служение на св. Константин–Кирил Философ и св. Методий

 

Както беше споменато в изключителния писмен паметник „Италианска легенда“, написана от Атанасий Библиотекар^[90] (около времето от 879 до 882 г.) имаме важни свидетелства за дейността на Светите братя. В книгата на А. Стойкова „Първоучителят Методий“: „Ето защо както досточтимият папа, така и целият римски народ въздавали Богу най-големи благодарности и хваления, радвали се и се веселили в Господа, понеже след толкова дълго време Господ благоизволил в тяхно време да бъде приет в собствения си град светият и апостолически мъж, наследникът на Петър – първенеца на апостолите, а така също и да прослави със своите знамения и добродетели не само целия град, но и целокупната Римска империя. След като изказали много благодарности на споменатия философ заради голямата му заслуга, те посветили неговия брат Методий за епископ, а други от техните ученици за свещеници и дякони“.^[91]

Интересен е текстът, публикуван от А. Милев в „Жития на св. Климент Охридски“, който разглежда един от многото важни и дебатирани въпроси^[92] – за епископството на св. Кирил: „Като изказали много благодарности на споменатия философ за толкова голямото благодеяние, те посветили за епископи него (Кирил – б.а.) и брат му Методий…“^[93]. За този факт текстът се разминава с този публикуван от А. Стойкова. Според някои изследователи като Е. Георгиев вероятно Велетрийският епископ Гаудерих, като съвременник на двамата братя^[94], се счита автор на Легендата като събирач на материали за живота и свидетелствата на св. Климент Римски. Гаудерих моли Атанасий Библиотекар да събере гръцките сведения и да ги преведе на латински език, както свидетелства и ЖК^[95]. Определен от папата заедно с епископ Формоза епископ Гаудерих „да ръкоположи в свещенически и дяконски чин някои от учениците на двамата братя“^[96].

Всъщност, както свидетелства преводът на Италианската легенда – в стария и новия текст – има разночетения, породени от повреда на ръкописа, които създават горепосочените разлики и проблеми при изследването. „Новият текст на Италианската легенда „те посветили неговия брат Методий за епископ („consecraverunt fratrem eius in sacerdotem“) предава един факт, който стои в пълно съгласие с всички други извори за живота и делото на двамата солунски братя. Никъде не се говори за посветяване на св. Кирил в епископски сан. Досега единствен старият печатан текст на Италианската легенда съобщава буквално „те посветили него (= Кирил) и Методий за епископи“ (consecraverunt ipsum et Methodium in episcopos). Това място е смущавало не един изследовател в тази област. Въз основа на стария текст са правени редица изследвания. Новият ръкопис на Италианската легенда по окончателен начин разрешава и този спорен въпрос“^[97]. Вероятно Константин е посветен от папата във велика схима – τὸ μέγα ἀγγελικόν σχῆμα десет дни преди смъртта му с името Кирил. Но, както свидетелства Пространното житие на св. Климент Охридски – още в Константинопол Константин Философ е бил посветен в малка монашеска схима – τὸ μικρὸν ἀγγελικόν σχῆμα, като целибатен, и е бил посветен в свещен сан „и постригьше е на поповьство“^[98]. След Магнаурската школа, намираща се непосредствено до Константинополската катедрала „Св. София“, Константин Философ „бива ръкоположен за свещеник и назначен за хартофилакс на Великата църква. Изворите правят разлика между понятието „поповство“ и „монашество“ или „черноризство“^[99]. ЖК свидетелства: „Този млад философ не обича тоя живот; но да не го изпуснем от обществото, нека да го пострижем, да го посветим на духовно звание и да му дадем служба – да бъде библиотекар на патриарха в „Света София“, та поне така да го задържим“ ^[100]. В коментарите на ЖК от Х. Кодов, както и от публикацията на прот. Бл. Чифлянов е ясно, че дадената информация в оригинала е свързана с посвещение въобще, а не конкретно с ръкоположение в една от трите свещени степени, макар че според свидетелството на византийския канонист Теодор Валсамон Константин е наречен „уста и ръка на патриарха“, което за онова време, според изискванията на патриаршеската администрация служението – хартофилакс е имало голямо значение по чест „и в много случаи той е имал известна власт и над епископите“^[101], което несъмнено е било предпоставка и необходимо условие от ръкоположение (хиротония) или поне ръковъзлагане (хиротесия). Проф. прот. Благой Чифлянов дава най-точно информация, относно този проблем: „Авторът на житието свързал в едно изречение свещенослужителството и библиотекарската служба и категорично заключил: „Еже и сътворше ему“^[102]. От факта, че Константин никъде не е наречен свещеник, не можем да заключим, че той не е бил такъв, защото Методий никъде не се титулува свещеник, а бил посветен „на поповство“^[103].

Молитвата, която св. Кирил произнася в края на своя живот, „по форма е свещеническа и само този факт би бил достатъчен, за да приемем, че той бил свещеник преди да бъде постриган за монах в края на своя живот^[104]“. Изворите много точно определят и монашеското пострижение, както свидетелстват ЖК^[105] и ЖК^[106], с термините „монашески образ“, „черноризец“^[107]. Аргументът,  че водачът на мисията в Моравия, какъвто е Константин Философ, е трябвало да бъде в свещенически сан, също се приема за сполучлив от изследователите^[108].

Оттук трябва да направим извода, че по традицията на Източната църква Константин първо се посветил и бил презвитер в Константинополската катедра, след което приел пълните обети и получил от Западната църква великата схима, с което му се дало и името Кирил: „Щом обаче предусетил края на живота си, той приел монашеска схима, която отдавна желаел, но поради скромност не я приемал като нещо велико и надминаващо неговите сили. Като преживял в това звание десет дни и като приел светлината към светлината, той се преселил на небето, където е Христос…“^[109].

