Вход за евреи забранен

„Много пъти съм говорил в Америка за спасяването на 49 000 български евреи по време на Втората световна война. И винаги има някой, който седи на последните редове и накрая казва: „Колко хубава история! Колко жалко, че не е вярна! Чел съм всичко за Холокоста, но за спасението на българските евреи нищо не съм чувал”.
Проф. Михаел Бар-Зоар,
автор на книгата „Извън хватката на Хитлер“

Да речем, че е нормално американецът от последните редове да не е запознат с тази история. Истината е обаче, че ние, българите, също не я знаем. Не я знаят и в Европа, поради което спекулациите срещу България набират сила, изтъквайки изпратените 11 343 евреи от Македония, Тракия и Западните покрайнини в лагерите на смъртта през 1943 г., пропускайки съзнателно или не мощните протестни манифестации и стотиците писма на възмущение от страна на цялото българско общество, които не позволиха нито един евреин от „старото” царство България да бъде предаден на смърт. Тези спекулации рисуват един ужасяващо изкривен, чудовищно престъпен образ на страната и народа ни, който продължава да се тиражира чрез вложените за целта милиони евра, а България мълчи и не реагира. Няма официална позиция от българска страна. В същото време България ще остане в световната история с това, че нашите предци в годините на Втората световна война спасиха 49 000 човешки живота на български евреи във време, когато нации, наричащи себе си цивилизовани, не успяха да сторят това. Повече от половин век преди Европа да заговори за гражданско общество, в България имаме функциониращо такова!

Ако попитате оцелелите български евреи, преживели Холокоста, ще ви кажат, че техният спасител е българският народ, българските обществени организации и съюзи, начело с техните лидери и Българската православна църква; ще изредят редица имена на българи, които заложиха себе си, имената си и общественото си положение срещу депортирането на евреите и антисемитския закон в България не само при прилагането му, но още преди той да бъде приет. Няма друг народ в света, който така категорично, мощно и единно да е изразил своята позиция срещу антисемитизма и узаконеното масово убийство, срещу хитлеристките военни ешалони, които прекроиха европейската карта. И това не просто е повод за достойнство и гордост, но ни показва кои сме и какво можем, когато следваме заедно справедлива кауза. В същото време Европа мълчаливо участва в изтреблението на милиони хора.

„Всичко, което е нужно, за да успее злото, е добрите хора да не направят нищо!” Поколението българи от 1943 г. не беше пасивен наблюдател на „индустриалното убийство”, не стоеше безразлично встрани от изпратените „конски” вагони, в които трябваше да депортират десетки хиляди хора в лагерите на смъртта и това е най-ценното наследство, което то ни завеща, което може да ни спои, да ни събере в окръжаващата ни разсипия, да ни даде смисъл и основа за градеж. Историята не е за миналото, тя е за бъдещето.

Нацистка Германия приема известните Нюрнбергски расистки закони през 1935 г. Според тях евреите престават да бъдат считани за германски граждани, отнемат им се политическите и гражданските права­– лекарите в Германия нямат право да упражняват професията си, а еврейските деца са изгонени от немските училища. Приемат се антиеврейски наредби, които лишават евреите от паспорти и собственост и ги задължават да я предадат в ръцете на „арийци”. След присъединяването на Австрия към „Райха” (1938 г.), расистките закони влизат в сила и за австрийските евреи. Следва вълна от погроми в Полша срещу местните евреи, Румъния лишава от поданство еврейското си население. През нощта на 9-ти срещу 10-ти ноември 1938 г., известна като „Кристалната нощ”, се провежда антиеврейски погром на територията на Германия, Австрия и Южна Чехия, когато са разрушени 200 синагоги, а 30 000 мъже евреи са откарани във вече създадените концентрационни лагери „Дахау” и „Бухенвалд”. Расистки закони срещу евреите приемат в Словакия и Унгария, а Хитлер заявява в реч пред Райхстага, че ако започне война, той ще унищожи евреите в Европа. Войната започва много скоро – още същата година, след което Франция приема антиеврейски закони, последвана от Белгия. През 1940 г. се създава концентрационният лагер Аушвиц, на следващата година се изграждат още лагери – Аушвиц 2-Биркенау, Терезиенщат, Келмно, Белзец, Собибор, Майданек и др.

