Из книгата „Смърт не може да има: в лирическия свят на Борис Христов”, Слово, 1996 г.

Историята на човека е едно дълго и мъчително отиграване на притчата за блудния син. Краят на райските времена настъпва, когато тогавашното човечество в лицето на Адам и Ева извършва първия акт на свободно волеизявление и се отделя от своя Отец. Така започва трагичната мистерия, наречена История. В началото и в края й стои все свободата – „тая красива змия, нашарена с бели камшици и с черни." Когато свърши пътят, и човекът, и човечеството ще се завърнат разкаяни при Бога, тъй както блудният син се завърнал при своя баща – ще получат прошка и ще предизвикат искрена радост у своя Творец.

Свободата е единственият опитен полигон, върху който се изпитват формите на морала. Човекът може да бъде нравствен само в състояние на избор, т.е. единствено чрез свободата си. Ако преминава през низ от единствени въз­можности, той е сляпо безизборен и остава без какъвто и да е принос и без всякаква вина. При такава постановка не човекът преминава през живота, а животът преминава през него. По този път Светата инквизиция се е изправяла срещу свободата. Така я беше видял и Ф. М. Достоевски в своята „Поема за Великия инквизитор" от романа „Братя Карамазови".

Големият и малкият син от притчата представят двата възможни избора. Големият е праведник. Той нито веднъж не е престъпял законите на своя баща-Отец, а е оставен без особена награда: „…ето, аз толкова години ти служа и ни веднъж твоя заповед не престъпих; и мене никога дори козле не си дал" (Лук. 15:29). Дали този син е правил всич­ко това съзнателно, дали е съзнавал пребиваването си в праведността преди завръщането на брат си? Това е въп­рос, който може да ни отведе до предябълковия живот на Адам и Ева – съзнателно ли те не са късали ябълката, имали ли са съзнанието, че свободно я некъсат? Дали чрез акта на самото късане не са добили съзнание за своята свободност? Допускали ли са, преди да бъдат изкушени, че съществува и друга възможност? Ако големият син чрез оставането при бащата, при спазения закон, е изразил сво­ето осъзнато предпочитание, ако то е било резултат на съзнателен избор, то той е бил през цялото време в правед­ната свобода. По всяка вероятност в нея са пребивавали Адам и Ева преди грехопадението. Но в тази свобода има нещо восъчно. В нея не може да се вмести нищо от истори­ята. В началото на грандиозния макроисторически сюжет стои потвърдената свобода да грешиш и това великолепно е показано от Н. Бердяев. Ето защо не само историята, но и свободата е по условие трагична. Незрящ за тях, неизкушен от блудните им плодове, големият син не е получил дори и едно козле.

Малкият син е истински свободен. Активен е, свободно решаващ, грешащ, страдащ и разкайващ се. Той е свобод­ната личност, която по собствено желание е хвърлена в преизподнята на реалната история. Затова е и блуден – след отмирането на сакралното блудство като храмова практика, то става един от най-тежките грехове. Живеене­то в свободата е тежко изпитание и само то носи познание, също трагично по природа. В края на дългата редица от човешки опит стои неминуемо смъртта. Във финала на Христовата притча тя е упомената дословно: „…тоя ти брат мъртъв беше и оживя, изгубен беше и се намери". Връща­нето при Отеца е излизане от историята, загърбване на смъртта чрез изстраданото покаяние и придобиване на окончателната благословия. Малкият син е човечеството, отделено от своите светци. Чрез неговия образ притчата задава трагичната съдба на човека и надеждата за спасение след греховните ни скиталчества. Тя обещава изстрадано връщане към безметежното минало на предсвободата.

В нашата нова литература мотивът за завръщането на блудния син е често срещан. Той я съпровожда още от пър­вите й стъпки и претърпява една твърде интересна транс­формация, фактологично тя се изразява в своеобразна „едиповска" подмяна на бащата с майката. След Добри Чинтулов, който почти канонично изпраща сина в „бащи­ни обятия" („Изпроводяк на едного българина из Одеса"), явно литературното мислене се ориентира по посока на глобалното метафорично сливане между Родината и Май­ката и изместването на бащата от сюжетната схема. Нека си спомним как тревожно Ботевият герой желае да се оттласне от последователното съвпадане между текста на своя живот и този на притчата: „Бащино ли съм пропил имане, тебе ли покрих с дълбоки рани…" Последното жела­ние, което той изповядва на майка си е: „в прегръдки мили твои да падна". Поради своя емигрантски статут възрож­денската интелигенция, формираща националната идея, се чувства напуснала първо Родината и после бащиния дом. Всеки мотив или сюжет, повдигнат на национализиращо културно ниво, би трябвало да следва тази логика. В този смисъл съвсем естествено е оженствяването на приласкаващия родител в ситуацията „блуден син". Така и най-бук­валната синовност се патриотизира, заключена между Боз-велиевата „Мати Болгария" и „О, майко моя, родина ми­ла" на Ботев. Вместо бащата, майката пресреща опроща­ващо своя страден син и у Ботев, и у Яворов, и у Дебелянов. Друг е въпросът, че сюжетът „блуден син" остава несбъд­нат, заключен в примамливите въжделения – както за героите, така и за техните автори. Трагично съзнание за тая несбъднатост има и героят на Асен Разцветников от цикъла „Блуден син" („Планински вечери", 1934):

Вий, мои родни двори, глъхнали
във помниче и тъмен крин,
познайте свойта плът откъсната,
познайте своя блуден син.

