Св. Йоан Кукузел – живот, творчество, епоха (богословски, литургични, музикални и духовно-аскетични аспекти)

За честванията

През 2020 г. се навършват 740 години от рождението на една от най-бележитите личности в историята на православната музикална култура – св. Йоан Кукузел, творец, протопсалт, педагог и теоретик. Според ЮНЕСКО годината му на раждане е 1280. Св. Йоан Кукузел е наричан в ръкописите „втори извор на музиката” и е удостояван с най-високите титли през Средновековието. Участва най-активно в създаването на репертоар, свързан с новата редакция на Йерусалимския устав и с учението на исихазма в края на ХIII и през първата половина на XIV в. Канонизиран е за светец наскоро след неговото успение. Оставя огромно творчество, което оказва влияние върху развитието на цялата православна музика чак до съвременността ни. Документира се в ръкописи от ХІV до ХХ в. и в многобройни преписи.

Св. Йоан Кукузел – живот и творчество

Св. Йоан Кукузел е сред най-великите православни композитори и теоретици на Византийската църковна музика, а славата му отеква от Средновековието до ден днешен на Изток и на Запад.

Според изследователските изводи плодотворната църковно-музикална, педагогическа и композиторска дейност на Кукузел се състои в следното: осъществява реформа на съществуващата до негово време музикална писменост, предимно в невмената система и нейната употреба; въвежда в употреба големите хирономични знаци – σημαῖα χειρονομίας, известни още и като големи ипостаси – μεγάλαι ὑποστάσεις – велики ипостаси, които се тълкуват като отобразени музикални знаци, свързани с исихазма и мистическото му учение; усъвършенства системата за употреба на знаците мартирии (свидетелствата), за които до негово време липсвала прецизност и организираност при поставянето им; редактира паралелно Стихирара и Ирмолога. През ХІV век в съдържанието на репертоара и музиката на тези две певчески пособия се наблюдават съществени промени (относно Стихирара – подобрения, допълнения и др., а при Ирмолога – довеждане до по-семпло музикално построение и изобщо опростяване); успоредно с редактирането на Стихирара поставя основите и на нотирания Възкресник, който по-късно се развива и обособява в познатата ни и днес самостоятелна певческа книга Псалтикиен възкресник; Кукузел е сред първите, отдали немалко от своите сили и умения за записване с ноти (невми) на устно предавани дотогава песнопения (от учител на ученик), което е свързано с преподаването на истината за вярата чрез музиката и засилва мистичния момент. Що се отнася до нововъведението в ръкописите, с кукузелевата реформа е свързано нотирането на Великата вечерня, песнопенията на която не се откриват в музикалните кодекси до ХІV век; утвърждава се калофонията и пападическия вид пеене, както и цялостната реформа в православната музика през ХІV век. Както свидетелства Славянският Ирмолог Рък. 1256 от 1309 година, в репертоара на Великата вечерня се появява една мелодия, приписана на Йоан Пападопулос Кукузел, която документира появата на нов византийски църковнопесенен репертоар. Рък. Синай 1256, изписан със средновизантийска нотация, се приема като извор, онагледяващ прехода от „старото“ към „новото“ музикално мислене. За този процес главната заслуга се приписва на преп. Йоан Кукузел. Това се отнася до реформираните от Кукузел музикални произведения и се приема, че определението „ново” (νέον) присъства в атрибуцията на немалко Кукузелеви мелодии. Аколутиите през XIV-XV век съдържат всички музикални творби, основавайки се на писмените свидетелства, понякога даже анонимни, и на традиционната практика на повече от 80 автори.

