Социално-етическите възгледи на митрополит Методий Кусев

ЦЪРКОВНА И ОБЩЕСТВЕНА ДЕЙНОСТ

Митрополит Методий е роден през 1838 г. в град Прилеп, Македония, под светското име Тодор Йовчев Кусев, като шесто дете в семейството на българите Йовчо и Екатерина.

Основното си образование получава в Алилодидактическото училище, а прогимназиалното – в “Елиникон схолион” в родния Прилеп. По-късно завършва Духовната семинария в Киев, а през 1888–1892 г., като стипендиант на Троянския манастир – и Духовната академия в Санкт Петербург.

През 1871 г. е избран за представител на Битолската епархия на Първия църковно-народен събор, проведен в Цариград с цел приемане на Екзархийския устав и избор на духовен глава на независимата вече Българска църква.

На 4 април 1873 г. приема монашество в българската църква “Св. Стефан” в Цариград, а на 24 ноември същата година е ръкоположен в архимандритски чин и назначен за протосингел на Пловдивската митрополия, на която длъжност остава до 1880 г.

През 1876 г. архимандрит Методий събира подробни сведения за жестокостите, извършени от турците при потушаване на Априлското въстание. На 16 май 1876 г. той заминава заедно с Пловдивския митрополит Панарет за Цариград и на организираното събрание в Роберт колеж излага събраните доказателства за трагедията на българския народ пред директора на колежа д-р Уошбърн, известния мисионер Лонг, кореспондента на в. “Дейли нюз” Пиърс и други представители на европейските страни. Тази инициатива, както и изпращането на Марко Балабанов и Драган Цанков в Европа със същата цел провокират общественото мнение в редица страни на Стария континент и създават предпоставки за свикването на Цариградската посланическа конференция за решаване на “българския въпрос”.

От 1880 до 1886 година архимандрит Методий изпълнява своя църковен дълг като протосингел на Екзарх Йосиф I в Цариград. През този период той оказва активно съдействие за откриването на много български училища и утвърждаване на просветното дело в Македония и Одринско.

На 28 септември 1892 г. в Цариград е открита Българската духовна семинария. За пръв ректор на семинарията е назначен архимандрит Методий Кусев, който поема управлението є на 7 октомври 1892 г. и работи на тази длъжност до началото на 1894 г.

На 24 април 1894 г. архимандрит Методий е въведен в епископски сан с титлата “Велички”. В историята на Българската православна църква диоцезът на Величката епархия е бил поверен за обгрижване на първия български епископ, който е служил на български език – св. Климент Охридски в 893 г.

На 14 юли 1896 г. с пълно мнозинство Св. Синод на Българската православна църква избира Величкия епископ Методий Кусев за каноничен митрополит на Богохранимата Старозагорска епархия. На 28 февруари 1895 г. митрополит Методий собственоръчно засажда първите фиданки и полага основите на уникалния лесопарк Аязмото в Стара Загора. През 1896 г. той създава и Старозагорския благотворителен комитет “Св. Йоан Милостиви”. На 15 септември 1902 г. митрополит Методий освещава храм-паметника “Св. Рождество Христово” при град Шипка.

Жизнения си път митрополит Методий Кусев завършва на 1 ноември 1922 г. Опелото се извършва в храм “Св. Богородица” в Стара Загора, след което тленните му останки са пренесени във вечното му жилище – до построения от него параклис “Св. Теодор Тирон”, под върха на Аязмото. 

СОЦИАЛНО-ЕТИЧЕСКИТЕ ВЪЗГЛЕДИ НА МИТРОПОЛИТ МЕТОДИЙ КУСЕВ

В съдбовно време за българския народ личността на Старозагорския митрополит Методий Кусев е олицетворение на обществен и църковен деец, който с родолюбивата си дейност дава своя принос за освобождението на поробеното Отечество и за реализиране на актуалните за този период религиозно-просветни цели. Конкретен израз на социално-етическите му възгледи представлява неговият труд “Възпитанието в духа на християнството” (Казанлък, 1895 г.).

Според митрополит Методий Кусев възпитанието и образованието имат основополагащо значение за формирането на човека като духовно-нравствена личност. Същността на възпитанието се състои в създаването на най-благоприятни условия, които биха могли да улеснят пробуждането на вроденото религиозно чувство и захранването му с истинска духовна храна. “Възпитание означава храна в духовен смисъл и тази потребност на душата показва ясно, че животът на човека не е продукт на сляпата материя, а творение на Абсолютната духовна Личност.”¹ Самото понятие “възпитание” предполага съществуването на душата “като личен дух”, поради което истинското и правилно възпитание е несъвместимо с материализма и атеистичното разбиране за живота.

