Махмурлукът на един национализъм

Източник: в. Култура

Още с излизането си книгата на Стефан Цанев „Български хроники" се превърна в пазарен хит. Не съм правил специални проучвания, но силно подозирам, че никоя от другите книги на автора, излезли след промените, не се е радвала на такъв обществен интерес и продажби. След толкова пиеси, стихосбирки, разсъждения върху литературата, че и един роман, Стефан Цанев навлезе в по-различни води и веднага отбеляза шумен успех.

Новото му превъплъщение не е неочаквано. Историческата проблематика държи сериозно присъствие в творчеството му, макар да не го изчерпва. Паметливият любител на театъра ще се сети за пиеси като „Истинският Ивайло”, „Процесът срещу богомилите”, „Събота 23”, „Тайната вечеря на Дякона Левски”, „Величието и падението на Стефан Стамболов”, които пряко интерпретират конкретни казуси в българската история. Единственият публикуван роман на Цанев, „Мравки и богове”, също си поставя исторически задачи – да обхване чрез отделни примери развитието на българското общество през ХХ век. Опитът е амбициозен. Може ли обаче романистът Цанев да покрие високите критерии на драматурга и поета Цанев? Преходът към по-едри жанрове не се свежда само до количествени натрупвания. „Мравки и богове” е доста неравномерен като текст. Липсва му плътност. Изпъкват много силни епизоди, например ситуациите около Девети и колективизацията. Открояват се за жалост и литературни кръпки. Въздействащата драматургия на отделни сцени компенсира някои видими слабости в сюжетирането и изграждането на образите, но поставя на дневен ред въпроса за способността на Цанев да разгръща на няколкостотин страници убедително и единно като концепция произведение. Не теоретизирам. „Български хроники” успява да надхвърли 500 страници и несъзнателно отпраща към сходни питания.

Бързо се забелязва, че преобладаващата част от книгата представлява дословно взети пасажи от различни средновековни източници – хроники, жития, надписи, истории. Те акуратно са изнесени с по-дребен шрифт. Но и оставащото представлява предимно преразказ на такива източници, оживяван от въображаеми диалози между исторически фигури и изсушаван от спорадични морализаторски коментари. Като че ли само въпросните диалози и коментари, наред с относителната краткост, отличават книгата например от първите три тома на академичната „История на България”. Някой би могъл дори да заключи, че книгата по същество е антология от цитати, обединени със свързващи пасажи в цялостен текст. Знае се, че още преди 70 години, когато Стефан Цанев се е раждал, Светослав Минков е бил обвиняван в подобни стремежи към лесен хонорар заради книгата си „Мадрид гори”, събрала комюникета на вестници и телеграфни агенции по повод Испанската гражданска война. Вярно е, че първият случай повече клони към актуален колаж, а вторият – към историческа антология. Използвам единственото общо между тях – съвкупността от чужди текстове в основата на конструирането на собствения, за да откроя разликите. Минков наистина е използвал медийни информации, без да ги преработва или коментира. Но самият му подбор, натрупването, спонтанно наслагващите се акценти постигат поредица от внушения, които са елемент от автентичен авторов замисъл и отиват далеч отвъд компилативния характер на творбата. Оригиналността на Стефан Цанев не бива да се търси там. Едно, защото историческите извори за тези периоди от битието на българската общност са доста малобройни и се употребяват неизменно почти в същия вид и последователност, в които ги употребява Цанев. И второ, защото постиганите от Цанев внушения се вписват в една засилваща се напоследък тенденция на интерпретиране на миналото, на фона на чиито образци неговият текст не казва нищо кой знае колко ново. Позицията на Минков в „Мадрид гори” е ясна, въздействаща, добре изведена и дистанцирана от жалоните на времето му. Позицията на Цанев в „Български хроники” не може да се прочете през цитатите, невинаги е много осъзната и невинаги присъства. А там, където я има, поражда съмнения дали става дума за позиция, или за белетристичен похват.