Аз връщам се от чужди селища
разкаян, разгромен и слаб,
но не колете бели телета,
но не печете млин и хляб.

Сходна житейска схема има героят на Борис Христов в стихотворението „Блудният син" от стихосбирката „Чес­тен кръст". Впрочем, той ни е познат още от „Молитва", творба от първата книга на поета. В края той горещо се молеше Богу да му даде възможност да се добере до дома и да измие нозете на своята майка. За героя, който в худо­жествената си биография беше останал без баща, това е актът на завръщането на малкия брат от притчата. В „Блудният син" той вече има ръзгъната съдба, осмислена ретроспективно. Молитвата от предишната книга не се е сбъднала, защото при своето завръщане намира само за-пустение – мелницата на тревата е смляла „стените, доб­рите роднини и кокалестия орех".

Напуснал дома, той е живял „като бог и животно из нощните градове и безумни световни пристанища." Още в началото на творбата е засвидетелствана блудната карти­на на живота му, греховността, която трябва да се изкупи и опрости. Съдбата на този герой изправя читателя пред един особен казус – скиталчествата му са безкрайни, но никога докрайни. Където и да е ходел, той е бил свързан с дома и с неговата висша сакрализация – паметта за мърт­вите: „но залутан далеч от семейното гробище, аз съм един Одисеи, вързан за мачтата." Ето защо и завръщането не е истинско, тъй като няма и истинско заминаване – крайно, отчаяно, смъртно, за което стана дума в предишната глава. Но защо възприемаме живота на този човек като тра­гичен? По всяка вероятност заради познанието, което е придобил и което, взето сякаш от нас, на наш гръб се сто­варва:

В околосветското си пътешествие през живота – от място на място и от човек на човек, той е събрал само скръб. Някаква мрачна еднаквост лежи върху света, върху всички разнообразни форми на съществуването и грубо за­личава разликата между щастливеца и удавника. Всички принадлежат на смъртта и най-ужасното качество на тази принадлежност е нейната тоталност. С такова знание в сърцето човек е вече старец. Точно такъв е героят в края на стихотворението – почуква с бастуна, полусляп, не вижда дали ключът е под камъка или под ослепялото от очакване куче. Сляп от знание, както се пееше в една песен на „Форинър". Предстои му пълната слепота на всевидението, ко­ято придобива Едип. Предстои му смъртта. Именно в ней­ното случване човек ще се освободи от страха. В страха от смъртта е злият корен на не-свободата:

В това виталистично отчаяние има нещо съзнателно смазващо, но едновременно с това и неосъзнато възвисява­що. Между двете лица на живота, разделени от симетралата на смъртта, има неволно прокарана ценностна разлика. Битийният глагол „съм" е съотнесен само със следсмъртния живот. Тук ние просто живеем, а оттатък – ще бъдем.

Истински блуден е завръщащият се в свободата затвор­ник от „Котка на пътя". Той слиза от влака „невидим, за­щото целият свети" и никой не го забелязва, включително и старците – любимата персонажна група на Борис Хрис­тов. При всяко завръщане животът е в състояние на някак­во грандиозно библейско спиране, сякаш в този момент светът изтрива от паметта си авантюрното време на наше­то отсъствие. Но – само когато има кой да ни посрещне, само когато има кой да ни прости тъжното скитане. Героят от „Котка на пътя" не е посрещнат. Животът не го забеляз­ва. Непосрещнат, той остава незавърнал се. Него просто го няма, той не е. И с него, и без него – светът невъзмутимо съществува. Животът може без нас, смъртта – не може.

Човечеството несъзнателно живее в затвора на тази тъжна констатация. Затова с обезумяло настървение се подхвърля на блудни изпитни. Безкрайно е въображението му в сладострастната прегръдка на греха. Като на последен пир, като в последна вакханалия народите са се предали на бесовете и празнуват тържеството на разюзданата плът. Разголена и подивяла, празнува самата смърт. В тази ко­лективна индустриална оргия е въвлечен всеки от нас. Пе­чатите на Апокалипсиса вече ни дебнат от озоновите дупки на Божието небе и страхът от всеобщия край е обезобразил лицето на всяка лична свобода. Смъртта като неизлечима болест завладя и най-светлата Божия привилегия – лю­бовта, за да протягат към нея скверни ръце само безумци­те.