Калофонията – καλοφονία, т. е. сладкогласието, благозвучието – богато орнаментираното (мелизматично) пение, е сред главните елементи, които характеризират творческия музикален почерк на Кукузел, поради което неслучайно той е наричан създател на „метода на калофонията”; именно появата на една от най-важните певчески книги – Пападика, различна от използваните дотогава Стихирар, Ирмолог, Псалтикон и Асматикон, която била в употреба при провеждането на православното богослужение през периода ХІV-ХVІІІ век. Характерното за Пападиката е, че включва в съдържанието си песнопения от различен жанр, разпределени според мястото им в богослужението, което не се наблюдава при предшестващите я певчески книги. Най-рано датираната Пападика, известна на науката, е Рък. № 2458 от Атинската национална библиотека, писан според приписка в него през 1336 г, включваща и полиелейни калофонни стихове. Въвеждащата към калофонния цикъл полилейни мелодии рубрика в тази византийска музикална антология започва с думите: „От полиелея. Калофонни стихове, творение на майстор кир Йоан Кукузел“ (лист 100а), както и ръкописите: № 899 от ранния XV в. и № 2401 и 2406 от средата на XV в. (вторият е датиран от 1453 г.). Известно е, по данни в ръкописите, че св. Йоан Кукузел е основоположник още и на певческите книги Кратиматарион и Матиматарион. Ето защо жанрово стилистическата система се променя с появата на калофонния стил или т.нар. сладкогласие, свързано с основан на исихасткото учение засилен стремеж към „истинност” на музиката (спрямо архетипа – ангелското пеене), за постигане на богопознание.

Стилистическите особености на калофонните версии са систематизирани според следните няколко признака – голяма продължителност и експанзивност на мелодията; използване на пространни теретизми, повторение на думи и фрази от псалмовия текст; разместване, комбиниране и (или) манипулации с няколко различни псалмови стиха; използване на „палин“ и „леге“ модули; постигане на мащабно мелодическо разширение чрез повторение на мелодически образувания – модели. Изброените признаци се свързват с калофонните версии на Солунската традиция.

Промените във византийската музикална практика се свързва с появата на нов тип музикални сборници – μουσικὴ ἀκολουθία, за които се смята, че са придобили окончателната си редакция под перото именно на св. Йоан Кукузел. Тези сборници се приемат като пръв опит да се съберат на едно място всекидневни и празнични песнопения. Ролята на св. Йоан Кукузел за развитието на средновизантийската източноправославна църковна музика има голямо значение както за византийската църковно-песенна практика, така и за българската църковно-певческа традиция, в последствие и за българското богословие и българската музикална медиавистика. Както е известно, българската музикално-историческа наука счита, че св. Йоан Кукузел е българин по произход. Данните за наличието на песнопения от Кукузел, озаглавени „Полиелей на българката”, както и предположението, че посредством Кукузел византийската музикална практика е усвоила и някои особености на българската народнопесенна традиция, са достатъчно основателни. Агиографските извори приписват авторството на „Полиелей на българката“ на Ангелогласния Йоан. Доказателства за това са: Рък. 6/19 от Рилския манастир, л. 120a-120b, където стои титулът: ἡ βουλγάρα ποίημα κὺρ Ἰωαννου τοῦ κουκουζέλους; Рък. Атина 963, Рък. Кутлумуш 399, Рък. Атина 2401, Рък. Атина 904, Рък. Синай 1250, Рък. Атина 2406, Рък. Атина 2622, Рък. Атина 2599 и други.

Най-прочутата творба на св. Йоан Кукузел е т.нар. Хирономическо певческо упражнение, уникална по своя характер композиция и единствена в средновековната византийска църковна музика. Изследването на творбата се базира на пет новооткрити нейни преписи от периода ХV-ХVІІІ век, както и посредством известните и до днес образци, най – ранният от които се датира от ХІV век, а най-късният от ХІХ век. Хирономическото певческо упражнение на Кукузел е известно на музикално-историческата наука от различни извори: St. Blasien, 1774, ръкопис от XV век, Cod. Vaticanus graecus 791 от XV – XVI век; Cod. Gr. 5450 – ръкописът е от ХVІІІ век; Cod. 2458 от Атинската национална библиотека, под лист 3-4б, датиран от 1336 година.

В терирема в Рък. Атина 2458 прави впечатление наличието на голям брой хирономични знаци, които носят от една страна разнообразие при изпълнението, а от друга – закодираната музикална стилистика на композитора Йоан Кукузел, която е могла да бъде предадена само чрез живо участие в процеса на изпълнение и интерпретиране на мелодията. Много от тези хирономични знаци са изгубили своето значение поради отпадането им от практиката и отдалечаването от живата традиция на средновековното пеене.