Вече се появиха анализи на „Български хроники”, посочващи едни или други неточности в поднасянето на историческия материал. Действително можем да се натъкнем на факти, които историческата наука отхвърля или за които никъде не съобщава. Неправдоподобни места също се срещат, особено в началните глави, посветени на героичното изскачане на българите на историческия тепих. На тази база се раздават присъди за книгата, които ще е по-добре да си спестим. Трябва да се подчертае, защото мнозина го забравят, в това число понякога – от разсеяност – и самият автор, че „Български хроники” не е строго исторически труд и няма да минава през катедрен съвет за оценки и препоръки. Поради което критиките за фактологична некоректност пропускат целта си – все пак говорим за писател, а не за историк, и за книга, описана от автора като „поема”, а не като „монография”. Със същия успех можем да искаме от Фани Попова-Мутафова фонозапис на разговорите между Балдуин и Калояновата жена. А при Стефан Цанев такива полети на въображението са много по-редки и притиснати от стръмнините на византийския хроникьорски педантизъм. И все пак са ценни: обобщаването на различията между траки и славяни на базата на взаимното допълване в духовността; почти журналистическото разследване на причините за смъртта на Крум; грозно-зловещият грак на гарвана при всяко изплуване на безумната ни цариградска мечта; значението на богомилството за оценка на ефективността на властта; ролята на паметниците и материала, от който са направени, за формиране на националния характер; виденията на свинаря Ивайло и изковаването на образа, който десетилетия по-късно ще продължава да плаши управниците в региона; социалният въпрос при Иван-Александър; трагизмът на прокълнатия Иван Шишман, очертан в целия му житейски диапазон между майката еврейка и полубългарина Баязид. И т.н., и т.н.

Какви всъщност задачи си поставя Цанев, е видно от пролога към книгата му. След като декларира, че едва ли има по света друг народ, който така слабо познава историята си, авторът пристъпва към обясненията – езиково непонятните исторически трудове, отблъскващо скучните учебници, партийно мотивираното пренаписване на историята, днешният срам от някогашното славно минало. Аз лично нямам впечатления историческите трудове да имат недостъпен език. Напротив, струва ми се, че измежду другите науки историята (в различните си школи) има рядката привилегия да бъде относително разбираема за почти всеки непосветен. Истина е, че учебниците по повечето предмети обикновено са писани от университетски кадри, имали твърде отдавнашен досег с гимназиалното обучение, и смисловата смилаемост силно е пострадала. Само че това още не е причина примерно да кажем, че по света няма друг народ, който така слабо познава физиката, а освен всичко друго ще бъде и невярно.

Пренаписването на историята в услуга на една или друга политическа сила е сериозен проблем, и то не само за България. По-трудно за диагностициране обаче е пренаписването според една или друга идеологическа линия, когато партийните контури могат напълно да избледнеят. Третото българско царство изгражда национална митология, използвайки наличния исторически материал, и тази митология едва ли може да се свърже с тесния интерес на властващи либерали, консерватори или техни филизи и издънки. Социалистическа България преоцени драстично историческите ценности в интернационалния си устрем, но краят на режима отново възроди патриотичното начало в четенето на историята – при това с един и същ, дебело изразен партиен контур. Преходът предложи плурализъм на историческите прочити, който само в първите години имаше партийни проекции. Никой не би обвинил Стефан Цанев в служба на конкретна партия. Но идеологическият знак не бива да се пренебрегва. Той е загатнат в четвъртото от посочените обяснения за непознаването на историята – неприятната съпоставка между славно минало и безславно настояще. Паисиевският поради-що-се-срамиш патос се надига у мнозина автори в последно време. И в резултат идеологемата „и ний сме дали нещо на светът” постепенно измества професионалната историография от функциите й на екскурзовод при разходките в стари времена.