 

Дипломатически и църковно-политически трудности по време на Кирило-Методиевата мисия

 

„Оставени без подкрепа от страна на Империята, православните учители се оказали в остър конфликт с немското духовенство, т.е. „франките“, които получили поддръжка от съседната Източнофранкска империя… основавайки се на изворите^[110], е видно, че гърците, въпреки, че нямали особена политическа подкрепа, те показвали същите изисквания към варварите, както и към поданиците на императора… византийските мисионери проявили достойна за възхищение принципност: те не правили разлика нито между знатни и  прости хора, нито между неофити и византийци. „Закон судный людем“ постановявал същите наказания за нарушение на брачните норми, каквито съществували отдавна в християнското византийско общество. Всичко това не могло да не изплаши славянските благородници от гръцките клирици и станало една от причините за неуспеха на целия Кирило-Методиевски проект“. От своя страна, след отправянето на братята във Велика Моравия, Империята не показала никакъв интерес към съдбата на това дело. Константинопол не претендирал за включването на тази страна в състава на своята църковна юрисдикция, нито конфликта с Рим по повод латинския обред, въведен в Моравия, нито защитил своите посланици, когато те е трябвало да бягат от гоненията на „франките““^[111].

Учудващо е защо папа Йоан VIII решава да забрани извършването на славянската литургия, тържествено одобрена няколко години по-рано от неговия предшественик папа Адриан II. От различни указания може да се направи извода, че Йоан VIII не е бил главният поддръжник на славянската литургия. Но възниква въпросът: ако папата беше забранил на Методий, то как той е могъл да продължи да служи на славянски език? Може би Методий е бил убеден, от една стряна че забраната на славянската литургия би било фатален удар за мисията, а от друга, че папата не е бил добре информиран. Св. Методий помолил папския легат Паоло от Анкона, да предаде на папата неговите отговори. Като се има предвид, че след това нямало други забрани от Рим, би могло да се предположи, че папата е променил мнението си. Но  по-късно св. Методий отново е в Рим през 880 г. да се защитава по горепосочените обвинения и най-вече за славянската литургия с надеждата, че папата ще изслуша аргументите му и ще промени мнението си. В булата „Industriae Tuae“ за щастие отново се доказва стойността и необходимостта от славянския език в литургическата практика и то с много по-аргументирани позиции от страна на папата. Папата вече прославя славянската писменост, четивата на Стария и Новия Завет на славянски, както и проподведта на славянски. „Industriae tuae“  (Вашето усърдие) е папска була на Папа Йоан VIII, от 29 юни 880 г., с която се благославя използването на славянски език в литургията и създаването на Архиепископията на Моравия, начело със св. Методий, както става ясно от представените латински извори и превода им на български език. Издаването на булата е голям  успех за външната политика великоморавския княз Святополк I, тъй като папата признава славянския владетел за равен с другите християнски владетели в Европа. Оригиналният текст на булата не е запазен. Препис от нея е включен в Кодекс от Монте Касино от XI век: „Nec sanae fidei vel doctrinae aliquid obstat sive missas in eadem sclavinica lingua canere, sive sacrum Evangelium vel lectiones divinas novi et veteris Testamenti bene translatas et interpretatas legere aut alia horarum officia omnia psallere“.^[112] Вероятно основният аргумент, който е поддържал папата, е бил Свещенните текстове и проповедта да бъдат на латински, а не на славянски, но това не се отнасяло вече за свещенослужебните текстове на Литургията (мьша). Според Р. Марти „латиницата присъства по пряк или непряк начин и в Кирило-Методиевската традиция, и то от най-ранно време“^[113]. Доказателство за това е трактатът на Черноризец Храбър, според който славяните в периода, в който все още нямали писменост са използвали латински или гръцки език^[114].

Ясно е свидетелството на историческите факти, че прокарването и апликирането на славянския език в литургията, независимо в коя нейна част, е било въпрос на конфликт между папата и мисионерите, макар, че последните официално са имали пълно основание за реформа. Проблемът е бил появилата се римо-славянска версия на латинската меса, която е била защитена единствено със силните апологетични аргументи и дипломатическа гъвкавост на Светите братя. Поради усложнени обстоятелства през 885 папа Стефан V отново забранява славянската литургия. А, след продаването в робство на учениците Методиеви, те били приети от българския княз Борис-Михаил. Ето свидетелствата на латинските извори в писмата на папа Йоан VIII, които показват колебанието към делото на св. Методий, преди неговата реабилитация^[115]. Ето какво свидетелстват латинските епистоларни извори: „Папа Йоан VIII нарежда на Панонския архиепископ Методий да дойде в Рим, за да се защити във връзка с повдигнатите срещу него обвинения. (края на юли-юли 879 г.)“. Методий отива в Рим като архиепископ на Великоморавия и Панония^[116].

Неуморимата дипломатическа битка между Римския престол и Империята на Изток, за църковната юрисдикция по българските и славянските земи, е засвидетелствана от многобройните писма от папа Йоан VIII до българския княз Борис – Михаил, в които го нарича „karissimum filium nostrum his nostris apostolarus litteris visitamus et nostris apostolicis spiritaliter amplectimur ulnis“, както и до Моравския княз Светополк. Някои от писмата на папа Йоан VIII, както е видно от горепосочените, представят както съмненията, така и оправданието, относно правотата на вярата и начина на извършване на литургията от страна на Методий като архиепископ Панонски.

