Плебейският синдром на Стефан Цанев

Източник: в. Култура

Наскоро прочетох книгата на Стефан Цанев "Български хроники", която приятели ми "прехвърлиха", за да "имам представа". Тази представа предизвика у мен възмущение и като у дипломирал се в СУ "Св. Климент Охридски" историк, и като преподавател по история в средното училище, и като съавтор на действащ учебник по история, и като читател, влюбен в историческата тематика.

Съзнавам, че право на всеки е да пише по вълнуващи го теми и да подбере жанра, чрез който да го направи. Ето защо няма да коментирам защо „Български хроники” са обявени от автора за поема. Не мога да не се спра обаче на причината, която той изтъква за сътворяване на своето произведение: „недостъпен за простосмъртните” стил на академичните исторически трудове; скучно написаните учебници по история, „сякаш авторите им са имали едничката цел: да накарат българчетата, още едва проходили, да намразят историята на своя народ…”

Ако преглътнем, че отстояването на необходимостта от боравене с учебници по история още при прохождане е литературен похват, то как да си обясним категоричното обобщение, че всички професионални исторически съчинения и всички учебници са скучни и недостъпни. Нима издателска къща „Труд”, която публикува въпросната поема, ще се съгласи, че и многотомникът й „История на българите” е „недостъпен”?! И още – ако днес един дипломиран инженер е недоволен от лечението на диабета, означава ли това, че ще се нагърби с написване на „поема” по медицина, за да попълни пропуските?!

Понеже „Български хроники” има претенциите да отговаря на насъщни духовни нужди, но с изричната уговорка (т.е. измъкване!), че авторът не е историк, а от четенето се разбира, че липсват последователно изграждани художествени образи (за които всеки уважаващ себе си автор също поема отговорност!), логично възниква въпросът – как да възприемаме това писание?! То не работи с хипотези, както е редно в науката, но извежда заключения и прави внушения. А тъй като спасително се определя като поема – отпада и задължението да изгражда сюжет… Прочее, тълкуването на художествените качества оставям на литературните критици. Аз си позволявам да приведа доказателства, че не притежава качества на историческо четиво.

На първо място писанието неумело борави с терминологичния инструментариум, от което естествено следва извеждането на странни изводи и формулирането на съмнителни внушения. Така например, на стр. 121 четем: „… (Били сме си ние варварчета първа категория, но тури му пепел…)”. И това по повод „почтеното ни място” на българите в Аварския каганат – „…тази номадска империя…, тази сбирщина от различни народи и племена…”. Мисля, че въпреки скучността на учебниците по история, доста съвременни български ученици биха могли да обяснят на поемотворителя, че значението на варварин в модерния смисъл не се покрива с това в епохата на Средновековието. Тогава то не е имало съвременния негативен смисъл на малокултурност, а е показател за различност. Иначе е необяснимо защо ромеите (византийците) осиновяват синовете на персийските царе, например. И още: ако днес в свободен разговор изравняваме номадизма с чергарство, то това е неправомерно по отношение на явления от Античността и Средновековието. Повечето средновековни държави дължат възникването си на силната идея за централна власт, присъща на номадската им съставка.

По същия начин – некоректно произволно – борави текстът с понятието народ и национална принадлежност. Понеже модерният национализъм е явление на ХІХ век, всяко негово експониране в по-ранна епоха е меко казано опасно. Защото твърде много напомня на копнежа по чистата арийска раса… Така че, дали братята Асеневци са „… от българо-кумански или от руско-кумански произход, дали са кумани или власи – или пък са чисти българи?” (стр. 312), е второстепенен въпрос. (Самите братя не показват да са имали съмнения!) Но ако той бъде поставян сериозно и е последван от умозаключението: „ А и по-важно е, дори ако не си, да накараш да ти повярват, че си – и да тръгнат след тебе”, случаят е съвсем сериозен. Той извинява всяко узурпиране, включително и интелектуалното.