България не прави изключение и на 24 декември 1940 г. (още преди присъединяването ѝ към Германия във войната) тогавашното Народно събрание приема антиеврейски закон, наречен Закон за защита на нацията, който прилича много на немския. Разликата е в липсата на расистки текстове, макар той също да лишава евреите от много техни конституционни права. Законът е обнародван, заедно с указ на цар Борис III на 21 януари 1941 г. Този закон лишава евреите от имущество и финанси, от правото да участват равнопоставено в стопанския живот на страната, да сключват брак с не-евреи, забранява им да получат българско гражданство, ако не са имали такова дотогава (както се случва с евреите в новоприсъе­динените територии – Вардарска Македония, Тракия и Западните покрайнини). Евреите в България нямат право да сменят адреса си освен с изричното позволение на Генералната дирекция на полицията, получила законни правомощия да определя кварталите, улиците и градовете, в които евреите имат или нямат право да живеят. Те могат да си купуват хляб само от определени фурни, направен е списък с улици, по които не могат да се движат, а мъжете евреи от донаборна възраст до 55 г. са изпращани по 6-7 месеца в годината в „трудови лагери”.

Видно е, че ЗЗН е един унизителен закон. Политиците, поставили подписите си под него, правят компромис с морала и съвестта си, в името на българския национален идеал – обединението на българските земи. Още повече, че няколко месеца преди това е подписана Крайовската спогодба, според която без война и проливане на кръв Хитлер връща Южна Добруджа в пределите на България. Всички, включително и комунистите тогава, подкрепят Хитлер в този акт. Така че подписите са поставени, но с ясното съзнание, че ЗЗН е лишен от морал и изконни човешки ценности, и като такъв той няма да се спазва строго.

На 1 март 1941 г. Царство България се присъединява към Германския блок – т.нар. „ос” Рим – Берлин – Токио. Същата година под българско административно управление са поставени Беломорска Тракия и Вардарска Македония. Мечтата за обединението на българските земи, останала нереализирана през последните три войни, придобива все по-ясни очертания. Лицата от български произход, намиращи се на тези територии, автоматично получават българско поданство. Всички останали имат три възможности: да поискат българско поданство, да си останат там, където са, с каквото поданство имат до този момент или да напуснат страната до 1 април 1943 г. Единствените, които са изключени от тези права, са евреите. Те си остават… „германски”.

Народното събрание, прогерманското правителство на България и двореца са затрупани с протестни писма, които заклеймяват този срамен закон като небългарски, неморален и неконституционен. Против преследването на евреите се обявява Българската православна църква значително преди гласуването на закона. Протестни писма изпращат Светият Синод и митрополит Стефан, Централната Консистория на евреите в България, съюзите на писателите, артистите, адвокатите, лекарите, журналистите, художниците, търговците, различните занаятчийски сдружения на тютюноработниците, сладкарите, фризьорите, младежките организации, публичните личности, спортно дружество „Славия“ и т.н. Обикновени селяни, някои неграмотни, поставят подпис или отпечатък от палец върху протестните писма. Списъкът на противниците е дълъг, много по-дълъг от броя на подкрепилите закона.

Въпреки гневния протест на българския народ, ЗЗН е приет, както още няколко антиеврейски закона и наредби през лятото на 1942 г. Лично Негово Величество цар Борис III приема в двореца главния равин на София д-р Ашер Хананел с уверението във формалността на закона, който „няма да доведе до сериозни последици”. Диалогът между царя и българските евреи се води открито пред очите на агентите на Гестапо, а царица Йоанна изпраща десетки топове плат на еврейското сиропиталище „Царица Елеонора”, издържано от двореца. Царското семейство поддържа приятелски отношения с много семейства от еврейски произход – негови зъболекари са братята Джераси, придворни доставчици на облекло са семейство Розенбаум и Мешулам, а с помощта на Лазар Герон  царят избира колите си. Най-приближените на царя дворцови служители са в близки контакти с много български евреи.

„Не беше тайна в България, че Царският двор изобщо не одобрява антисемитските мерки, взети под натиск. Когато Борис приказваше частно със семейството си и с близки приятели, той говореше с дълбоко възмущение и отвращение за нечовешкото отношение на нацистите към евреите – пише Стефан Груев, началник на кабинета на Царя. – Даже и без да подозира за съществуването на тайния нацистки план за пълно изтребване на еврейската раса, царят смяташе хитлеристкото антисемитско безумие за проявя на повредени умове.”