Последното писмо подчертава хипотезата, че Светите братя са използвали богослужебните форми и езика за служене на Литургията според местната традиция на мястото, където са се намирали, както свидетелствват някои от съвременните изследователи^[117]. Логично е да се подкрепи тази позиция, защото, използвайки принципа на културна компилация, славянските Просветители са действали така, за да имат сигурен успех в мисията си, разпространявайки я сред различните народи с различни традиции, култура и език. Това доказва и силната вяра на светите равноапостолни братя Кирил и Методий във вселенския характер на Божието слово, което може и трябва да се проповядва на всички езици, независимо от съществуващата практика богослужението да се извършва само на т.нар. свещени езици. Литургистите, изкуствоведите и музиколозите също приемат една такава теория, според която може да се направи извода, че в богослужебната и музикална практика на св. Кирил и Методий е била в употреба както византийската музика с новите текстове, преведени на славянски език, така и латинската музика, адаптирана от тях според литургическата необходимост.

От следващите свидетелства на текстовете става ясна папската позиция към Кириловото дело и мисия, според която, независимо от многото лъжесвидетелства и доносничества срещу неговия брат Методий, той успял да запази силната си позиция в Рим и благоволението на папата. Ето какво свидетелстват латинските епистоларни извори: 30. „Папа Йоан VIII пише на княз Светополк Моравски, че вярата на Моравския архиепископ Методий е призната за православна…; възхвалява употребата на славянски език при отслужване на Божествените служби. (юни 880 г.); „Ние желаем на твое прилежание да бъде известено, че когато нашият събрат Методий, досточтимият архиепископ на светата Моравска църква, заедно с твоя довереник Семизисна дойде в храма на светите апостоли Петър и Павел и в присъствието на нашата папска особа, произнесе ясна реч…“; „И тъй ние запитахме този достоен архиепископ Методий в присъствието на нашите братя епископи – дали вярва в символа на Православната вяра и дали по време на светата литургия го произнася така, както е известно, че го пази светата Римска църква, и както той е възвестен и предаден от светите отци в шестте Вселенски събора, съгласно евангелската заповед на нашия Господ Христос“; „И накрая, по право възхваляваме славянското писмо, изнамерено от Константин Философ, за да прозвучат на него дължимите на Бога молитви, и заповядваме на този език да бъдат разказвани проповедите и деянията на нашия Господ Христос, защото да славим Бога не само на три, но на всички езици ние сме подбуждани от свещената власт, която предписва, казвайки: „Хвалете Господа, всички племена, възхвалявайки Го, всички народи“.

Разбира се, не трябва да се  отминава и факта, че във времето на св. Кирил и Методий се наблюдава едно взаимно преливане на придобитите ценности на културата, изкуството, музиката^[118], въобще и на богослужението и църковната музика, в частност, като една проява на социо-етническа и религиозно-културна търпимост^[119] между Константинопол и Рим, благодарение на която в началото мисията на св. братя е била възприемана като нещо естествено и успешно. Трябва да се подчертае и дипломатическата дейност на св. Константин-Кирил и Методий, за която те несъмнено са били най-подготвени.^[120] На въпроса – кога за първи път св. Кирил е изпълнявал западния богослужебен ритуал на славянски език може да се отговори – вероятно още в Рим. Основателно е това мнение, тъй като за да въведе славянския език във византийския ритуал, е имал нужда от благословение и разрешение от Константинополския патриарх, по същия начин, за да въведе славянския език в латинския ритуал, просветителят е имал нужда от разрешението и на римския папа. Това, както е ясно от изворите, става в Рим през 867 година. И не е било толкова лесно да се възприеме. Макар, че е била една невероятна и неповторима идея, погледната през призмата на съвремието, дори революционна. Фактът, че е направена литургическа замяна на един език с друг, е революционно, но още по-изненадващо е това, че една от необходимите промени е била преводът на латинския ритуал на славянски език. Римо-славянската литургия е единственото изключение от общоприетото схващане, според което римската меса е трябвало да се служи на латински. Същото важи и за византийската литургия, която някои още до сега смятат, че трябва да се служи на гръцки. Тази транплантация на ритуал върху езикови и стилови литургически практики всъщност е било нещо абсолютно естествено в условията, в които са проповядвали Светите братя. Може условно да се определи следният принцип: северни славяни – апликация на латинската литургия със славянски език, южни славяни – апликация на византийската литургия със славянски език.

Така, на основанието на свидетелствата на изворите за дипломатическата и литургическа дейност на светите братя Кирил и Методий, може да се разбере мотивът, според който св. Кирил е провеждал горещи диспути с германските, венециански и дори римски духовници. ЖК и ЖМ ни обръща внимание на борбата с германските клирици и всички подръжници на триецичната ерес. Свети Кирил е успял да победи в диспута с аргументи на базата на Свещеното Писание. Най-важното е, че тях той спечелва папата с идеята да преведе литургията на славянски, след което папата благославя свещените книги на славянски език през първите месеци на 868 г. Друго доказателство за благословението на папата за извършване на мисията сред северните славяни е писмото на папа Адриян ІІ, дадена на св. Методий, когато заминава от Рим за Моравия и Панония през 869 г., което, както е видно от изворите, е трябвало да бъде предадено на князите Ростислав, Светополк и Коцел, за да се изпълни^[121]. Това писмо е запазено на славянски език, открита в на ЖМ. Ето част от текста^[122]:

„Адриан, епископ и раб Божи, до Ростислав, Светополка и Коцеля. Слава на Бога във висините и на земята мир, между човеците благоволение. Чухме за вашите духовни дела и сега жадуваме с желание и с молитва за вашето спасение. Виждаме, че Господ е въздигнал вашите сърца да Го търсите и ви е показал, че на Бога трябва да се служи не само с вяра, но и с добри дела; защото вярата без дела е мъртва и загиват ония, които мислят, че познават Бога, а пък с делата си се отмятат от Него. Затова вие поискахте учител не само от този светителски престол, но и от благоверния цар Михаил и той ви изпрати блажения философ Константин заедно с брата му, докато ние не успяхме. А те като узнаха, че вашите земи принадлежат към апостолския престол, не извършиха нищо противно на каноните, а дойдоха при нас, като донесоха и мощите на свети Климента. Ние добихме от това тройна радост и решихме, след като изпитаме, да изпратим във вашите страни Методия, нашия духовен син, мъж съвършен по разум и правоверен, като го ръкоположим заедно с учениците му, да ви поучава, както вие поискахте, и да ви обяснява на ваш език книгите на целия църковен ред в пълнота, заедно със светата меса, сиреч литургия, и с кръщението – както беше започнал философът Константин с Божията благодат и с молитвите на свети Климента. Също тъй, ако някой друг би могъл достойно и правоверно да ви поучава, нека това да бъде благословено от Бога, от нас, и от цялата вселенска и апостолска Църква, та да свикнете добре с Божиите заповеди. Спазвайте само това единствено правило: на литургията апостолът и евангелието да се четат първом на латински, а след това на славянски, та така да се изпълнят думите на Писанието: Да възхвалят Господа всички народи (Пс. 116:1) …“[123]. Както се вижда, писмото не споменава какъв е бил ритуалът латински или византийски. Но от факта, че се споменава думата Messa – „mša“, „liturgia“, може да се направи изводът, че това е бил римски ритуал^[124] на славянски език.

Проблемите и обстоятелствата не омаловажават делото на мисията и дипломацията на Светите братя, напротив – доказва техния духовен, литургически и мисионерски принос, който дори с малки компромиси е постигнал целта си. Ясно е, че за постигането идеалната  цел  на мисията – евангелизация на всички народи със славянски произход по цялата територия на Империята на Изток и на Запад, е трябвало да се направи най-големият дипломатически процес, несъмнено свързан с търсене на компромис и неговото намиране – адаптация на латинската литургия със славянски елементи – адаптация на езика и ритуала – смесване на византийско-латински литургически елементи. Многото свидетелства на изворите доказват трудния път на св. Кирил в утвърждаването и стабилизирането на църковната политика по отношение на богослужебните и просветителски принципи, които той прилага в своята апостолска мисия – утвърждаването на славянската писменост и култура. Неговото дело е пример за висока църковна и дипломатическа подготовка и ерудиция, която дава силен тласък в развитието на международните църковни и политически действия от Средновековието до днес.

„Блажен е градът, който е приел третия изпълнител на Божия промисъл. И наистина този блажен се яви, за да довърши недовършеното от двете върховни светила. И затова Господ Бог разпореди той да получи пречестен покой при тях. Той почина в мир в Господа през 6377 (=869) година от сътворението на целия свят, в четиринадесетия ден на месец февруари. И след като завърши всички служби и трудове, той се присъедини към всички свети отци поради живота си и вярата си. Той стана с ангелите като ангел, с апостолите – апостол, с пророците – пророк, съучастник в божията слава заедно с всички светии. Преподобни учителю, заедно с тях моли се за нас, които чествуваме твоята преславна смърт за слава на Пресвета Троица – на Отца и Сина, и Светия Дух – сега и всякога, и во веки. Амин!“[125]

 

Бележки

[1] Петканова, Д. Константин-Кирил – денница на славянския род. София, 1994, с. 5.

[2] Пак там, с. 53.

[3] Пак там, с. 54.

[4] Пакт там.

[5] За буквите и азбуката виж пак там, с. 54-70.

[6] Петканова, Д. Константин-Кирил…, с. 74.

[7] Стойкова, А. Възникване и развой на старобългарската литература през IX и X век. Кирило-Методиево дело (предпоставки и резултати). – В: „История на българската средновековна литература“. Съст.: А. Милтенова, автори: А. Агнушува, Д. Атанасова, А. Бояджиев, Н. Гагова, М. Димитрова, М. Йовчева, А. Милтенова, Т. Славова, А. Стойкова, Л. Тасева. София, 2008, с. 45.

[8] По-широкото разбиране на тази дума е свързано не само с литургията на Евхаристията, но с цялото богослужебно последование. Познато в църковната богослужебна традиция на Църквата като тържествено шествие – „лития“. Литията (λιτή) е литургично шествие, състоящо се от духовници и миряни, които извършвали процесия от едно на друго свещено място. Тази литийна служба може да предхожда евхаристийната служба при честването на определен празничен ден, или да бъде отделно богослужение, напълно независимо от обществената литургия. В Йерусалим, тези процесии са били ограничени до Страстната седмица, но в Константинопол, те са били обичайни през цялата година и са били свързани с възпоменанията и честванията на светци, големи църковни празници, исторически събития  и природни бедствия. През ранния период от развитието на богослужението, във времето на т. нар. стационарна литургия, т.е. богослужение което се е извършвало извън пределите на храма, практикувано през IV-V в. по времето на св. Йоан Златоуст. В Типика на Великата църква, има шестдесет и осем празника в които литията е необходим ритуал. Императорът е участвал в седемнайсет, а патриархът в тридесет и две от тях. Срв. Taft, R. Oltre l’oriente e l’occidente. Per una tradizione liturgica viva. Roma, 1999, p. 263. Срв. Иванов, дякон И. С. Светата Литургия – център на православното богослужение. – В: Пътят на човека към Бога. София, 2005, с. 129-136; Византийски литургически песнопения в Южна Италия. – В: Българско музикознание, 2/2004.