Прочее, тълкуванията, базирани на липсата на професионална подготвеност за оценка, в поемата не са едно и две. И винаги са безапелационни. Така например на стр. 52 четем: „ …освен това те (траките, б.м.) владеели до съвършенство изкуството да пият вино и да устройват пиршества – както твърди пак бащата на историята (Херодот, б.м.): да се стои без работа смятали за чудесно, да се обработва земята – за унизително, да се живее от война и грабеж – за най-добро. (Защо се чудим на кого сме се метнали?)”. И се питам: достатъчно ли е да се позовем на бащата на историята, за да я тълкуваме? Чел ли е поемотворителят предговора към съчинението на Херодот, където той обяснява, че: „Аз съм длъжен да предавам… онова, което се разказва, но не съм длъжен да вярвам на всичко това и тази забележка важи за цялото ми изложение.” Знае ли поемотворителят, че подобно възмутително (според него!) отношение към труда имат всички родовити хора в Древността и Средновековието, защото просто не им е бил известен неговият висок морален критерий. Важи и за героите на „Илиада”, например. В тази връзка защо в благодарствения списък на учените, подпомогнали вдъхновението на автора, е вписан и проф. Александър Фол, след като той обяснява (вярно, академично!) типологичното сходство между тракийското и ахейското общество (от времето на Троянската война). Питам се как ли би реагирал покойният вече велик наш учен, ако бе прочел, че: „… тук, на земята, траките създавали своя подземна цивилизация…(стр.61)…Ние и надгробни могили няма да оставим… Харесва ли ни, не ни ли харесва, но ние сме наследници на траките – не само на тяхната музикалност и поетичност, но и на техния самоубийствен анархизъм и на божественото им пиянство.

Дано се научим и да се обезсмъртяваме като тях” (стр.67). Лично аз се вцепенявам от този пасаж. Той демонстрира или пълна липса на проникновеност относно духовния свят на траките, маскирана от гръмки и абсурдни фрази, или откровено мамене на читателя, че поемотворителят познава съчиненията на всички автори, на които благодари. Та кой средноинтелигентен човек би заподозрял траките в анархизъм?! Те, които схващат царете си като богове. То е същото като да твърдим, че древните египтяни са анархисти! На мен поне не ми е известно подобно схващане. В същото време обаче не може в главата на читателя да не се прокрадне хипотезата, че авторът на „Хрониките” мечтае да се обезсмърти като далечните ни прадеди, но, уви, не е усвоил още кодовете за успеха! Със сигурност обаче вече има принос към намирането на най-точно определение на понятието цивилизация.

Със забележителна абсурдност впечатляват също и разсъжденията за културното развитие на България по времето на цар Йоан Александър, наречен в поемата Иван Александър. Той е обвинен в това, че по негово време „… възхищението от византийската култура не надминавало буквалното подражание… копирало се всичко, нашата култура при Александър е златна сянка на византийската.” (стр.456). От този „грях” на българската средновековна култура се прави препратка към нашата съвременност: „Ако някой утре слезе от небето и тръгне по градските ни, че и по селските ни улици, ще си помисли, че е попаднал в американска или английска провинция – всички витрини (с нищожни изключения) са написани на английски език.” (стр.457) И накрая в позабравен вече стил се громи: „Подражанието е следствие на политическа зависимост и е свидетелство за ниска култура… Но най-страшното е, че подражанието говори за липсата на национална гордост, а липсата на национална гордост е прелюдия към самопредателство и доброволно робство.”(стр.457)