Разбира се, наблюдават се вариации – както в подходите, така и в изводите. Задълбаването в тях ще ни отклони от настоящата тема. В нейния контекст интересни са два типа национализъм. Първият е призивен, агресивен, самоналагащ се. С гръмовен грохот на тъпана той възвестява, че българите сме първите европейци, че сме най-древната цивилизация, че всичко стойностно в световната култура избликва от нашите духовни извори. Бойни тръби идват на помощ на тъпана: ние не само сме били най-великите, ние сме и ще бъдем. Нужно е само да го почувстваме, да го усетим, да го поемем с шкембе чорбата, да го полеем с троянска сливова, да се потупаме в гърдите, евентуално и да запеем юнашка македонска песен. Нека го наречем национализъм на третата ракия. За разлика от другия, прискърбния, нажаления, оплакващ и самооплакващ се национализъм, удавен в елегично скрибуцане на гъдулки. Вярно е, че тупането по гърдите и тук не е избегнато – създали сме били дванайсет Българии (да си спомним, че дори Тодор Живков не смееше да говори за повече от две). Но е обилно примесено с ронене на сълзи и самоотричане. Българската цивилизация предшества шумерската, настоява този национализъм, ама това е така според някаква древна и неясно колко достоверна хроника. Откъдето сме минали, сме променили света, поддържа този национализъм, ама така разправя някакъв анонимен унгарски професор. Ние сме най-големите познати в историята държавотворци, заявява този национализъм, ама добре е известно, че хич не ни бива в правенето и оправянето на държави. Характерен детайл от „Български хроники”: съветите на патриарх Фотий към княз Борис І се представят като блестящ пример за държавническа мъдрост, но върху тях е наложен етикетът „Забранено за държавници”, за да не би, недай си Боже (?!), да станат свестни. С други думи: миналото ни е много славно, но от това гаранции за славно бъдеще не следват. Следва единствено допълнително мъка от вглеждането в неприветливото и безрадостно настояще. Можем да наречем състоянието национализъм на махмурлука. Ако читателят е прекалил с Божидар Димитров предната вечер, на сутринта вероятно би се чувствал като Стефан Цанев.

Случката с унгарския професор е завръзката към целия исторически преглед в книгата. И е важно, че цялата поредица признания за миналото ни величие идват от него, сиреч от чужденеца, отвън. Ние не сме способни да си признаем колко сме велики, без някой да ни натисне да го направим. Основният метод на Цанев, пронизващ текста открай докрай, е историческата аналогия с днешния ден. Излагайки определени ситуации от историята ни, авторът бърза да внесе уточнения от рода на „оттам водят началото си тези лоши черти от националния ни характер днес” или „но не е ли същото, читателю, и сега?”. И братоубийствата, и предателствата, и нихилизмът, и угодливостта, и завистта, и стремежът към оцеляване на всяка цена са илюстрирани с епизоди от нашето минало. Стефан Цанев би могъл да допълни, макар да не го прави, че всичките тези прояви са характерни за цялото европейско Средновековие и съвсем не могат да се ограничат до битието на българите. Въобще, въпреки декларацията на автора, че желанието му е да постави историята ни в контекст, контекстът е онова, което най-често се губи в повествованието. Има определени бележки върху Византия, но от тях трудно можем да извлечем степента и мащабите на влияние на империята върху държавата ни – и като културно моделиране, и като политически технологии. Западноевропейският фон се мярва само тук-таме, най-вече във връзка с богомилството, което задължително трябва да се опише като извор и начало на европейското дисидентство. Феодалните социални практики на европейския, византийския и руския свят, ако бяха коментирани, щяха да ни изяснят доста ефективно собственото ни положение, а и щяха да зачеркнат дълга върволица Цаневи подозрения в неговата уникалност и етноспецифичност. По такъв начин издирваният контекст излиза някак плосък и елементарен, сведен до опозицията славно минало-безславно настояще. Аналогиите, с чиято помощ е изграждан, разхождат читателя из времето, но не и в пространството. И понякога могат да ни замъкнат в непроходимите дерета на литературната абстракция и историческия произвол. Да се припомни например, че през византийското робство въстанията са били оглавявани от лица, претендиращи за царски произход, още не е основание за извода, че българите и до днес ужасно държат да имат начело хора от царски фамилии.