Митрополит Методий Кусев разглежда възпитанието като процес, който подлежи на развитие и никога не спира, тъй като човек не би могъл да постигне абсолютно съвършенство. В този смисъл съдържанието и качеството на духовната потребност се определят, от една страна, от ограничените възможности на човешката природа, както и от нейните слабости и недостатъци, а от друга – от висшите духовно-нравствени цели, към които трябва да се стреми всеки човек в своя живот. Спасителят Господ Иисус Христос е разкрил тази истина, когато завещава възпитателно-образователния идеал за всички хора и времена с думите: “Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48).

Най-дълбоката същност на човека като нравствена личност се състои в неговото самосъзнание и в дадената му способност да мисли и съществува като различна от всички останали хора индивидуалност, както и в чувството на отговорност за своето поведение и отношението към Бога, себе си и ближните. “Личността в своето съзнание възприема себе си за едно и също “аз” през всичките стадии на възрастта, съсредоточавайки в това “аз” като в център всичката деятелност на своя дух. На това основание личността вменява за себе си одобрението или неодобрението на всички свои постъпки, извършени в продължение на целия живот.”²

Нравственото възпитание на истинския християнин се изгражда върху основата на искреното и чистото съзерцание на най-висшия идеал – Бога, и се развива хармонично съобразно степените на деветте блаженства, изложени от Иисуса Христа в Новия Завет (Мат. 5:2–12). Първият и непосредствен резултат от това съзерцание митрополит Методий вижда в съзнанието и прозрението на човека за “своята познавателна нищета”, поради което и първото блаженство се отнася за “бедните духом” (Мат. 5:3). Затова блажени са и естествоизпитателите, както и другите големи откриватели в различните области на човешкото познание, които съзерцаха чрез творенията Великия Творец, поклониха Му се и признаха своето незнание. Това е така, защото колкото повече човек навлиза по-задълбочено в една или друга сфера на познание, “пред него се отваря неизмеримата област на непознаваемото и се осъзнава ясно фактът, че онова, което е вече открито и познато, в сравнение с предлежащото да се познае, представлява съвършено незнание”³.

Тази истина е открил и най-великият мъдрец Сократ, който достигнал до прозрението: “Аз знам, че нищо не знам.” В това “съзнание за незнание” се крие силата на великите открития и гениални постижения на човешкия дух към познание на непостижимия идеал – Бога, “в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието” (Кор. 2:3).

Изхождайки от това разбиране, митрополит Методий Кусев определя съдържанието на понятието за висше нравствено съвършенство като хармонично взаимодействие между три основни състояния. Първото, когато разумът на човека се озари от Божествения разум и всемудрието се обърне в Богомудрие, така че човекът да може да каже: “Аз имам ум Христов” (Кор. 2:16). Второто състояние е свързано с потискането на егоистичната воля, при което всеки християнин може да чувства и да каже, че “не живея вече аз, но живее в мене Христос, защото Бог е, който действа в мене” (Рим. 8, 9, 10); и третото, когато човешкото сърце се “прероди и освети от Духа Светаго и Духът Божи живее в нас” (Рим. 8:9)⁴.

Същевременно чрез греха човек нарушава Божията воля и променя богоподобната си природа. Св. ап. Павел разкрива нагледно това раздвоено състояние на човека: “Не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша. А щом върша това, що не искам, не аз го върша вече, а грехът, който живее в мене. Защото с вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми” (Рим. 7:19–23). Поради непоправимите последици от грехопадението човек не е в състояние само със собствени сили и без благодатните дарове на Св. Дух да постигне религиозно-нравствено усъвършенстване. Именно затова митрополит Методий смята, че всички злини в личния и обществения живот на хората са резултат от материалистическото и атеистическото възпитание на подрастващите поколения, което ги лишава от пълноценното общение с Православната църква.

Идеалът за безбожника е грубата и сляпа материя, която той приема за единствено съществуващо, обективно битие. “Доброто” като нравствена категория за атеиста има преди всичко материални измерения, определящи се от стремежа му към удоволствия и задоволяване на неговите егоистични инстинкти. Атеистичното образование “създава едно потомство от тираническа и продажна интелигенция. То развива в човека способността на лукавството и на хитростта, дава му оръжията на демагогията, за да събаря истината и правдата, снабдява го със силата на диалектиката и словото, за да омайва простодушните и да бъде неизтощим в лъжите и неизчерпаем в клеветите, и в същото време с гъвкава извратливост се продава за либерал, демократ, социалист и самоотвержен патриот, за да може по този начин да се докопа до властта.”⁵

Вместо обективно установената йерархия на ценностите, основаваща се на вярата в Бога, материализмът предлага утопични идеи за равенство и колективна собственост, защото “безбожниците по своето положение не могат да бъдат друго, освен врагове на всичко възвишено, свято и благородно, както и гонители и опустошители на онова, което представлява благосъстоянието на ближните”⁶.

