Майсторът кръстител

Източник: Литературен клуб

Майсторията като преобразяване в ново качество на битието

Давайки лични имена на нещата, майсторът освобождава човека, откривойки пред него възможност да реализира подобаващото за него битие, истинно битие, в което да може да осъществи собственото си значение и ценност, да постигне светителско достойнство. Творчествотоно чайстора се състои в това да върне достойнство на човека, да открие човека в звяра, да благовествува на разбойника възможността да бъде обновен, да стане нов човек като свидетелства и Йоан: "А на всички ония, които Го приеха, на вярващите в Неговото име, – даде възможност да станат чеда Божии". (Йоан1:12) Митя Карамазов може да бъде освободен от наследството на родовата страст към разврата като осъзнае императивите на личното си име, на чието битие, осветено от св. Димитър, е присъща свобода и красота и не му подобава да бъде опленявано от страстта. Тази нова реализация на живота, която може да бъде постигната чрез личното име, може да бъде открита за всеки човек: "Можно возродить и воскрисить в этом каторжном человеке замершее сердце, можно ухаживать за ним годы и выбить из вертепа на свет уже душу высокую, страдальческое сознание, возродить ангела, воскресить героя!"

За майстора пълнотата на микракосмоса може да се осъществи само чрез общение с целия макрокосмос, с всемира. В такава творческа позиция няма грях срещу Словото. В този смисъл дарът на майстора се състои в пълнотата и силата на остинното слово, в неговатаправославност, с която може правилно да възпее, да означи света в пълнотата нанеговата добросътвореност. Безгреховността на творческата нагласа на майстора е неговият усет за красивотов нещата, знанието за света като за подреден мир, като всемир, като "твърде добър", профетичната му вяра в есхатологичната или извечна хармония в космоса, увереността,че животът "ще дойде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден". Вярата в абсолютното тържество на доброто е достойната за човека нравствена позиция, конституираща "триизмерната система" на морала, това е неговото православно откровение за потенциите на света да се осъществи в красота. (Която вяра се основава на крайъгълния камък на Христовото възкресение.) В такава система човек реализира истинското си значение като "център на всеобщото съзнание на природата, като душа на света и като осъществяваща се потенция на обсолютното всеединство"⁹. В нея той изпълва целостта си. Тя конструира ново измерение във възприятието за света, което позволява той да бъде преноминиран и обусловен в ново качество на битието – в красота, в доброта, в "ново небе и нова земя".

Красотата изисква светлина, тя ебитие в светлината. Тя изисква да бъде гледана, да бъде оценностявана, обичана, да бъде обгърната от всички, да бъде кръстена и изповядана (изречена). Украсяването, грижата за лицето (ipostas) е акт, чрез който човек засвидетелствува желанието си да определи битието си в общение. Животът в красота е живот на яве, в светлина, което предполага и непостидно, достойно битие. Защото всякой, който прави зло, мрази светлината и не отива към светлината, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши. А тоя, който постъпва по истината, отива към светлината, за да станат делата му явни, понеже са по Бога извършени. (Йоан 3:20,21) Определяйки битието си в красота, в общение човек ангажира поведението си изключително с красиви и благородни прояви, чиято потенция на закрито, в самота, себецентричния живот може да остане като незадължителна нереализирана. Втази връзка интересен паралел може да бъде направен с романа на ОскарУайлд "Портретът на Дориян Грей". Като Божие, като прекрасно творение Дориан се самоунищожава. Той не реализира присъщото на природата, на назначението си битие. Майсторът, художникът Базил, открива, явява подобаващия живот, присъщото на Дориан като прекрасно, като добросъздадено същество битие, открива потенцията, възможността пред него да осъществи живота си в красота. Той открива за него ново качество на битието с перспектива към вечността, много по-богато и многоизмерно от временното и неприличното, което предлага изкусителният лорд Хенри. Със своя избор Дориан Грей се отказва от портрета си, отхвърля неговото неизменно прекрасно битие, отказва да го следва като образ, скрива го (прехвърля живота си на тайно) и го унищожава. Унищожава абсолютния и вечен смисъл на поведението си, смисълът на живота си. Унищожавайки портрета, творението на художника, възгледа на художника за света, Дориан унищожава себе си като прекрасно творение, и умира като Божие създание, като човек.