[9] Cotsonis, John. Byzantine Figural Processional Crosses. Dumbarton Oaks Papers, 1994, p. 15.

[10] Срв. Кодов, Х. Пространни жития на светите братя Кирил и Методий. Църковноисторически и архивен институт при Българска Патриаршия. Синодално издателство, София, 1981. ЖК, гл. XVII.

[11] Милев. А. Жития на св. Климент Охридски. Кратко житие от Теофилакт Охридски, част III. Синодално издателство, София, 1955, с. 73.

[12] Писмо на Анастасий Библиотекар до Гаудерих Велетрийски.

[13] Петканова, Д. Константин-Кирил…, с. 52.

[14] Стойкова, А. Възникване и развой…, с. 44.

[15] Пространни жития на светите братя Кирил и Методий. Превод и коментар Христо Кодов. Църковноисторически и архивен институт при Българска Патриаршия. Синодално издателство, София, 1981, ЖК, XVII, с. 68.

[16] Стойкова, А. Първоучителят Методий. София, 1995, с. 64.

[17] В Католическата църква паметта на двамата братя се празнува на 5 юли, а в Православната църква се празнува на 11 май.

[18] Fontes Graeci Historiae Bulgaricae. Гръцки извори за българската история. (ГИБИ) – Т. IX. Произведения на Теофилакт Охридски, Архиепископ български, отнасящи се до българската история. „Живот, дейност, изповедание и кратък разказ за чудесата на Светия наш отец Климент, епископ български, написан от Светейшия и славен Архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България господин Теофилакт, който бил магистър на ректорите в Константинопол“. Подготвени от Илия, Г. Илиев, София, 1994, ЖКл., с. 13-14.

[19] За богослужебните средновековни песенни последования и техните богословски особености срв. Иванов, дякон И.С. Между ангелите и човеците. Литургическата музикално-химнографска традиция на исихазма. София, 2006.

[20] Срв. Слово за пренасяне мощите на Климент Римски (Херсонска легенда). – В: Христоматия по Старобългарска литература. Съст. Динеков, П., К. Куев, Д. Петканова. София, 1967, с. 19-24. Виж също:  Лавров, П. Материалы по истории возникновения древнейшей славянской письмености. The Hague-Paris, 1966, p. 149. Виж S. Kujumdzieva. Viewing the Earliest old Slavic Corpus Cantilenarum, Palaeobulgarica, 2, София, 2002, p. 89.

[21] Kujumdzieva, S. Пос. съч., с. 88.

[22] Карский, Е. Ф. Славянская кирилловская палеография. Ленинград, 1928, с. 233. Срв. Финдейзен, Н. Ф. Очерки по истории музыки в России, т. I, вып. I. Москва, 1928, с. 87. Срв. Петров, Ст., Хр. Кодов. Старобългарски музикални паметници. София, 1973, с. 21.

[23] Пространни жития на светите братя Кирил и Методий. Превод и коментар Христо Кодов. Църковноисторически и архивен институт при Българска Патриаршия. Синодално издателство, София, 1981, ЖК, XVII, с. 68: В старобългарския текст на житието и по-нататък, стои думата апостолик вместо папа. В Западната църква папата често е бил наричан с това наименование – apostolicus, dominus apostolicus, с което се е подчертавало, че той е пръв и непосредствен апостолски наместник в Рим. Поради това някои учени смятат, че употребата на това наименование  в ЖК (а също и в ЖМ) може да служи за доказателство, че св. Кирил и Методий са признавали първенството на папата. Други изследвачи обаче показват много убедително, че това наименование нерядко е било употребявано в Източната църква“.

[24] Пак там, ЖК, XVII, с. 38.

[25] Пак  там, ЖМ, VI, с. 79.

[26] Проповед Papa Benedetto XVI, Udienza Generale, Piazza San Pietro, mercoledì, 17 giugno 2009. ЖК, XVII, с. 69: „В старобългарския текст на житието църквата е наречена Фатни, от гр. Φατνη, което е било превод на лат. Praesepe („Ясли“). Навярно авторът на ЖК е чул и е усвоил това име от устата на гърците, които са живели в Рим и са именували църквата на свой език. Тази църква, която съществува и до днес под име Santa Maria Maggiore, е била любимият храм на папа Адриан още от преди папството му: той там прекарвал времето си в непрестанни молитви (jugibus orationibus incumbebat), от там е бил взет в деня на избора му и е заведен в Латеранския дворец. Затова навярно той е започнал тържествата около освещаването на славянските книги именно в тази църква“.

[27] Стойкова, А. Първоучителят Методий, София, 1995, с. 64.

[28] Стойкова, А. Възникване и развой…, с. 43.

[29] Тончева, Е. Към въпроса за музикалната дейност на славянските просветители Константин-Кирил и Методий, Българска Академия на Науките. – В: Старобългарска литература, кн.1, София, 1971, с. 95.

[30] E. Koschmieder, Wie haben Kyrill und Method zelebriert, Anfänge der slavischen Musik, 1966, 7-22.

[31] Стойкова, А. Първоучителят …, с. 64-65.

[32] Тончева, Е. Преславска керамична плочка с прокименов репертоар от IX-X в. като старобългарски музикален паметник. Муз. Хоризонти, София, 1985, с. 4.

[33] Чифлянов, прот. Бл. Богослужебният чин, преведен от св. братя Кирил и Методий в началото на Моравската им мисия. Синодално издателство, София, 1976.

[34] Срв. Кирило-Методиевска Енциклопедия. Т. IV, Българска академия на науките, Институт за литература. С., 2003, с. 401.