Утвърждаването на материалното начало поражда духа на отрицанието и нихилизма, в резултат на което животът губи своя морален смисъл и много хора изпадат в отчаяние. Затова крайната цел на възпитателния процес трябва да бъде издигане авторитета на отделната личност, а не превръщането на хората в еднородна маса, пролетариат, както при социализма. Стремежът към индивидуално самоусъвършенстване не противоречи на социалното развитие и общия прогрес, поради което възпитанието към служение на цялото общество не означава отрицание на личната значимост и индивидуалност, тъй като хармонията на обществения организъм се състои в разнообразието, в съхранението на различните степени и звания, които отделните членове заемат според своето достойнство и подготовка⁷.

Според митрополит Методий Кусев истинска и пълна свобода – лична, гражданска и политическа – може да има само в онези общества, които са изградени върху основата на християнските добродетели. Чрез освещаването на личността християнството издига достойнството на човека като най-висша ценност, благодарение на което стана възможно отстраняването на редица отрицателни социални явления. Конкретен и много показателен пример в това отношение представлява ролята и влиянието, което християнската Църква оказва за премахване на робството като социално зло.

Християнският морал изисква от вярващите да потискат своето егоистично “аз” и да се противопоставят на насилието и омразата между хората. Затова отношението на благочестивия християнин към обществото и държавата се отличава от отношението, което може да има един атеист, и каквото и място да заема той в социалната йерархия, това не променя неговия начин на мислене и поведение. “Измененията на външното положение не са в състояние да повлияят на неговото вътрешно състояние, на неговия нравствен склад. В силата на това обстоятелство, че той обладава своята вътрешна, духовна свобода, независимо от положението, което той заема в обществото – на подчинен или на властвуващ, той еднакво счита себе си в първия случай нестеснен, но свободен, а във втория – невластващ, но свободен и доброволен служител на подчинените си.”⁸

Митрополит Методий Кусев е дълбоко убеден, че определящо значение за формирането на едно справедливо общество има преди всичко вярата и високата нравственост на отделните граждани, а не формата на държавно управление, било тя монархическа или републиканска, консервативна или конституционна⁹. Вярващият християнин, за разлика от атеиста, не би допуснал неговата вътрешна свобода на духа да бъде ограничена, или другата крайност – да достигне до произвол в зависимост от това, дали държавата е монархия или република. “Безбожникът при монархическия режим се чувства като угнетен роб, а при републиканския се проявява като неудържим шарлатанин. Християнинът пък при ограничението на свободата на словото чувства призванието да изкаже безболезнено истината открито, навсякъде и пред всекиго, а при пълна свобода пази умереност и не злоупотребява с нея.”¹⁰ Така само онова общество, което е съставено от благовъзпитани християни, може да се радва на пълна свобода и доверие в институциите, тъй като в него гражданите изпълняват своите задължения не толкова заради изискванията на гражданските закони на съответната страна, които и без друго не могат да обхванат всички обстоятелства на живота, колкото под влияние на своето нравствено състояние, съвест и съзнание за дълг и отговорност.

В духа на християнското разбиране за живота митрополит Методий разглежда труда като отражение на творческата Божия дейност и “едно от най-благословените средства за одухотворението и спасението на човека”¹¹. Този възглед има своето основание в обстоятелството, че Сам Спасителят Иисус Христос до 30-годишната си възраст е работил като дърводелец, а след това с още по-голямо усърдие е изпълнявал своята спасителна мисия, тъй като “Моят Отец досега работи, а и Аз работя” (Иоан 5:17).

В контекста на това отношение към труда правото на собственост се явява една неоспорима реалност в живота на човека, вследствие на което богатството и бедността трябва да се възприемат като “еднакви средства, дадени по Божие усмотрение за извличане полза в нравствено отношение”¹². В този смисъл придобиването на богатство не би следвало да се превръща в цел, а преди всичко в средство за практическо реализиране принципите на солидарност и справедливост. Самљ по себе си богатството се превръща в благо, което трябва да се използва за задоволяване потребностите на цялото общество, за да оправдае своето предназначение. “Ако ли човек е богат и разполага със средства, той благодари на Бога, че с дара на богатството му се дава възможност да помага на нуждаещите се. С благотворителността от страна на получателя се развива чувството на благодарност, което има голяма цена пред Бога, а от страна на подавателя – чувството на любов.”¹³