Една от най-характерните черти в образа на майстора е неговата дръзновеност, чувството за майсторското си достойнство и съзнаването на творческата си дейност като свята.Достойнството на майстора е безусловно, защото не намира оправдание в неговата личност, в неговото име, а е средоточено в Бога, в истината или по-точно, то е от Бога, от истината. Аз не мога да правя нищо от Себе Си. Какот слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен, защото не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил. (Йоан 5:30) Майсторът е горд и непреклонен само в творчеството си, в ценността на това, което пресъздава, докато в живота си може да бъде нищ и беден духом, неспокоен. Майстор Рафе е самотен и тъгува за дето няма покой, задето няма кой да заплаче за него. А Вапцаров се обръща към децата кротко и с надежда:

Майсторът е уверен, че това, което прави е добро и ценно, защото не твори от себе си, а явява, въплъщава, означава, свидетелства чрез майсторията си за истината, за Бога, за Доброто, Красотата, Любовта. Той твори като кръщава, като свидетелства за другото битие. "Той не беше светлина, а бе пратен да свидетелства за светлината. Съществуваше истинска светлина, която просветлява всеки човек, идващ но света." (Йоан 1:7-9) Затова за майстора не е толкова важно да остави името си, колкото да бъде признат за майстор като съработник Божий, като Кръстител на истината, като свидетел на светлината. Творческият акт на майстора е теургичен, то й е съкровено общуване между човека и Бога, и като таково той е тойнство. Затова майстрът много държи да запази от профанната действителност тайнството на творческото кръщение. В тази връзка е интересно да се проследят двата модуса на общуване на майстора със света. Те привидно си противоречат. От една страна той се отделя в самота, в аскеза, уверен, че хората нищо не разбират, а от друга, чрез творчеството си се стреми да установи пълноценен диалог с всичко и с всички. В първия модус той е в "разпра с живота". Той е извън него и неговите структури. Майстрът на Булгаков е извън обществото на поетите – МАССОЛИТ. В този модус той се отказва от името си като условие на компромис от негова страна спрямо този свят, като условие да намери общ език с "тази земя". На въпроса на поета Иван Бездомни в лудницата за името му Майсторът отговаря:"Аз вече нямам име, отказах се от него, както от всичко в този живот. Да го забравим!". Едно такова евентуално общуване би означавало за него да бъде вписан ограничените структури на този свят. В такава ситуация той се отказва да спори за името си, за своето място в обществото на несъвършения земен език и заговаря с каноничния език на творчеството си. Майстор Рафаил отказва да се препира на дребнавия и безсмислен език на Аврам Немтур, а в защита на майсторското си достойнство показва чудно изработения от него кръст, който е висшата санкция за уменията и значимостта му. Вапцаров също се отказва да спори с "нервната дама" за човека и се опитва да я успокои като и го покаже чрез творчеството си – завършената художествена история, песента, – в цялост, от край до край, в пълнота.

Да разгледаме известния Вапцаров стих: "С живота сме в разпра,/но ти не разбирай, че мразя живота". Във поезията на Вапцаров добре е експлицирано диалектичното отношението на майстора към света. То е едновременно спор, разпра, двубой, но също е и обич, и надежда, и вяра – то е любов към всички. То е разпра със стария свят, но и желание по пътя на общуването (имайки вредви интимното обръщение – ти) да го обнови. Майсторът е в спр с живоа в образа на нервната дама, но с желание не да я победи за своя слава, а кротко да я успокои, да възвърне мира в душата й, за прославата на човека. Разпрата остава разпра дотогава, докато старият свят воюва срещу истината и тя трябва да бъде защитавана, но същевременно отстояването на истината е израз на миротворчеството на майстора, защото нейното присъствие в живота е единствената възможност за него да бъде устроен "по-иначе", да бъде обновен, умирен и цялостен. Отстояването на истината, на доброто е отстояване на желанието за помирение, за любов към всички. В този смисъл майсторът получава Божествената санкция за безгреховност си спрямо Словото и за пълнотата и истиността на имената, с които означава света, за правото да обнови света – Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно. (Матей 5:9)

Майсторията е теургичен акт на преобразяване на живота в красота. Майстрът възсъздава света като придава безусловно значение и ценност и разкрива добросътвореността на всяко творение. По този начин той възстановява пълнотата на Божия образ в себе си. В участие с добротворчеството, чрез изповядване света като "твърде добър", майсторът разкрива добрия, истинния смисъл на нещата, скрит за тях, като ги призовава към ново общение със себе си и с всички в пределите на битието на Доброто, в Бога. Той търси доброто име, човека у звяра, за да може да влезе в общение с него, търси собственото, лично име на човека, за да върне свободата и ценността му в пълнотата на богосътворения и подреден мир.