[35] Срв. Kujumdzieva, S. Viewing the earliest old slavic Corpus cantilenarum. – In: Paleobulgarica, XXVI, 2002, p. 87.

[36] Чифлянов, Прот. Б. Богослужебният чин …, с. 239.

[37] Симеон, Солунски архиепископ. Τὰ ἅπαντα, издание на Сп. Косулинос, IV, Περὶ τῶν νιχθημερῶν ἱερῶν ἀκολούθιον, гл. 45, Атина, 1882, с. 279. Цит. по Прот. Б. Чифлянов. Богослужебният чин, с. 238.

[38] Прот. Б. Чифлянов. Богослужебният чин…, с. 239.

[39] Срв. S. Kujumdzieva. Viewing the earliest old slavic Corpus cantilenarum…, p. 87-88.

[40] Прот. Ив. Гошев. Св. братя Кирил и Методий, София, 1938, ГБФ, т. XV. Цит. по Прот. Б. Чифлянов. Богослужебният чин…, с. 231.

[41] Срв. Прот. Ив. Гошев. Пос. съч., с. 36. Цит по Прот. Б. Чифлянов. Богослужебният чин…, с. 231.

[42] Прот. Б. Чифлянов. Богослужебният чин…, с. 230.

[43] P. Duthilleul. L’Evangelition des slaves, Paris-Tournai, 1963, p. 110. Срв. Прот. Б. Чифлянов. Пос. съч., с. 229.

[44] Пространни жития ЖМ, VIII, коментар 2, с. 80, 92-93: „Оригиналният латински текст на това папско послание не е намерен. То е запазено само в старобългарския превод … в похвалата на КМ. Някои по-стари учени са отричали неговата автентичност. Други, обаче, с напълно убедителни доводи и аргументи го смятат за автентично“.

[45] Срв. Peri, V. Il mandato missionario e canonico di Metodio e l’ingresso della lingua slava nella liturgi. In: Da Oriente e da Occidente. Le chiese cristiane dall’impero romano all’Europa moderna, vol. II, a cura di M. Ferrari, voll. I-II, Roma, Padova 2002, р. 933.

[46] Иванов, С. А. Византийское миссионерство. Можно ли сделать из „варварина“ христианина?. Российская академия наук. Институт славяноведения. Москва, 2003, с. 157-161.

[47] Ostrogorsky, G. The Byzantine Background of the Moravian Mission. DOP, vol. 19, 1965, p. 3-4. Цит по Иванов, С. А. Цит. съч., с. 159.

[48] Dittrich, Z. Christianity in Great Moravia. Groningen, 1962, p. 99-104. Цит по Иванов, С. А. Цит. съч., с. 159.

[49] Цит по Иванов, С. А. Пос. съч., с. 159.

[50] Peri, V. Il mandato missionario e canonico di Metodio e l’ingresso della lingua slava nella liturgi. In: Da Oriente e da Occidente. Le chiese cristiane dall’impero romano all’Europa moderna, vol. II, a cura di M. Ferrari, voll. I-II, Roma, Padova 2002, 933.

[51] Fontes Historiae Bulgaricae – Латински извори за българската история (ЛИБИ). Т. VII, Съставили и редактирали И. Дуйчев, М. Войнов, С. Лишев, Б. Примов. Отговорен редактор Ал. Бурмов. София, Българска академия на науките, Институт за българска история. 1961, с. 138-139.

[52] Peri, V. Пак там.

[53] Срв. Peri, V. Пак там.

[54] ЖМ, IX.

[55] Мюнхен, CLM 14008, f. 28. В този паметник на побратимените монаси от манастира в Райхенау се намира списъкът на шест имена – на Методий и неговите ученици, по време на заточението му в Бавария. Срв. Роланд, М. Пос. съч., с. 60-61.

[56] Чифянов, прот. Бл. Пос. съч.

[57] Tarnanidis, J. C. The Slavonic Manuscripts discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai, Tessaloniki, 1988. p. 104.

[58] Срв. Нiмчук, В. Киïвськи глаголичнi листки – най-давнiша пам’ятка слов’янськоï писемностi. Киïв, 1983.

[59] http://byzantinorossica.org.ru/ap_petr_slav.html

[60] Византинороссика, 2003 – 2016; Санкт-Петербургское Общество византино-славянских исследований, 2003 – 2016 http://byzantinorossica.org.ru/ap_petr_slav_278.html

[61] Пак там  http://byzantinorossica.org.ru/ap_petr_slav_104.html

[62] Пак там  http://byzantinorossica.org.ru/ap_petr_slav_332.html

[63] Tarnanidis, J. C. Пос. съч., 106-107.

[64] Sreznevskij, I. I. Римско-каторический миссал в древнем глаголическом списке. – В: Сведения и заметки о малоизвестых и неизвестных памятниках. St. Petersburg, 1876, p. 529-545. Цит. по Tarnanidis, J. C. Пос. съч., 106.

[65] Jagic, V. Glagolitica, 2. Wurdinung neuentdeckter Fragmente: Mit 10 Taf., Vienna, 1890, p. 58. Цит. съч. Tarnanidis, J. C. The Slavonic Manuscripts discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai, Tessaloniki, 1988, р. 106.

[66] Mohlberg, G. Il messale glagolitico di Kiew (sec. IX) ed il suo prototipo romano del sec. VI-VII. Atti della Pontificia Accademia Romana di Archeologia, Memorie, vol. II. Roma, 1928, p. 207-320.

[67] За структурните и езикови особености на ръкописа срв. Велчева, Б. Синайски мисал. Кирило-Методиевска енциклопедия, Т. III, София, 2003, с. 615-616.

[68] Сборникът се пази в Централната научна библиотека на Киев, със сигнатура ДА (П 328).