Възраженията срещу този тип самосъжаляващ се национализъм, както вече посочих, не бива да се фокусират само върху творбата на Стефан Цанев и нейните качества и недостатъци. Нека продължаваме, обратно на масовите нагласи, на самия Цанев и на актуалните му критици, да правим разликата между историческото и фикционалното. Внушенията от писателските екскурзии в миналото могат да останат на художествено ниво, но могат да се прехвърлят и на социално и политическо, когато отсъства възпиращият коректив на историците. „Ден последен” на Стоян Загорчинов може да се чете като литературно произведение, а не като дословно предадена историческа картина. Историците са били достатъчно единодушни, че шишмановският Царевец не е Версай, и ние нямаме проблем да възприемаме квазиверсайските описания в романа като фикция. Но оттогава ни делят много десетилетия. Днес почти ги няма историците, които да разграничат историческия факт от художествената измислица за българската история; и да ни позволят да четем „Български хроники” като „поема” на „писателя Цанев”, а не като най-сетне появилата се „истина за епохата”. Увлечени от евтина медийна слава и надежди за конюнктурна реализация, професионални историци и експерти по Средновековие започнаха да пригласят в хора на патетичните поклонници на прабългарската героика. Началото на българската държава тръгна да се изнася все по-назад във времето, следите от нашето народностно присъствие плъзнаха по все повече места, етническите ни корени се разклониха във все повече посоки.

Нямам нищо против национализма – необходим и полезен елемент в строежа на модерната държавност. Но изпуснат от исторически контрол и контекстуално значение, той хлътва или в провинциална мегаломания, или в провинциален нихилизъм. Дезертирането на водещи историци от терена на научната коректност оставя вакуум, който може да се запълни с всевъзможни съчинителства, но което е по-неприятно, не оставя ориентири за разграничаването на литература от история. От вакуума се възползват мнозина. Антон Дончев, Дончо Цончев, Любомир Левчев, Недялко Йорданов, Виктор Пасков, Стефан Цанев – все автори с трайно присъствие в нашата литература – са между тях. Само Цанев всъщност ни е предложил цялостен възглед върху българската история. Другите, без да си дават този труд, не пропускат да се легитимират като духовни лидери в бездуховните времена посредством историята ни и извличането на аргументи за своите оценки оттам. В което няма нищо лошо, ако тези хора имат капацитета за духовни лидери. Конкретно в случая със Стефан Цанев – той не показва такъв капацитет, защото се самозатваря в една неразрешима дилема. От една страна, с цялата си гражданска и творческа активност той настоява за водеща роля на интелигенцията в просвещаването на властта. От друга страна, непрекъснато подчертава невъзможността властта да бъде просветена. Безизходицата е явна и напълно интелигентска по характера си. Оттам извират самосъжалението, самооплакването и всичките гримаси на махмурлука, съпътстващи този национализъм.

На едно място в книгата Стефан Цанев обръща внимание на липсата на шутове в двора на средновековните български владетели и припомня, че другаде единствено шутовете казвали истината, а у нас нямало кой да я каже. Любопитно наблюдение. Кара ни да се замислим върху тази толкова непосилна задача – да забавляваш и едновременно с това да говориш истини. Езикът все пак си знае работата. Че шутовете забавляват, ни съобщава самата дума, а че казват истината, го научаваме с образованието си. Може ли човек да бъде шут, ако спестява истините и щедро ги компенсира с клоунски номера? И необходимо ли е да изпълняваш номерата си пред владетел, или може и пред народното множество? С шутовската си интермедия Цанев неусетно ни е придвижил към някакви предварителни отговори. Сега чакаме вторите „Български хроники”.