На 9 август 1942 г. се прокарва закон, с който правителството получава правомощия да издава постановления по „окончателното решаване на еврейския въпрос”, които имат силата на закони, без необходимостта те да бъдат гласувани от Народното събрание. На 19 август германската легация в София получава нареждане да започне преговори за депортирането на българските евреи. Министърът на вътрешните работи и народното здраве П. Габровски (по данни на Бекерле, германския пълномощен министър в София) настоява да не се дава никаква гласност на това, което предстои да се извърши, и обществеността по никакъв начин да не бъде информирана.

На 29 август се създава Комисарството по еврейските въпроси, оглавявано от Александър Белев. Излиза наредба, която разширява кръга от забранени за евреите дейности – на евреите от Беломорска Тракия и Вардарска Македония е забранено да упражняват каквато и да било професия. Всички евреи се задължават да носят отличителен символ  – Давидовата звезда; вместо лична карта имат розова легитимация. Поставени са отличителни знаци върху жилищата и магазините им. Комисариатът определя кварталите, в които могат и не могат да живеят евреи, въведен е полицейски час за движението им по улиците, а излизането им от населените места става само с разрешение на полицейските власти. В докладна записка до Й. Рибентроп, министър на външните работи на Германия, се казва, че в България „от блокираните еврейски капитали ще се образува един фонд за настаняването на евреите в специални лагери и места; тези „еврейски общини ще трябва да послужат за подготовката на изселването на еврейското население”.

Влиза в сила законът за облагане с еднократен данък на цялото еврейско имущество през 1941 г. в размер на 20% (25% за имущества над 3 милиона лева). Данъкът и кратките срокове за неговото изплащане на практика довеждат до ликвидацията на множество предприятия, собственост на евреи. Движимото и недвижимото имущество на евреите е масово разпродавано, като парите се внасят в техни сметки в БНБ. Първоначално титулярите могат да теглят от сметките си пари с разрешение на държавните органи, но впоследствие и това им се забранява. Администрацията все по-често започва да използва тези пари без знанието на собствениците. Разпродажбите особено в окупираните територии са съпътствани от масова корупция и директни кражби от държавните служители.

„Ние – българските евреи със свити сърца следяхме безпрецедентните гонения и настръхнали очаквахме своята нелека съдба и бъдещи дни на изпитания. Под влияние на хитлеровите националисти, млади хора в България организираха свои дружества („Отец Паисий”, Български легиони), екзалтирани хайки „легионери” манифестираха по улиците, пеейки: „Рим, Берлин и Токио, ще наложим нов ред на земята”. Издигаха лозунги: „България за българите, чужденците – вън!” А чужденците в този период бяхме именно ние – евреите. Търсеха повод да ни обиждат, подвикваха ни: „Чифути! Хайде да си ходите в Палестина!” Без повод посягаха да ни бият, вечер чупеха с камъни прозорците на къщите ни.
Ограничено беше нашето движение – само 2 часа в денонощието ни се разрешаваше да излизаме, за да си купим полагаемата ни се дажба хляб и да си налеем вода. Липсата на вода за пиене и други нужди беше едно голямо наказание за нас, понеже всички си наливахме само от една чешма на нашата улица и не можехме да се вместим в този график.
На 21 януари 1941 г. правителството на Богдан Филов прие Закон за защита на нацията. Чрез този закон евреите се определяха като безправни роби, като хора извън закона. Народното събрание гласува този антиеврейски закон, макар че голяма част от българския народ не го одобряваше. Тогава започна нашият ад – преследвания, гонения, побоища. Бяхме белязани с позорните жълти значки, които носехме на реверите си. Тези значки ние наричахме „шадай” и бяха символи на нашата вяра, но сега те служеха за знак и контрол – дали спазваме ограниченията на Закона за защита на нацията. Бяха ни отнети всички права на български граждани. Бяха ни сменени имената. Евреите, които имаха ценни предмети – бижута, златни накити, бяха задължени да ги предадат на властите. Разформировани бяха и еврейските организации. Конфискуваха радиоапаратите, еврейските магазини бяха затворени и запечатани.
В моя град (Карнобат) затвориха синагогата и единственото еврейско училище, в което аз успях да уча само до второ отделение. Бяхме лишени от гимназиално образование. Имаше норматив – на 5000 български ученици се разрешаваше прием само на 1 еврейски младеж. Въпреки че бях силна ученичка, след прогимназиалния курс на обучение не бях приета в гимназията и си останах у дома. Завърших средното си образование едва когато започнах да работя, да се издържам и да посещавам вечерна гимназия”.