[69] Киевски листки. В: Православная енциклопедия. Том XXXIII. Киево-Печерская лавра – Кипрская икона Божией Матери. Москва, 2013, с. 309-311.

[70] E. Тончева. Към въпроса за музикалната дейност на славянските просветители Константин-Кирил и Методий, Българска Академия на Науките. – В: Старобългарска литература, кн.1, София, 1971, с. 100.

[71] „Първата такава нотация е използвана предимно във византийската богослужебна практика при четенето на Евангелските и Апостолски четива. Това е „нотация, чиито невми са придавали повече декламативно-речитативен израз на пеенето, отколкото истинска представа за неговия мелодически ход“. Срв. Иванов, дякон И. С. Между ангелите и човеците, Литургическата музикално-химнографска традиция на исихазма. София, Синодално издателство, 2006, с. 297.

[72] ἐκφώνησις – „Във времето на ранното Средновековие (от времето между IX и XII век.), … нови графични нотации се появяват сред близкоизточните християнски общности. Точки и тирета от античните еврейски песнопения и ранните сирийски християнски напеви, проправят пътя на една нова форма на нотация, по-късно наречена екфонетична“. Срв. Хърков, С. Ранни форми на невмено нотиране от IX и X век. В: Международна научна конференция „Изкуство и образование – традиции и съвременност”. Том II. Пловдив:  Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство, 2015, с. 26-37; Wellesz, E. A History of Byzantine Music and Hymnography. Oxford, 1961, p. 246.

[73] Сведения, които се отнасят до се разглежданата тема и по-точно документи, съдържащи екфонетична нотация от XI век, както например разгледаното по-горе Остромировото евангелие от 1056-57 г., съдържат знаци от т.н. пред-класическа система на екфонетичната речитативна нотация.

[74] Vasica, J. Slavische Petrusliturgie. Anfänge der slavischen Musik, Bratislava, 1966, p. 23-34. За славянската литургия на св. Петър виж също Vasica, J. Slovanska liturgie sv. Petra. In: Byzantinoslavika, 8, 1939-46, p. 1-54.

[75] E. Koschmieder, Op. cit. Срв. Tonceva, Е. Op. cit., 99.

[76] Tarnanidis, J. C. The Slavonic Manuscripts discovered in 1975 at St. Catherine’s Monastery on Mount Sinai, Tessaloniki, 1988.

[77] Пак там, с. 103.

[78] Паренти, Ст. Глаголический список римско-византийской литургии св. Петра. (Син. глаг. 5/N). – Palaleobulgarica, 18, 1994, № 4, с. 5; Parenti, S. Un testimone glagolitico della Liturgia Romano-Bizantina di San Pietro. In: A Oriente e Occidente di Costantinopoli. Temi e problemi liturgici di ieri e di oggi. Citta’ del Vaticano, 2010, p. 219-233.

[79] Tarnanidis, J. C. Пос. съч., 106.

[80] Чифлянов, прот. Бл. Литургика, София, 2008, с. : „От VI в. на Запад почнали да наричат св. Евхаристия missa. Отделни литургисти и лингвисти дават различно етимологическо значение на този термин. Най-правдоподобното е, че той произхожда от латинската дума missio (dimissio), с която западните християни първоначално означавали отпущането в края на литургията на оглашените и на верните, а по-късно така нарекли и цялата литургия. Под влияние на хуманистите от XVI-XVII в., които превеждали гръцките богос­лужебни текстове, на Запад почнали да употребяват и термините liturgia, liturgicus и пр. Думата liturgia намираме в книги, писани след 1541 г., за означаване на ла­тинската „месса”. До към XVIII в. терминът liturgia се употребявал за означаване на евхаристийната служба. От този век насетне западните писатели започнали да означават с този термин цялото християнско богослужение. В този смисъл той бе употребен и от Втория ватикански събор, който нарече Конституцията на свещеното богослужение “Constitutio de sacra liturgia”.

[81] Въведителна част на Евхаристийния канон (Анофора), в която се прави изяснение на вероизповедта на Църквата.

[82] Parenti, S. Op. Cit., 220.

[83] Tarnanidis, J. C. Пос. съч., 103.

[84] Tarnanidis, J. C. Пос. съч., 107.

[85] J. M. Hanssens, J.M. La liturgie romano-byzantine de Saint Pierre; Orientalia Christiana Periodica IV, 1938, р. 235-258; V, 1939, р. 103-150. J. VAŠICA, Slovanská liturgie Sv. Petra… , p. 1-54.

[86] Аранц, М. Евхаристия Востока и Запада, Руссикум, Рим, 1998, с. 37-39.

[87] По въпроса за особеностите на Римската литургия виж Чифлянов, прот. Б. Римската литургия преди и след Втория 44. Ватикански събор, ГДА, 1970-71.

[88] Vajs, J. Najstariji hrvatskoglagoljski misal. S bibliografskim opisima svih hrvatskoglagoljskih misala. Zagreb, 1948.

[89] Чифлянов. Прот. Б. Богослужебният чин…, с. 230.

[90] Атанасий Библиотекар – (ок. 800-880) бил виден римски писател, дипломат и църковник. Участвал е в написването на свидетелствата за живота на свети Климент папа Римски. Атанасий бил добре запознат с българския църковен въпрос. Срв. Трендафилов, Х. Христоматия по стара българска литература. Пловдив, 1998, с. 39-41. Италианската легенда е отпечатана за първи път през 1668 г. в латинските “Acta sanctorum”, II, с. 12-22, месец март, ден 9 “Vita cum translatione s. Clementis” („Житие и пренасяне на мощите на св. Климент“). Срв. Милев. А. Жития на св. Климент…, с. 135-158.

