Цариградската патриаршия през XVII век според Джон Ковъл

Седемнадесетото столетие е епохата, когато безпорядъкът в Цариградската църква достига своя връх. Той се дължи преди всичко на наложените от турската власт обичаи, според които всеки новоръкоположен владика трябва да заплати определен данък и неопределен, но постоянно нарастващ „пешкеш” (паричен дар). Друг фактор за хаоса е рязко спадналата дисциплина в Църквата. В нейната ограда търсят препитание и кариера амбициозни, но полуграмотни авантюристи.

Постоянните боричкания между владиците, които си скубят брадите и се обсипват предимно с анатеми, превръщат Църквата в „зрелище на света – на ангели и човеци” (1 Кор. 4:9). Изчислено е, че в продължение на 30 години, от 1657 до 1687 г., във Фенер се сменят 20 патриарси, т.е. всеки от тях се задържа средно по година и половина на трона. Свидетел на тези интриги и търкания в Цариград става и един английски духовник на име Джон Ковъл.

Той е роден през 1638 г. в Хорнингхийт, графство Сафък. Още на 16-годишна възраст постъпва в Кеймбриджкия университет и през 1661 г. получава звание „магистър”. Ковъл възнамерява да стане лекар, но накрая решава да приеме свещенически сан. На 17 март 1669 г. той е назначен от Левантинската компания за капелан на английското посолство в Цариград. Тук остава до 1677 г. и си води много подробен дневник, запазен в ръкопис в колежа „Крайст чърч”, Оксфорд. През 1679 г. Ковъл се връща в Лондон, а след девет години оглавява „Крайст чърч”. На този пост той умира през 1722 г.

Дневникът му е издаден в извадки едва през 1893 г., а част от тях видяха бял свят на български език през 1987 г. Редакторите са се интересували най- вече от сведенията, засягащи нашия народ и нашите земи, като са пренебрегнали всичко, свързано с Цариградската патриаршия. След като получихме лондонското издание на дневника, преведохме за читателите на „Църковен вестник” един от най-интересните за нас откъси – описание на патриаршески избор през 1674 г. Въпреки магистърската титла на автора стилът му е доста „грапав”, но не сме го доукрасявали. Този текст е ценно свидетелство за една бурна и противоречива епоха в живота на водещата православна Църква:

„8 ноември 1674 г. Бях на посвещението на новия патриарх Дионисий, архиепископ на Лариса (или митрополит). Партений беше свалил Методий и беше раздразнил повечето гръцки митрополити. Те се съюзиха срещу него, свалиха го и издействаха заточението му, като го изпратиха при кипърския паша. Матей с всички митрополити и трима бивши патриарси беше в ризницата. Когато завършиха, бившите патриарси излязоха с владишки жезли в ръце. Те са красиво оцветени като нашите шарени лули с кръгли учленения, отгоре имат кръст или дръжки във вид на две змийски глави, жълти като злато. Първи беше Паисиос, втори – Дионисиос, трети – нашият Методиос. Те седнаха в лявата част на храма (от гледна точка на влизащия) точно срещу патриаршеския трон, който е като кресло с четири стъпала пред него, със заслон като балдахин над него, отзад се поддържа от облегалка, а отпред има две малки колонки. Те седнаха по реда си, на първо място Паисиос, до него онези от ризницата, а след тях се наредиха всички митрополити откъм страната на бившите патриарси – от неговото място до вратата наред. Тогава от амвона високо на стената от страната на бившите патриарси един чиновник на Църквата (предполагам, техния логотет) прочете дълга декларация срещу Партений, за да оправдае деянията им. При това той го изкара най- големия престъпник в света, като го нарече „дяволос какургос” (зъл дявол), „тон демонон дулос” (роб на бесовете) и т.н. Накрая той го обяви за „афорисменос, анатема трискатараменос” (отлъчен, трижди проклет), след което бившите патриарси и всички митрополити, клатейки главите си, извикаха „анатема тон”. Мнозина от последните го повториха три пъти с усърдие. Френският посланик, ние, чужденците, и мнозина гърци не можахме да сдържим усмивките си. Моят преводач (грък) ми каза, че ако положението се смени и Партений се върне, другата група ще го анатемоса така, както сториха с Методий. Тогава Паисиос прочете официален документ, в който той лично се съгласи със свалянето. Същото направиха другите двама „екс парте” (отчасти) и всички митрополити, като всички завършиха с „анатема тон”. След това те продължиха с друга тяхна служба, в която новият патриарх (друг Дионисий) кратко участва, като възгласи пред всички от вратата на ризницата, където той беше през цялото време. Подир това (по средата на храма, точно срещу патриаршеския трон) друг чиновник на Църквата (която е „Мегали Еклисиа", Великата Църква), предполагам да беше „мегас ритор" (великия проповедник), се изкачи на „скабелум" (столче), високо фут и половина (ок. 45 см) и каза много хубава реч в негова похвала, произнасяйки я много ясно и изящно. Той подчерта връзката между техните надежди сега и предишните им бедствия, като засегна Партений съвсем бегло, предполагам от страх да не се завърне. Той поздрави митрополитите и бившите патриарси с предчувствието за бъдещо щастие, похвали добрия им избор и т.н. През цялото време новият патриарх гледаше смирено надолу. След това той отговори кратко и скромно. Тогава към ризницата (доста над оратора) се доближи епископът на Хераклея с владишки жезъл и като го държеше в ръка, изрече друга хубава похвала отчасти към новия патриарх, отчасти (като се обърна) към неговата свита. След това се доближи до него, поднесе му жезъла и му целуна ръката. Тогава той отляво и друг отдясно го поведоха до неговия трон. По време на това бившите патриарси, ставайки от седалищата си, го посрещнаха и го целуваха („ала грека, дел ун ед алтро омеро”) (по гръцки, от едното до другото рамо), подир което се връщаха по местата си, а той отиде на неговото. Тогава дойдоха всички митрополити, минаха поред и му целунаха ръката. Като се върнаха веднага по местата си, те продължиха литургията. Евангелието (им) е обковано твърде богато със златен и сребърен филигран и от едната страна има кръст. Когато го свалиха от амвона (където го четоха), патриархът, бившите патриарси и френският посланик го целунаха. Преди да се освети, Причастието се пренася през цялата църква, при което всички — патриархът, бившите патриарси, свещениците и т. н. – свалят камилавките си (и слизат от местата си). Главите им през останалото време са покрити с черни, плетени сякаш в Монмаут шапки с уши и нещо като груби платнени качулки върху тях, които те поставят и свалят често. Преди освещаването и издигането (на Причастието) всички се покланят до земята – патриархът, бившите патриарси и т. н. Когато литургията свърши, един митрополит се изкачи (на амвона) и първо каза много кратка молитва, след което цитира неговия текст Матей 5:8 „катартатос" (Блажени чистите…), поздрави патриарха, бившите патриарси, митрополитите и всички присъстващи и пак се върна към своята проповед, от която по-голямата част беше изложение на разни мнения. Той цитира Игнатий и пр. и като се спря на Партений, нарече го какво ли не и между другото го сравни е Луцифер и падналите ангели. Той сбърка и каза „Паисиос" (който присъстваше и наведе глава). Тогава мнозина извикаха „Партений, Партений“, на което той се опъна с думите „Партениос лего" (Партений казвам) и и сред много врява продължи. Той завърши проповедта си с кратка молитва. По-голямата част от словото беше за злоупотребите на Партений в Църквата. До вратата на храма бяха сложени хиляди свещи, които бяха дадени от гърци и други. Преди да дойде новият патриарх от ризницата до трона си, всеки запали своята свещ, което представляваше страхотна гледка от единия до другия край на храма Щом новият патриарх зае мястото си, всички се провикнаха (повтаряйки отново и отново): „Аксиос, аксиос, аксиос" (Достоен).

След края на проповедта патриархът свали малък кръст (позлатен), който висеше зад него, и като го държеше, благослови народа (така стори веднъж или дваж по време на службата, при което всички едновременно се покланяха). Тогава изнесоха „пане бенедето" (благословения хляб, нафората) и му го поднесоха. Всички хора дойдоха (като се блъскаха), целунаха му ръката и взеха от хляба. Както видях, „аква бенедета" (светената вода) не беше изнесена. Френският посланик ме покани да обядвам с него, както и на гости в дома на патриарха, но аз се извиних и т. н."

Публикувано в: Църковен вестник, № № 33, 11 септември 1992.