Из спомените на Берта Владимирова

Александър Белев, новоизбраният комисар по еврейските въпроси, е кoмандирован в Берлин и уведомен за решенията, взети на конференцията в централата на Гестапо (20 януари 1942 г.), на която е представен списък с еврейското население на всяка една страна в Европа, възлизащо на 11 291 500 души, в които се включват и 48 398 български евреи (според данни от преброяването в България през 1934 г.). Въпреки че Вардарска Македония и Егейска Тракия са присъединени към България и временно се управляват от българското правителство, 11 343 евреи от тези земи са записани в отделен списък.  Българското правителство, като официален съюзник на Германия във войната, е било осведомено какво означава фразата „окончателно решаване на еврейския въпрос” и е било наясно, че депортираното еврейско население отива на сигурна смърт.

Към средата на декември 1942 г. броят на загиналите в Европа евреи достига 2 милиона души. Тогава в България пристига Теодор Данекер, участвал в депортирането на френските евреи. На 22 февруари 1943 г. Данекер и Белев подписват тайно „Споразумение по изселването най-първо на 20 000 евреи в германските източни области – без разлика на възрастта и пола”. Комисар Белев заминава за „новите земи” още преди официалното подписване на споразумението и одобряването му от правителството, за да проучи и започне подготовката на временните лагери и окончателната депортация на евреите.

На мобилизираните служители от Комисариата по еврейските въпроси са раздадени следните „общи упътвания”: „Във всеки случай трябва да се избягват уличните сцени. Прибирането в лагери би могло да се извърши чрез пуснати от общините повиквателни карти, с които мъжете евреи от 17 до 55 години, прибрани в някоя казарма, ще бъдат задължени да вземат със себе си облекло, храна и завивки за няколко дни. Вечерта мъжете да бъдат отведени в лагери, а на сутринта рано да се пуснат ударни групи от полицаи и чиновници за прибиране на жените и децата. Всяка група ще може за един ден да се справи най-малко с 30 семейства. На жените да се обясни, че ще бъдат отведени при мъжете им, за да бъдат настанени заедно с тях в старите предели на Царството”.

На 2 март 1943 г. Министерският съвет приема 7 постановления, които се отнасят до депортирането на евреите. Постановление №3 засяга депортирането на 20 000 евреи от новите и старите предели на страната, лишаването им от българско поданство и отчуждаването на техните имоти. Понеже в „новите земи” не живеят толкова евреи (4221 в Тракия и 7122 в Македония), бройката трябва да бъде запълнена с евреи от „старите земи”, които са ръководители на еврейската общност, имат позиции сред обществото или са по-видни и по-богати – т.нар. „нежелателни евреи”.

От 8 до 12 март датира планът за превозването на евреи от старите предели (2500 от София и 3250 от 23 български града) до гарите Пирот и Радомир. Към тази дата всички евреи от Беломорска Тракия вече се намират затворени в тютюневите складове в Дупница и Горна Джумая. Според Софийския митрополит Стефан, още през февруари населението е знаело за подготвяния лагер. По спомени на хора от Дупница, монархът  пристига там сам, с мотор и се разпорежда местното население да се погрижи за затворените хора.

На 10 март е издадена заповед за арестуването на всички софийски евреи, а депортирането на евреите от Вардарска Македония започва на 11 март. Една част от тях са откарани до пристанище Лом на 18 и 19 март (престояват затворени на българска територия около две седмици), откъдето са натоварени на шлепове и през Виена са изпратени в лагера „Треблинка” в Полша. Друга част са откарани в Скопие и оттам са депортирани в същия лагер, като престояват на българска територия между 11 и 17 дни.
Преминаващите влакове с евреи от Беломорска Тракия са видени от стотици очевидци, включително и от Софийския митрополит Стефан, който изпраща телеграма до царя с молба да разпореди освобождаването им. „Спомни си Новия завет – каквото правиш на другите, това ще сторят другите на теб!” – пише в телеграмата. Още в края на 1942 г. различни радиостанции и печатни издания предупреждават, че евреите в България са събирани, за да бъдат откарани на смърт в лагерите в Полша, както това вече се е случило с евреи от други европейски страни.