Последиците от грехопадението внасят промяна в отношенията на човека не само към Бога и ближните, но и към природата. Божият промисъл отрежда ролята на човека като владетел на цялото творение (Бит. 1:28), но не безотговорно, а с оглед на неговото запазване, обогатяване и преобразяване, защото Творецът е “създал всичко за битие и всичко в света е спасително” (Прем. Сол. 1:14). В делата на Бога вярващите хора виждат проява на Неговата сила и величие и в зависимост от състоянието на своя дух те пресъздават и култивират обкръжаващия ги материален свят. “Високонравственият човек ще облагороди природата, за да може да намери в нея съответствие на стремежите на своя дух. Ниският уровен на неговото духовно развитие е главната и съществена причина за опустошението на природата. Неговото огрубяло състояние не чувства никаква нужда да бъде обкръжено от цветуща природа.”¹⁴ Нарушената хармония в тези взаимоотношения може да бъде възстановена само чрез усъвършенстването на човека и затова “тварите с нетърпение очакват прославянето на Синовете Божии, защото те се покориха на суетата не доброволно, а по волята на Оногова, Който ги покори с надежда, че и самите твари ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии” (Рим. 8:19–21)¹⁵.

В своята критика на социализма митрополит Методий Кусев определя разпространението на атеистичните идеи като най-голямото зло за съвременния човек. Материалистическото възприемане на живота поражда стихията на разрушението, превръщайки идеите на безбожния социализъм в “сеятел на разврата, поразител на морала, враг на общественото благосъстояние и подкопател основанията на държавното могъщество”¹⁶.

Същността и ролята на човешката личност трябва да се утвърждават не като функция на някакви механични закони и физически явления, а преди всичко като творение, което има за своя най-висша цел стремежа към святост и уподобяване с Бога. Чрез святостта се постига съвършенство и в любовта към ближния, тъй като в него ние виждаме Божия образ. “Възпитайте юношеството в свят живот и не е нужно да го учите по каквито и да било философски или социалистически съображения, че трябва да обича ближните, защото самата святост, самото негово нравствено състояние ще го насочи да развие деятелност в полза на ближните, като необходима потребност на неговия дух, осветен от благодатта на Духа Святаго.”¹⁷

Същевременно всеки християнин трябва да има правилно отношение и към самия себе си, което според митрополит Методий се изразява в непрекъснатата саможертвена борба с леността, чревоугодието и сладострастието, тъй като тези грехове превръщат човека в роб на своите порочни състояния. “Силата на онази необходимост, която заставлява грешника да служи с особено усърдие на своите страсти, показва, че в него съществува все още законът на плътта, който има своето основание в нечистото сърце и подчинява волята на неговия дух.”¹⁸ Това обстоятелство изисква с още по-голямо усърдие и ревност да се засили стремежът към добродетелен живот и святост, “защото който не е свят в своя живот за себе си, той не може да има любов нито към Бога, нито към ближния”. В този смисъл трябва да се разбира и двойната заповед за любовта на Спасителя Господ Иисус Христос, която повелява: “Възлюби Господа, Бога твоего с всичкото си сърце и с всичката си душа, и с всичкия си разум. Тази е първата и най-голяма заповед. А втората подобна ней е: възлюби ближния си като себе си” (Мат. 22:37–39).

В цялостната си църковна и обществена дейност митрополит Методий Кусев остава неподвластен на трудното и противоречиво време и със своя пример и богато духовно наследство разкрива непреходната стойност на християнските ценности, което му отрежда заслужена почит и признание пред бъдещите поколения.

БЕЛЕЖКИ

¹ Митрополит Методий Кусев. Възпитанието в духа на християнството. Казанлък, 1895, с. 9.

² Пак там, с. 11.

³ Пак там, с. 20.

⁴ Пак там, с. 35.

⁵ Пак там, с. 42.

⁶ Пак там, с. 62.

⁷ Пак там, с. 76.

⁸ Пак там, с. 105.

⁹ Пак там, с. 106.

¹⁰ Пак там, с. 107.

¹¹ Пак там, с. 74.

¹² Пак там, с. 77.

¹³ Пак там, с. 78.

¹⁴ Пак там, с. 93.

¹⁵ Пак там, с. 81.

¹⁶ Митрополит Методий Кусев. Окръжно до Благоговейните свещеници в Старозагорска епархия. – Социалист, Стара Загора, 1894, № 25.

¹⁷ Митрополит Методий Кусев. Възпитанието в духа на християнството, 98–99.

¹⁸ Пак там, с. 70.

Списание Разум (www.razum.org)