Същността на майсторското достойнство, легитимираща словото му като истинн, зе изразява в нетовата непримиримост с липсата на мир в света, с липсата на красота и хармония в него. В този смисъл същността на творчеството може да се определи като миротварческа, а целта на майстора в непримиримото търсене на покоя. В старобългарски думата "миръ" съвместява значенията на свят и на покой. Цел на майстора е да преорази света в мир, да върне на света покоя. Той непрестанно търси хармонията, висшата правда и никога не би се примирил дори и с едно петънце връз доброто, дори и с една неизкупена сълзица.Той иска всичко да си има света, всичко да спаси. И само в такъв цялостен и умиротворен свят би се съгласил на покой (Майстора) и щастие (Иван Карамазов). Само знанието за висшата хармония в света би могла да обуслови и възстанови мира, царството Божие вътре в честния човек. Затова дело на майстора е да свидетелства в любов пред разстроения микрокосмос за есхатологичната умиротвореност на света, за неговата добросътвореност и цялостност, за невидимата хармония в него, за висшата правда, за истината, за слънцето, "А знать, что есть солце – это вся жизнь." Знанието за реалността на Бота и за есхатологичната умиротвореност на света в царство Божие са способни да възкресят новия човек, да извлекат от него такива жизнени сили, които да го оживотворят и които да обусловят благородното му съществуване. Митя Карамазов приема страданието не като наказание, а като условие за нравствено помирение със сълзите на детето, като мъченически подвиг, чрез който да изкупи за себе си неправдата в света, което вече придава на наказанието му причастност с Божиите страдания, причастност в Божията любов към света, а на самия него ореол на святост и покой. Най-много на неспокойните, на страдащите и оскърбените е нужен (покоя на) целия свят, Бога. "Как я буду¹⁰ там под землей без Бога? – възкликва Дмитрий Карамазов. Каторжному без Бога быть невозможно, невозможнее даже чем некаторжному. И тогда мы, подземные человеки, запоем из недр земли трагический гимн Богу, у которого радость! Да вздрасвует Бог и его родость! Люблю его!"

Човек не може да живее отделно, сам, само с част от света. Разколников не успява да намери покой. Мирът в микрокосмоса не може да не бъде съпричастен на мира във всемира. Човек не може да живее извън хармонията и реда в света. Само знанието за целостта и добросътвореността на света могат да го успокоят, установят ред във вътрешния му микросвят. Ето, той може да лежи "окован във вериги", но да дочуе "уж някой говори: "Свобода!" и пак да бъде свободен, може да плаче и да гледа с "мъчително тъжни очи", но да му разкажат, че, ето: "…далеко, далеко, на озере Чад/ Изысканный бродит жираф"¹¹, и че всичко е свързано с невидима връзка, всичко е едно.

Майсторът разкрива невидимите, неозначени смисли и връзки между явленията и така явява света в цялост, умиротворен и подреден. В този смисъл виждам разликата между майстора и човека на изкуството, артиста. Артистът е образът на търсещия, неспокойния, чувствителния, но неумиротворен човек. Той преди всичко е индивидуалност, име. Той играе на сцената, неговата творческа позиция е изявата. Артистът се старае да спечели любовта и съчувствието на хората, да ги направи съпричастни на своите радости и скърби. Той често и неуверен, плах в изявите си, нуждае се от подкрепа, от аплодисменти, за да оправдае мястото си в света. Артистът се стреми да проникне в сърцата на хората,желае да го знаят и помнят, да направи името си част от битието на света. Майсторът може и да скрие името си, но притежава съзнанието за майсторското си достойнство, за за смисъла и светостта на тварчеството си. За него не е важна изявата, а творението, което не е от него, а от Бога, за което може да каже, че е "твърде добро", че е свято. Творчеството на артиста е себецентрично, на майстора е насочено извън него. Поетът се вписан в структурите на този свят, вписан е в полето на културата и остава там. Установява общуване с този свят и така често прави компромис със словото. Може би на това се дължи неприязненото отношение на Майстора към всички поети.