Местното население от градовете в Тракия и Македония се застъпва за еврейските си съграждани, но полицията прогонва и заплашва тези, които се опитват да помагат, с глоби, затвор и изпращане в лагерите. Католическият епископ на Скопие прави безуспешен опит да се застъпи за събраните в града евреи. В тези дни там пребивава народният представител от Кюстендил Асен Суичмезов, който става свидетел на събитията и уведомява подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев. За разлика от евреите в „старото Царство”, които имат българско поданство и представителство, евреите от „новите територии” не са имали нито поданство, нито свое представителство в българския парламент, които да могат да влияят върху правителството и да защитават интересите им.

По повод депортираните евреи от „новите” земи, цар Борис III казва на Иван и Марион Станчови:„Ще ви кажа какви бяха тези нещастни хора, за които не бях в състояние да сторя нищо. Това бяха бивши гръцки поданици от Солунско, върху които нямам никаква юридическа власт и затова ръцете ми бяха вързани. Но знайте, никой от нашите няма да бъде откаран. Боях се, че това можеше да се случи, затова взех мерки: нашите евреи са разпръснати навсякъде в България, и то в най-отдалечените райони, в които ще бъдат на сигурно, вероятно ще им се наложи да поживеят известно време с ограничения и лишения. Но друг изход нямаше!”

В Кюстендил пристигат на гарата празни влакови композиции… На 8 март делегация от четирима кюстендилски граждани: депутатът Петър Михалев, търговецът Асен Суи­чмезов, учителят Владимир Куртев и адвокатът Иван Момчилов  потресени известяват заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, роден в Кюстендил, за започващата депортация на евреите от града. На 9 март 1943 г. Пешев се среща в кабинета си с Яко Барух, полковник Аврам Таджер (най-висшия български офицер евреин) и с други еврейски водачи, и организира група от депутати, които се срещат с министъра на вътрешните работи Габровски. Той отрича да е давал нареждане за изселването на кюстендилските евреи, а Пешев и останалите депутати принуждават Габровски да отмени заповедта за депортиране. Той наистина дава нареждане за отмяна, подписана от „най-високо място”.

В Пловдив през нощта срещу 10 март са отведени много еврейски семейства с нищожно количество багаж и са затворени в еврейското училище. Пловдивският митрополит Кирил обявява, че ще отвори вратите на църквите за всички преследвани, за да не може никой да им навреди. Той отива в училището и дава кураж на затворените там хора – казва им, че ще легне на релсите пред влака, но няма да позволи депортацията им. „Ако вас ви натоварят, качвам се и аз с вас!” Областният управител на град Пловдив изпраща спешна телеграма до министъра на вътрешните работи: „Какво да правим, владиката иска да се качи на влака с евреите?” В същото време камбаните на Пловдив започват да бият, за да известят на българските граждани позорния акт на правителството. Няколко часа по-късно пристига официалната заповед за отмяна на депортирането и хората се прибират по домовете си.

Българската православна църква реагира особено последователно, като окуражава морално както евреите, така и множеството българи, несъгласни с политиката на правителството с мотива, че гоненията на евреите са удар по самата България. На 16 март 1943 г. е свикано извънредно заседание на Св. Синод на Българската православна църква. Митрополитите изготвят официално писмо до Богдан Филов, в което категорично изразяват възмущението си от намерението на правителството да депортира евреите.

Изтъкват и осъж­дат расисткия принцип на Закона за защита на нацията и заявяват, че Българската православна църква не може да измени на повелите на Свещеното Писание и да откаже помощ на гонените и онеправданите. Настоява се за смекчаване на ограничителните мерки както за християните от еврейски произход, така и за евреите изобщо. Св. Синод гледа с негодувание на решението на правителството да не признава кръщелните свидетелства на покръстените евреи и смята да уведоми министъра на външните работи и изповеданията, че Църквата няма да се подчинява на подобна правителствена наредба. Накрая на заседанието решават Видинският митрополит Неофит да търси възможност да бъде приет от Царя, на когото възлагат най-големи надежди.