(Ето как изглежда част от терирем по Рък. Атина 2458, транскрибиран от невмена на петолинейна нотация от проф. Е. Тончева):

Наличието на безгласните знаци, използвани в калофонните творби, разкриват мистичната страна на предложения музикален текст. Уникалността на Хирономическото певческо упражнение на св. Йоан Кукузел се изразява в това, че мелодията му е изградена изцяло от мелодически формули (тезиси), които са били употребявани във византийската музикална практика. Певческото упражнение на св. Йоан Кукузел има много голямо значение за изследването на византийската музика, създадено с дидактическа цел, то съдържа не само мелодически формули, използвани по времето на Кукузел, но и такива от по-стари видове византийска нотация. Поради това певческото упражнение е много ценно помощно средство за дешифрирането както на ранните византийски невмени системи, така и на най-старите руски нотации – кондакарна и крюкова. В българската музикална медиавистика, хирономическото упражнение на св. Йоан Кукузел дава възможност да се докаже съществуването на оригинална, различна от византийската, българска средновековна музикална традиция.

За това свидетелства славяноезичен превод на творбите на Кукузел от късновизантийския период, като: Атонския Иверски Рък. 544 от 1431 г. – автографа на известния монах Давид Редестинос – двуезичен гръцко-славянски запис на погребална стихира от Кукузел, както уникалния по своя облик гръцко – славянски ръкопис от втората половина на ХV век – т.нар. Желиговска антология – акултие Рък. Атина 928, където се откриват седем полиелейни припевни песнопения на Кукузел, преведени на славянски език. Този извор дава изключително ценна информация за славяноезичното средновековно църковно пеене на Балканите. Най-ранният открит и известен досега невмен запис на полиелейни припеви е в т.н. Бачковски фрагмент с мелизматично пеене от около 1281 г. В него е поместен най-ранният известен ни паметник на полиелейна песенност от късновизантийски тип, като тези ранни припеви са анонимни. Но според музикалните извори типа акултия от ХІV-ХV век, автор на полиелейния припевен репертоар е предимно св. Йоан Кукузел, като изворите му приписват девет припева, едновременно с единичните творчески изяви на неговите съвременници Йоан Гликис и Ксенос Коронис.

Със своето уникално и впечатляващо църковно-музикално творчество св. Йоан Кукузел се нарежда сред най-значимите и бележити личности, оставили ярка следа в историята на Църквата и човечеството. Основавайки се на редица събития и обстоятелства, свързани по един или друг начин с исихазма и съпътстващи в известна степен живота и творчеството на Кукузел, някои учени поставят въпроса и за евентуалната възможност самият той да е един от ревнителите и поддръжниците на това духовно-мистично течение в рамките на Православието, което в Кукузелево време се проявява с най-голяма сила. На подобно предположение навежда преди всичко житието на преподобния Ангелогласен, което се изследва обстойно, и доказва връзката му с мистиците-исихасти. В него Кукузел е представен в обаянието на един истински исихаст, привлечен вероятно от свежия полъх в съзерцателното монашество още във времето на константинополското му пребиваване. Показателно в това отношение е и духовно-поетичното творчество на Кукузел. Значителна част от химните му са по вид умилителни и носещи, според предназначението си, духът на исихазма творби.

За връзка на Кукузел с исихазма правят алюзия следните музикално-теоретични особености на творчеството му: творчеството му в пападическия и доброгласен вид пеене, характерни с мистичното си и внушаващо съзерцателна нагласа звучение, както и създадените от него кратими и териреми, отобразяващи небесните ангелски химни; близките му контакти с мелотворци, създали песнопения, посветени на видни исихасти; приносът му за преосмислянето и формирането на нотирания Възкресник, свързван с традициите и системата на живот на исихасткото монашество; приносът му за реформирането на самата музика, заедно с принадлежащата невмена нотация, което води до промяна на духа на църковните песнопения през цялата епоха. Използването на терирем и кратима музикални пасажи през XIV – XV век, свързвани с влиянието на исихазма в музикалната и химнографска практика, доказват този процес в Кукузелевото творчество и епоха.