Понятието, титлата, майстор надхвърляполето на културата. Майстор може да има във всяка една свера на битието. В този смисъл може да говорим за майстора като свръхкултурен феномен. Той обхваща целия живот, за да го преобрази в красота, за да го направи многоизмерен и богат, да го претвори в ново качество на битието. Артистът, оставайки в живота проблематизира света, указва на неговата несъвършеност и необясненост, но отговори не може да даде. Майсторът също не предлага отговори, но явявайки света в цялост, в хармония и красота кото му дава истинните имена самите въпроси стават ненужни. Вапцаров признава, че "понакуцва в теория", но успява да възстанови цялостния образ на света и човека, пред който всеки въпрос сякаш би бил неуместен и остава само възклицанието и прославата "Това е прекрасно, нали!" Той пише песен, представя живота, чрез песента в цялост, като песен, като хармония от звуци, като музика, а музиката не въздейства логически, не дава отговори на въпросите на битието, а чрез самото си присъствие възстановява света в цялост, умиротворява човека като свидетелства за тайнствения, скрития, но съществуващ смисъл на живота и за неговата красота. Песента е ключово понятие в търсенията на майсторите. (Сравни: "Песен за човека"…, "Песента на колелетата", "Гимн и секрет" и др.) Песента е извънкултурен феномен, тя навлиза в живота и го преобразява в красота. В древността тя е съпатствала всяка дейност на човека. Песента е маркер за висша хармония, за най-истинска изева на живота, тя е постигнатия смисъл на живота. По своята същност тя представлява съчетание от слово и мелодия. Но мелодията е съвършена хармония от звуци. Следователно най-точното, най-истинното и пълно наименование на света чрез словото може да бъде осъществено в подреждането му по модела на хармоничното съчетаване на тоновете, в музиката, която по своята природа е факт на красотата, на иреалното в реалното, на господството на красивота, на нематериалното над природното. Така можем да приемем, че най-пълно и точно именуване на света, най-висше познание за него е песента, а като достойноно и подобаващо за човека битие пеенето, православното изповядване на красотата на света чрез себе си.

Майсторът възстановява пълнотата на света като го реобразява в красота.В такъв смисъл определя и задачите на желаното от него "ново изкуство" и Вл.Соловьов: "Новото изкуство се връща към земята в любов и състрадание, но не за да се потопи отново в невежеството и злобата на земния живот, тъй като за това съвсем не е нужно никакво изкуство, а за да изцери и обнови този живот"¹² Подобен е и възгледът на Н. Бердяев за новото "религиозно творчество", което не трябва да бъде част от културата, а да е свръхкултура, осъществяваща се в теургия, в синергия с Бога. Реалното спасение и обновление на света е по силите само на Бога, но то не може да бъде осъществено без волято на човека, извън общуването с човека. Самият човек трябва да подготви новото небе и новата земя, да кръсти с вода това, което би желал да бъде кръстено с Дух Светий. Той, по думите на Бердяев, трябва да сътвори това, заради което е бил изкупен, заради което е бил сътворен¹³.

 Бележки:

1. Бердяев, Н. Смисълът на творчеството С.1994
2. Соловьов, Вл. Кратка повест за антихриста; Три речи в памет на Достоевски В.Търново 1994
3. Бердяев, Н. Цит. съч.
4. Бердяев, Н. Цит. съч.
5. Бердяев, Н. Цит. съч.
6., 7.Успенски, П. Изкуство и любов в сб. Руският ерос С. 1994 Успенски определя животните като "двуизмерни същества". Според него "двуизмерният морал е циничен морал, който вижда само външната страна на явленията". Успенски извежда етимологията на думата циничен от гр.kinos – куче.
8. Лотман, Ю. Култура и взрив, Собствените имена С.1994
9. Соловьов, Вл. Смисълът на любовта в сб. Руският ерос С.1994
10. Цитирам текста в оригинал поради невъзможнстта да бъде предаден на български смисълът и значението на екзистенциалния глагол "быть", буду" в откъса. Мисля, че "ще живея" и " да живее" не предават достатъчно точно смисъла, че не просто действието, а всяко условие за действие, всяка потенция за живот в красота, самото съществуване без Бога е невъзможно. 
11. Гумильов, Н.