Най-влиятелната личност в Българската православна църква – митрополит Стефан, изпраща специално окръжно до всички църкви в епархията, с което приканва българите да облекчат живота на преследваните, независимо от тяхната вяра, и призовава църковната институция да подпомага еврейските семейства във всичко. Месеци наред той води активната си дейност против депортирането и срамните правителствени планове чрез всички средства – осигурява нееднократно реакцията на Светия Синод, произнася речи, пише писма, увлича след себе си много хора, окуражава „покръстването” на евреи с цел спасението им, укрива в дома си главния равин д-р Ашеp Хананел …
Димитър Пешев решава да постави въпроса пред Народното събрание, за да осуети възможните следващи стъпки от страна на правителството за депортирането на евреите. На 17 март той пише остро писмо, в което изобличава правителството за тайните му споразумения  и събира 43 подписа на депутати от правителственото мнозинство в защита на този текст.
„Тя (депортацията на българските евреи) би лепнала на България незаслужено едно петно, което не само ще й тежи морално, но и политически ще обезсилва всички нейни аргументи от такъв характер, към които тя сигурно ще има нужда да прибягва в бъдещите свои международни отношения” – се подчертава в него.
Писмото се оказва решаващо за последвалите събития. Разкриването на тайния план и превръщането му в публично достояние взривява общественото мнение и предизвиква активното поведение на целия български народ в защита на евреите. Поради своите действия Димитър Пешев загубва поста си.

„Вярно е, че имаше гонение срещу евреите в България, но никога не е имало такова индустриално унищожаване на нацията, както в Европа. Имаше български лагери и в Америка мислеха, че това бяха онези страшни концлагери, с кулите, телените мрежи, пазачите със шмайзери… Не беше така. Работниците свършваха работа в 11.30 ч. наобяд, работеха не много тежко, имаха вечеринки, накрая на седмицата много от тях получаваха отпуска за уикенда. Баща ми бягаше от лагера всеки петък и идваше вкъщи. Майка ми беше изплашена за живота му, а той изваждаше снимки от джоба си, на които се виждаха еврейските работници, усмихнати, снимани с техните пазачи, техният комендант държи бутилка вино… На 1 септември всички студенти бяха освободени от лагерите, да не загубят годината в университета. От 1 октомври до 1 април всички други бяха освободени и си стояха вкъщи. И германците го знаеха.
Ние бяхме в едно малко планинско селце и моите най-добри спомени са от там. Майка ми, с жълта звезда, се снима с 4 българки, усмихнати срещу фотографа. Къде в Европа 4 нееврейки щяха да бъдат толкова смели да прегърнат една еврейка и да се снимат заедно? Тази снимка попадна у една американска художничка и по нея тя нарисува огромна картина, която беше показана в цяла Америка и се казваше „Толерантност”.
Това беше българският дух. Няма такова нещо като по-висши и по-нисши народи. Единствената страна, в която се развиха човешки чувства и никакво деление нямаше на висши и нисши народи.
Много евреи от Европа биха дали много, за да изтърпят за кратко време лишенията на българските евреи, но да запазят живота си”…

Разказ на проф. Михаел Бар-Зоар при последното си посещение в България

На 24 май 1943 г. след молитва в малката синагога в работническия квартал Ючбунар в София събраното голямо множество се отправя на демонстрация към двореца. Манифестацията на 24 май е оглавена от Вълка Горанова и комунистическата партия. Много смела постъпка, понеже тя два пъти е осъждана на смърт и няма никакво основание да се явява публично по това време. Манифестацията е разгонена и като резултат са предприети множество арести на водачите на еврейската общност, които биват въдворени за няколко месеца в български лагер.

Благодарение на намесата на Двореца, десетки български семейства от еврейски произход получават изходни визи и паспорти, с които напускат страната. Семейство Розенбаум заминава за САЩ, изпратено лично от приближени на царя до граничния пост. Царица Йоанна неведнъж успява да издейства италиански паспорти за евреи, които да преминат транзитно през Италия към Аржентина и други страни. За благоразположението на управляващите кръгове към евреите говори и фактът, че нелегално през Румъния и България за Хайфа, Палестина, преминават много румънски, полски, чешки, унгарски и литовски евреи.