Излиза, значи, че: ромейските (византийските) императори са наричали свой брат и сват един посредствен подражател (цар Йоан Александър); че българските книжовници от ХІV век заразяват целия православен свят с подражателство, понеже го захранват с българските книги; че съвременните специалисти в библиотеката към Британския музей в Лондон имат твърде семпъл вкус, тъй като не желаят да се разделят с едно подражателско творение – т.нар. Лондонско евангелие на цар Йоан Александър, обърквайки го с шедьовър на средновековното творчество. Подобно заключение е смущаващо, но то няма как да обезпокои ума на поемотворителя. Защото той просто не е наясно с нещо, иманентно присъщо на средновековното светоусещане: средновековният човек (за разлика от съвременния) възприема като върховна проява на творчество възпроизвеждането (подражанието) на Божествените образци. И по тази причина се оказва недорасъл за високите творчески критерии на Цанев, подобно траките за моралните му такива. Така че, ако средновековният българин се явява лош пример за нас, потомците – да му простим, не го е искал съзнателно… А оттук нататък – всички цитирани препратки към съвременността трябва да останат в безвъздушното (поемното) пространство. Защото са дълбоко непочтени.

Впрочем, в липса на оригиналност уличава авторът и Златния век, и владетеля Симеон Велики. И в подкрепа на твърдението си цитира Пенчо Славейков и Александър Теодоров-Балан (стр.205). Когато обаче се опитва да построи своята собствена докзателствена (макар и поемна) теза, малко поомеква, понеже се оказва, че тук, у нас, сме едни гърди пред (съ)европейците (по-)на запад. У нас, „наред с преводните евангелия (какви ли други биха могли да бъдат!, б.м.), … се превеждат и страници от древногръцката литература… има четива за човешкото тяло… преведен е дори трактатът на Георги Хоровоск за поетическите фигури… а в Европа по това време няма и помен от подобни светски неща…”(стр.206). Следва поредният свръхемоционален погром, този път над християнската църква, която „предоставяла на свободомислещите свободата да избират между мълчанието и кладата.” (стр.207) Почти веднага след това четем: „Аз моля добрия читател да ми прости тези хулни думи – те не са отправени срещу религията на Христос, а против онези, които са изопачили тази религия.” А десертът е: „Тъй или иначе, оригинална или подражателна, духовна или лишена от дух, чужда или близка на народа – официалната българска литература има един неоспорим и велик принос към човечеството… положила началото на славянската цивилизация, дала по-късно велики мислители и гениални писатели – така Златният век на България прекрачил от ІХ в. в следващите векове на човечеството. И до днес. Само това да е – то е достатъчно.”

Тортата обаче си има и черешка. В двоумение на кого дължим Златния век – на княз Борис или на цар Симеон, Цанев решава да ги изненада (нищо, че едва ли те са имали подобен проблем!) с блестящото поемно умозаключение в стил двама се карат, но трети печели: „Така че най-справедливо ще бъде, ако кажем: сътворен бе Златният век на България от светата наша троица: отецът Борис, синът Симеон и светият дух на буквите. Амин!”( стр.209) Ще рече, тази наша света троица (с малки букви) сътвори подражателство, което роди подражателска „славянска цивилизация”, но на нас и само това ни стига!?

Ако обаче погледнем исторически, тоест почтено, на нещата, би трябвало да кажем, че княз Борис и цар Симеон І вписват България, а чрез нея и славянството, в средновековната християнска цивилизация, която ние имаме право да изучаваме, но не и да съдим по модерните наши критерии, най-малкото защото няма как да й дадем законното право тя също да се произнесе за нас от своя гледна точка. Понеже почтеният тълкувател на миналото задължително прави усилия да го види с очите на хората от проучваното време! Как ли биха оценили, впрочем, поемата набедените за подражатели наши средновековни книжовници, а сред тях и философът Константин-Кирил, и полу-гръкът (по образованост!) Симеон, и Свети Патриарх Евтимий, и…?!