Като пример:

Терирем пасажи:

А-не-на-не-и пасажи, наречени ананейки:

Алилуия пасажи (свързани с каденца в края на композициите):

За съжаление част от музикалната дейност на св. Йоан Кукузел е останала относително малко проучена. Основна причина за това е сравнително ограничената информация, с която се разполага, както за личността му, така и за творчеството му. Византийските теоретични и исторически съчинения приписват на Кукузел изключително голяма роля за развитието на византийската музикална традиция, наричат го неслучайно „втори Йоан Дамаскин”, „втори извор на музиката” и пр. Името му се свързва със създаването на калофонния църковно – певчески репертоар и с неовизантийската нотация. Поради това изследванията през последните повече от 70 години, а и тези в рамките на Проекта „Музикалното творчество на св. Йоан Кукузел – богословски, литургични и духовно-аскетични аспекти“, на основата на кукузелевите произведения и публикуваните изследвания, свързани с неговото творческо дело и църковен живот, навярно би преоткрило някои елементи и символи, свързани с богословската доктрина на исихазма, отразено в музикалната дейност на Ангелогласния.

Св. Йоан Кукузел – епоха

Изследванията, свързани с живота, творчеството и епохата на св. Йоан Кукузел, са обърнати както към писмената – пряка литургична традиция, така и към устната църковно-песенна традиция, предавана с векове от учител на ученик. Във Византия наред с устната певческа практика още през IV век се появява стремеж за въвеждане на музикална писменост – т.н. екфонетична нотация; но наред с екфонетичните извори, добре известни на византологията са ръкописи, изписани с палео-византийска нотация, чиито най-ранни извори, стигнали до нас, датират от ХІ – ХІІ век. В хода на това развитие невмените знаци се подлагат на най-различни видове систематизации. През ХІV в. в музикалните ръкописи с невмена нотация се утвърждава класификация на невмените знаци, която има за основа взаимовръзката между гласни – ἔμφωνα и безгласни – ἄφωνα невмени знаци. Наред с гласните невмени знаци (интервали, съобщаващи мелодически интервал, определен по отношение на броя на съставящите го φωνή – тонове или степени в един предполагаем звукоред) се обособява класът на т.нар. безгласни – невми) безгласни в смисъл на необозначаващи конкретен мелодически интервал), които, обозначавайки мелодически фигури, носят имплицитно информация за изпълнителските нюанси. Ето защо тези знаци (т.нар. велики или големи ипостаси – μεγάλαι ὑποστάσεις) заемат специално място в появилите се по това време дидактични творби, каквито са методите за тезиси (певчески позиции в смисъл на мелодически фигури) в пеенето, т.е. пеенето по мелодически формули (устойчива група от тонове, която се повтаря), характерни за творчеството на великите майстори протопсалти Йоан Гликис, преп. Йоан Кукузел, Ксенос Коронис. През късновизантийското време (ХІV – ХV век) се появяват и специфични музикално-теоретични трактати: на Мануил Хризафис, йеромонах Гавриил, както и на Йоан Ласкарис, Йоан Плусиадинос и др.

Класифицира видовете музикални трактати-пападики: от I тип: Cod. Barberini gr. 300 от XV век, Ms. 154 от Университета в Месина от XV-XVI век; от II тип: Ms. Vaticano Gr. 872 от началото на XIV век; от III тип: Cod. Vatic. gr. 791 от XVI-XVII век, Ms. Ottobon. gr. 317; Музикален трактат от IV тип: Ms. 610 от Великата лавра на Света Гора от XVI век, Codex 1656 от Великата Лавра на Св. Гора от XVII век; Музикален трактат от V тип: Ms. 310 от Манастира „Св. Екатерина” на Синай от XIV век. Макар и остаряло с времето това групиране на трактатите е ценно, тъй като оформя един по-общ поглед върху систематизацията на отделните кодекси от този период.

Водени от желанието да съхранят правилното разбиране и интерпретиране на църковната музика – да запазят традицията, създавана години наред от най-умелите и доказали се със своето знание за певческата наука майстори-творци, късновизантийските псалти пишат фундаментални църковно-песенни и литургични трудове с богат богословски характер, както и учебни помагала, които синтезират най-важното в областта на музикалното изкуство, теорията и практиката.

Същинската епоха на византийските музикоучители, музикотворци и музикописци (мелографски период) започва с дейността на Йоан Гликис, Никифор Итик, св. Йоан Кукузел и Ксенос Коронис (първата половина на ХІV век). Като връхна точка на тази епоха е уникалната музикална дейност на св. Йоан Кукузел. Началото съвпада с появата на нео-византийската или късновизантийската нотация, наречена още кукузелева нотна система, както и с откриването на певческите пособия – певчески теоретични трактати, наречени от изследователите на средновековното музикално наследство аколутии-антологии, включващи в състава си на едно място богослужебни невмирани химни от последованията на вечернята, утренята и светата Литургия. Началото на същинския мелографски период съвпада още и с появата на т. н. калофонно, доброгласно пение, внасящо в църковните служби повече празничност или тържественост, мистичност и ангелогласие, както бе споменато по-горе, се определя и тълкува от някои изследователи богослови, литургисти и музиколози.