През август българското правителство отново е под натиска на германските власти, които настояват за депортацията на българските евреи. Лично германският посланик Бекерле докладва, че очевидно депортацията на евреите в България няма да се осъществи, защото „никой не може да убеди българите да мразят евреите”. Той обвинява българите, че не могат да мислят като германците и че поради своя близък живот с много други народи, просто не разбират защо трябва да мразят евреите.

„Израснал отчасти с гърци, турци и цигани, обикновеният българин не разбира смисъла на борбата против еврейството, още повече, че и расовият въпрос по природа не му е понятен.”

Известно е че цар Борис III, който подписва антиеврейското законодателство през 1940-41 г., по-късно и особено по време на последните си разговори с Хитлер (август 1943 г.) фактически се противопоставя на депортирането на евреите от „стара България“, както и срещу изпращането на български войски на източния фронт. Скоро след тази среща с Хитлер, цар Борис III умира.

Само две години след тази достойна история, в условията на народна демокрация се случват събития, които предизвикват у слушателя твърде голяма доза горчивина и вътрешно негодувание. Двайсет от четиридесет и тримата депутати, подписали историческото писмо през март 1943 г., са осъдени и убити от Народния съд. Димитър Пешев е осъден на 15 години затвор „за фашистка дейност, антисемитизъм и преследване на евреите“.

След застъпничеството на влиятелни сред комунистическото правителство евреи, той е освободен след 13 месеца. Същият този адвокатски съюз, защитил евреите, изгонва адвоката Йосиф Яшаров, обявил се в подкрепа на Димитър Пешев. Същият състав на Св. Синод не може да защити своите свещеници от репресии, дори не може да защити българските православни християни, които влизат в черквата да запалят свещичка на Великден.

Историята със спасението на 49 000 български евреи потъва в дълбоките архиви и народната власт прави всичко възможно тя да бъде забравена.

„Една от причините историята с българските евреи да не намери своята публичност е страхът на управляващата комунистическа власт да не би случайно да подари една от най-благородните български страници на своите идеологически врагове. Защото няма как да обясним тази история, без да бъде споменато името на Димитър Пешев…”– казва президентът Петър Стоянов.

Ако можеше да поставим всичките си чувства или в бялото, или в черното квадратче на шахматната дъска, щеше да е просто и веднъж завинаги. Това обаче е невъзможно. Защото имаше мъчители, имаше и спасители; имаше спасени – близо 49 000 души от „стара България”, но и такива, които бяха натоварени в „конските” вагони към лагерите на смъртта – 11 434 души от Тракия, Македония и Западните покрайнини.

Ако някой спаси пет деца от горящата къща, трябва ли да бъде обвинен, че не е спасил останалите две?!… Имаше българи, които приютиха прокудените от домовете им еврейски семейства и споделиха с тях хляба си, чергата си, живота си, и други, които пишеха табели „входъ за евреи забраненъ” и се обогатиха от  техните имоти. Въпрос на гледна точка и позиция – къде ще поставим ударението, съобразно собствените си пристрастия. Каквото и да речем, обаче, нека да помним колко болезнена рана е Холокостът за хората, които са го преживели, и нека казаното да не спекулира със страданието им, както и да не предизвиква нова вълна на омраза.

Българските евреи бяха спасени, защото всеки направи онова, което можеше да стори от позицията, в която се намираше. И нямаше да се случи чудото на спасението, ако всеки действаше сам. При все, че Димитър Пешев умря в нищета, забравен от всички, историята никога не забравя делата на праведност. Както помни имената на всички, които загубиха постовете, притежанията си, живота си, но направиха нещо значително за други хора – това наследство сега е наше и нека да живеем достойно с него.