Тук е мястото да добавя също, че повече от година на книжния пазар е едно академично издържано, но и увлекателно написано четиво – „Симеон Велики. Пътят към короната на Запада” с автор д-р Веселина Вачкова. То представя нова и изворово категорично подплатена хипотеза за делото на цар Симеон Велики като наследник на държавно-строителната традиция на българите и блестящо образован организатор на феномена Златен български век. Ако реши да го прочете, изкушеният в проблематиката читател ще има възможност да прецени дали да продължи да споделя „справедливия” упрек на поемотворителя към българските средновековни владетели за това че, жадни за власт и слава, все искат да превземат Константинопол и не им стига разум да се въздържат. А този мотив многократно звучи в поемата.

В заключение ще се спра и на формулирания от Цанев т.нар. „царски синдром”, който според него „действа и до днес” (стр.281), и доказателство за това е, че „в началото на ХХІ в. българите отново повикаха начело на народа си лице от царски род, надявайки се да го спаси от бедите на демокрацията…” Тази поредна свободна историческа препратка е по повод твърдение на византийския автор Михаил Псел, цитиран в „Хрониките”: „българите открай време имали обичай да повикат начело на народа си само лица от царски род” (стр.280). Щях и аз за пореден път да се опитам да помоля за снизхождение към средновековните ни предци, които, незапознати с предимствата на модерната демокрация, изпитват особена почит към родовитите хора. Но десетина страници след цитираното току-що, прочетох: „Понеже аз не съм багрянороден и понеже смятам, че това, което се носи от уста на уста, не трябва да се премълчава, както обичат да правят управниците от всички времена, не ще ме възпре никакъв срам да изложа тук учението на страшната богомилска ерес.”(стр.287) Така в главата ми се роди хипотеза: дали написването на „Български хроники” не е родено от нещо, което може да се нарече „плебейски синдром” с основно проявление нетърпимост към багрянородност, тоест към всички, които са имали (не)щастието да се появят в специалната зала за раждане на владетели. И в добавка – освободеност от всякакъв срам, гарнирана с вкус към интригантство.

Ще приведа няколко доказателства в подкрепа на хипотезата:

1.”Тервел не бил мощен на ръст като баща си, нито пък храбър в битките, затова ги избягвал старателно, бил дребничък, дори хилав, но бил храбър в мислите си , сиреч хитър…" (стр.87).

2.”Той (Омуртаг, б.м.) бил човек дебел и тежък, не обичал битките… но не притежавал благостта на едрите хора, поради това бил подозрителен, което го правело жесток, и всички свои сили Омуртаг насочил срещу вътрешните си врагове…”(стр.145).

3.”Но като всеки жесток човек, Самуил бил сантиментален… Възможно е Самуил да е извършил братоубийството от властолюбие, властта е способна да направи от човека чудовище… За какво му е било на Самуил да завладява нови земи чак до Пелопонес… вместо да затвърди властта си в старите български земи… това ще възбужда дълго възторга на патриотите, че сме стигнали до Олимпия, но ще си остане загадъчна нелепост в историята ни.” (стр.256-7).

4. „… защото и Баязид Светкавицата – султанът, който покорил Българското царство, си е наш човек, наполовина българин – знам, че историците ще се изсмеят, но тъй се говори сред народа, понеже, както вече видяхме, цар Иван Шишман, за да си спаси кожата, даде насила сестра си Тамара за жена на турския султан Мурад…”( стр.476).

Има и още подобни.

Както става ясно (подобно на книжовниците), багрянородните не са стока. Е, тук-там в предложените характеристики има спорни моменти и неверни тълкувания поради оскъдност на знанията, но… Важното е, че „Един приятел ми пошушна, че причината да не са достигнали до нас почти никакви летописи, може да е… нашите царе може би са имали нетърпимост към истината (затова са нямали шутове…)”(стр.364).

Допускам, че същият или друг добър приятел е подсказал на поемотворителя, че днес е добре да се изживяваш като Паисий и да будиш заспалия народ. Без значение от какво, с какво и за какво. Добре, че това сега става не с писане на ръка, не без щедри спонсори и не с ходене пеша от град на град.