[91] Fontes Latini Historiae Bulgaricae, Латински извори за българската история, II (ЛИБИ) – София: Българската Академия на Науките, 1960. – Т. 2, съст. Ив. Дуйчев, М. Войнов, С. Лишев, Б. Примов, с. 300. Цит по Стойкова, А. Първоучителят…, с. 64.

[92] Срв. Georgiev, E. Italianische Legende, Sofia, 1939. In: Studia historico-philologica Serdicensia, vol. IV, p. 1-90.

[93] Милев. А. Жития на св. Климент…, с. 138.

[94] Cf. Analecta Bollandiana, t. LXXIII, fasc. III-IV, Bruxelles, 1955, p. 375-461. Цит по Милев. А. Пос. съч., с. 140.

[95] ЖК, гл. XVII.

[96] Климент Охридски. Събрани съчинения, т. III. Съст.: Ангелов, Б., Х. Кодов. София, 1973, с. 108. Срв. Милев. А. Пос. съч., с. 141.

[97] Срв. Лавровской, П. Был ли св. Кирилл Солунский епископом? – В: ЖМНПр, 238, 1885, с. 161-175; Милаш, Н. Словенски апостоли да-ли су светители. Зидар, 1888. Цит по Милев, А. Пос. съч., с. 151.

[98] Срв. Теодоров-Балан, А. Кирил и Методий. I, София, 1920, с. 34.

[99] Чифлянов, прот. Бл. Богослужебният чин…, с. 239.

[100]ЖК, гл. IV. Цит по Кодов, Х. Пространни жития…, с. 14-15.

[101] Бележка 10, 11 на ЖК, гл. IV. Цит по Кодов, Х. Пространни жития…, с. 45.

[102] Пак там, ЖК, гл. IV.

[103] ЖМ, гл. VI.

[104] ЖК, гл. XVIII. Срв. Чифлянов, проф. Бл. Богослужебният чин…, с. 241.

[105] ЖМ, гл. III.

[106] ЖК, гл. XVIII.

[107] Климент Охридски. Събрани съчинения, т. III, с. 187.

[108] Срв. Чифлянов, прот. Бл. Богослужебният чин…, с. 240.

[109] Милев, А. Пос. съч., с. 74.

[110] Житието на св. Кирил и Житието на св. Климент, и юридическия паметник „Законъ судныи людьмъ“.

[111] Иванов, С. А. Пак там, с. 159-160.

[112] Виж Snopek, František, List papeže Hadriana II. V pannonské legendě a bulla Jana VIII. Industriae tuae / historicko-kritický pokus Františka Snopka s dodatkem: Pseudoisidorovy dekretaly a sv. Methoděj, Olomouc, 1897.

[113] Марти, Р. Кирило-методиевската традиция (Ролята на латиницата в Кирило-Методиевата мисия и в България). Българска академия на науките, Кирило-Методиевски научен център. Кирило-Методиевски студии, Кн. 25, с. 59.

[114] Куев, К. Черноризец Храбър. София, 1967, с. 188.

[115] Папа Йоан VIII оправдава и освобождава св. Методий от затвора в Панония и го поставя Архиепископ на Моравия и Панония. Срв. К. Динков, История на Българската църква (четива), Враца, 1999, с. 39-40.

[116] Срв. Ангелов. Б. Ст. – Х. Кодов. Климент Охридски. Събрани съчинения. Т. 3. Пространни жития на Кирил и Методий. Българска академия на науките. София, 1973, с. 120-160 – Пространно житие на св. Константин-Кирил Философ; с. 160-212 – Пространно житие на св. Методий.

[117] Тончева, Е. Към въпроса за музикалната дейност на славянските просветители Константин-Кирил и Методий, Българска Академия на Науките. – В: Старобългарска литература, кн.1, София, 1971, с. 95.

[118] Срв. Георгиев, Е. Кирил и Методий. Истината за създателите на българската и славянска писменост. София, 1969, с. 70.

[119] Tончева, E. Пос. съч., с. 95.

[120] Иванов, дякон И. С. Мисионерското дело на св. братя Кирил и Методий и на техните ученици според музикалните и химнографски свидетелства. – В: Част I – Богословска мисъл, 2005, 1-2, c. 93-102; Част II – Богословска мисъл, 2005, 3-4, с. 65-77.

[121] Срв. Теодоров-Балан, А. Кирил и Методий. I, с. 91.

[122] Приложената снимка е от текста на Житието на св. Методий, VІІІ. Срв. Пак там, с. 90.

[123] Кодов, Х. Пространни жития на светите братя Кирил и Методий. Синодално издателство, София, 1981, с. 80.

[124] Michele Lacko S. J. Il metodo missionario dei SS. Cirillo e Metodio: la liturgia slava , in: Cirillo e Metodio. I Santi Apostoli degli Slavi. Conferenze tenute nel Pontificio Istituto Orientale nei giorni 9-11 Maggio 1963 per commemorare l’undecimo Centenario della Missione dei SS. Fratelli nella Grande Moravia, Roma: Pontificio Istituto Orientale, 1964, pp. 51-70. Срв. VM cap. VIII; Срв. Grivec, F. – F. Tomšič: Konstantin i Methodije Solunjani, Izvori; Constantinus et Methodius Thessalonicenses, Fontes. Radovi Staroslovenskog Instituta, knjiga 4. Zagreb 1960, p. 227.

[125] Из „Похвала за нашия блажен отец и славянски учител Кирил Философ“ от св. Климент Охридски.

 

Из сборника „Благовестие и мисия. Мисионерско и просветителско дело на светите братя Кирил и Методий и свети Климент Охридски“