Стефан I Български (1878–1951)

Екзарх Стефан I (светско име Стоян Попгеоргиев Шоков) е висш български православен духовник и екзарх на Българската православна църква (1945–1948). Роден е на 7 септември 1878 г. в с. Широка лъка. Завършва духовна семинария в Самоков, след което работи като учител в с. Солища. От 1900 до 1904 г. учи в Киевската духовна академия, която завършва със степен „кандидат на богословието”. Следват 4 години в Пловдивската мъжка гимназия, а от 1907 до 1910 г. преподава в Цариградската духовна семинария. На 16 октомври 1910 г. е подстриган в монашески чин с името Стефан, а три дни по-късно, става протосингел на Българската Екзархия в Цариград. Подпомага покръстването на помаците в новоприсъединените към България земи след Балканските войни. Сътрудничи на Карнегиевата комисия и комисията по сключване на мира с Турция през 1913 г. През късната есен на същата година архимандрит Стефан, заедно с екзарх Йосиф I, се завръща в България и се установява в София, където вече е седалището на Екзархията. От 1915 до 1919 г. специализира богословие в Женева и защитава докторат във Фрибур, Швейцария. По време на престоя си там той е член на „Българския съюз”, който има за цел да отстоява българските национални интереси в чужбина и е един от най-дейните представители на българската емиграция в страната. Владее няколко чужди езика. През 1921 г. е ръкоположен за Маркианополски епископ, а през 1922 г. е избран за Софийски митрополит. Именно той отслужва заупокойната молитва в църквата „Света Неделя” на 16 април 1925 г., когато е извършен Атентата. Между двете световни войни представлява Българската православна църква на множество международни конференции. На 21 януари 1945 г. е избран за български екзарх и се противопоставя на участието на свещениците в политическия живот в страната. Поради откритото си несъгласие с политиката на комунистическата власт на 6 септември 1948 г. е принуден да подаде оставка като български екзарх. На 24 ноември същата година е интерниран в село Баня, Карловско, където умира през 1957 г. Погребан е в катедралната църква „Успение Богородично“ на Бачковския манастир. Екзарх Стефан е автор на множество слова и богословски трудове, между които „На път за Дамаск“ (1932), „Българската Църква“ (1932), „Същината на пастирското служение“ (1935), „Религия и наука“ (1937).

Митрополит Кирил Български (1901–1971)

Кирил е висш български православен духовник, историк, академик, доктор по богословие и обществен деятел, Пловдивски митрополит, пръв патриарх на Българската православна църква, след възстановяването на патриаршеския ѝ статут през 1953 г. и Софийски митрополит. Роден е през 1901 г. в София под името Константин Марков Константинов. Родителите му са албанци, преселени в София. Учи в Софийската семинария и богословие в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, а после следва в Белград, в Загреб, Черновци (дн. в Украйна), специализира философия в Берлин. Приема монашество още като студент. От 1926 г. е учител в Духовната семинария в София, ръкоположен е за Стобийски епископ, а през 1938 г. е назначен за главен секретар на Светия Синод. Избран за Пловдивски митрополит. След комунистическия преврат на 9 септември 1944 г. е арестуван по лъжливи обвинения и лежи няколко месеца в затвора, но не е осъден. През целия си живот издирва и изследва българската културно-национална и църковна история, неговите научни трудове са значителни по обем и съдържание. Той е доктор хонорис кауза на Софийската, Московската и Санктпетербургската духовна академия. От 1948 г. е подпредседател на Националния комитет за защита на мира, а от 1950 г. – член на Световния съвет на мира. Умира на 7 март 1971 г. Погребан е в църквата „Успение на Св. Богородица“ в Бачковския манастир.

Димитър Йосифов Пешев (1894–1973)

Димитър Пешев е роден в Кюстендил през 1894 г. Учи право в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, но прекъсва образованието си, за да участва в Първата световна война. Работи като съдия в Пловдив и София, по-късно като прокурор, а от 1932 г. е адвокат. Участва в Управителния съвет на Българския туристически съюз и на основаната през 1934 г. банка „Български кредит“. През 1935 г. става министър на правосъдието в първия кабинет на Георги Кьосеиванов (1935-1936 г.) През 1938 г. и 1940 г. е подпредседател на XXIV и  XXV Обикновено Народно събрание. Поради инициира­ното от него остро протестно писмо до министър-председателя Богдан Филов против депортацията на българските евреи, подписано от общо 43 народни представители, е свален от поста си. През 1945 г. Народният съд го осъжда на 15 години затвор „за фашистка дейност и антисемитизъм“. След застъпничеството на евреи, имащи влияние в комунистическото правителство, е освободен след 13 месеца. Умира в нищета през 1973 г.

Публикувано в сп. „Свет“, бр.3/2013 – „Душо моя, стани, защо спиш“