В литургичните и средновековните музиколожки изследвания се изразява тезата, че появата на тези нови църковно-музикални книги и новия вид пение се дължи на утвърждаването в балканска употреба на Йерусалимския или Новосаваитския богослужебен устав (типик). Главните чинопоследования – вечерня, утреня и Литургия, по този устав, при празничните богослужби, са съединени в т. нар. Всенощно бдение – за разлика от почти повсеместно практикувания дотогава на Балканите Студийски устав, при който всяко едно от споменатите богослужения се отслужвало в определеното време от денонощния богослужебен кръг. Това именно довело до необходимостта по-важните песнопения от репертоара на тези последования да бъдат обединени според изискванията на Йерусалимския устав в едно църковно-певческо пособие, и това пособие било новият клас ръкописна псалтикия аколутие-антология, компилирана към началото на ХІV век, известна като пападика (Παπαδική). В изискванията на Йерусалимския и особено на Константинополския патриаршески устав на Великата църква „Света София“, се определя, че богослуженията трябва да се отличават и изпълняват с тържественост, отразяваща „небето на земята“, което е било напълно постигнато с появата на калофонното пеене по времето и в епохата на св. Йоан Кукузел. Поради това тази литургико-музикална стилистика се открива в късновизантийския или кукузелев период. През първата половина на Кукузелевия период, т. е. в късновизантийския период, активна музикална дейност развиват различни музикотворци и протопсалти, като Георги Кондопетрис, Димитрий Докиан, Йоан Клада, монах Теодул, Николай Кукума и йеромонах Григорий Бунис, Мануил Вриениос и Йоан Ласкарис и др., но през втората половина – поствизантийския период, процедурата на музикално украсяване продължава с нова сила и присъства в творчеството на голяма част от мелурзите. Това време е свидетел и на ново явление – в проспериращ план стилът на калофонията от псалмовите стихове се пренася и върху ирмосите. И така музикалният репертоар на Православната църква е попълнен с нов вид песнопения – „калофонните (сладкогласни) ирмоси”. Съчинители на такива образци са: Коринтският митрополит Марк, йеромонах Гавриил, Константин, Генадий и Гавриил и много др. Късновизантийският и поствизантийският период се свързват с редица промени в музикалната практика.

Появява се нов вид нотиран сборник – ἀκολουθία. Основната причина за това е появата на многоразпевността, изразяваща се в мелодическа множественост на даден богослужебен текст, т.е появяват се авторски и локални мелодически варианти. Тези образци представят и нова стилистика, която се разграничава и на терминологическо равнище (свързва се с определения като калописмос и калофоникон. Отличителното за тази стилистика е нейната повишена орнаменталност, която се постига чрез повишена свобода на комбиниране на традиционните орнаментални мелодически фигури. Голяма популярност придобива, както беше споменато, музикалният речник (Хирономическото певческо упражнение) на св. Йоан Кукузел.

Измененията в жанрово-стилистическо отношение намират отражение и в невмената писменост. Достигнала аналитичност на азбучно равнище и на лексикално равнище, равнище на развитието на мелодическите фигури-формули – орнаменти, които се разграничават в невмените записи, чрез прибавяне над или под основния ред на големите знаци. Във връзка с обогатяването на осмогласието в невмените записи се увеличава броят на междинните гласови сигнатури, на знаците за модулация. Третият период от развитието на византийските нотации намира сравнително добре документирано отражение и в балканските славянски страни, особено в България. Поредица двуезични музикални паметници от ХІV-ХV век свидетелстват за процеса на овладяване на късновизантийския репертоар на Балканите.

Тези и редица други приноси в живота и делото, творчеството и епохата, музикалното богословие и песенната стилистика на св. Йоан Кукузел доказват великата църковна, духовна, музикална и литургична дейност на Ангелогласния, и са основен пример за подражание на всеки славословещ Бога, с гласа и пеенето си, православен християнин.