Съюзяват се градове, съюзяват се народи, континенти – все в името на плътта. Човекът никога не е бил толкова колективен и толкова самотен. Чинията и чашата му нико­га не са били толкова пълни, а душата – толкова празна. Всяка минута милиони хора се блъскат по гари, пристани­ща, летища, бързат, бягат. Накъде? От кого? Искат да забравят Завръщането, да го забавят, да го отдалечат. Мисъл­та за тези няколко десетки години ги е обсебила всецяло, замъглените им очи не виждат по-далеч от удоволствието на стомаха и на пола. Душата е смазана в зловещия танц на този планетен оргаистичен карнавал, над който дими ду­хът на демоничното насилие в неговата най-префинена форма – политическата. Ако се наредят едно до друго сти­хотворенията на Борис Христов „Плаващ ресторант" и на Артюр Рембо „Парижка оргия", ще се разбере, че човекът живее в разгулно отчаяние не от вчера и не само тук, и не само там. Че това е неговото Следпросвещенско блудно изпитание. Нарушени са пропорциите между многото, ко­ето тялото вече може, и онова все малкото, което душата знае. Прелъстена е и певицата-луна, затова престъпният филм се прожектира върху безкрайното платно на космо­са: „И от сокаците на тъмната вселена се носят писъци и викове докъсно."

Ала часовникът върви. Душата негодува, защото тя от­говаря за края. А човекът не обича да умира далеч от дома. Сякаш отвъд всичко ще се повтори. Незнайни ветрове го връщат към златния капан на спомена за детството, кога­то не е имало нито времена, нито възрасти. Когато всички събития и хора са се събирали в усещането за нещо топло – онова топло, което сме запомнили от мрака преди да се родим. По подобен начин се чувства Борис-Христовият ге­рой в стихотворението „Албион":

Подобно Маркесовата Ребека, той вкусва в пръстта собственото си праначало, буквализира атавистичните мотиви на своето завръщане, пред-азовите сили на сладост­ната несъзнавана гравитация. В тази ситуация има някаква трогателна подсъзнателност, която за психоаналитиците би могла да бъде находка. Окончателното прибиране в утробата-гроб на майката-родина е форма на завръщането на блудния син. С особената си скулптурна фигуративност този фрагмент ни връща към Яворовия герой от „Нощ", който с кръвта си чертаеше кръста на окончателното сли­ване с родината – от Дунав до Егея бял и от Албанската пустиня до Черноморските води. У Борис Христов падане­то кръстом върху родината е акт на пречистване, на искане на прошка, на безмълвна честна клетва, която стои като заглавие на самата стихосбирка – „Честен кръст". Ние знаем истинската цена на нещо притежавано, но тя оживя­ва, започваме реално да я усещаме, едва когато го загубим. И човекът се връща при собственото си начало, тъй както плодът, който живее винаги на края на дървото, се връща при корена, защото взаимно се съдържат.

Един от най-лиричните варианти на Голямото завръ­щане в поезията на Борис Христов е баладата „Камбана". Стихотворението е предпоследна в стихосбирката „Честен кръст". В него завършва дългата линия на мотива за мър­твия баща, която започва още в цикъла „На седмия ден" от книгата „Трима млади поети", преминава през „Вечерен тромпет" и „Честен кръст", за да се окръгли окончателно в „Смъртни петна". До „Камбана" героят живееше със мъртвия баща, с мисълта за него, с живата памет за него. Сега е заявено настигането му в смъртта, отиването при него. Заявено е Голямото завръщане:

Заедно с творбите, за които стана дума в първата глава, „Камбана" палеше въображението с пленителната тишина на отвъдната справедливост, разискряше възторга ни от несвършващия живот, подклаждаше красивите ни надеж­ди и утвърждаваше безусловната ни увереност, че човекът е дете на вечността. В края на втората си книга Борис Христов се връща към глобалната си идея. Няма смърт, не може и да има. Това е единственото условие, за да има Завръщане.

Камбаната се среща в редица творби на поета и в своя художествен статус се доближава до вечерния тромпет. В нея отзвучават мажорните сигнали на човекотърсачеството, позивните за човешка близост и всеобщо откровение. В ръцете на Борис-Христовия герой тя е крехкият камертон, в който звъни и най-малката болка^и едновременно с това ерихонска тръба – да будува човешката съвест, да резонира в нея и най-дребната несправедливост. Камбаната е неспящият тръбач на истината. В светлината на морала тя е нашата коригираща памет. И – последна вест, последна телеграма към оставащите тук, на малката наша земя.

Камбаната, както и тромпетът, ни изразяват морално. С тях човек трябва да бъде щастлив, защото е освидетелс­тван като загрижен за Другия. Човекът при камбаната и човекът с тромпета са център – не само за звуково инфор­мационно излъчване. Те придобиват особен битиен статус, защото обръщат живота с лице към себе си, ангажират го задължително, искат да коригират нещо в текста на предс­тоящите събития. В тях личи някакво несъгласие със Съд­бата. Човекът при камбаната и човекът с тромпета са хора в излишък. При тяхната поява животът трябва да се раз­мести, изведен от сладката орбита на заспиването.

Героят в това стихотворение не търси самата камбана. Той знае, че тя е с баща му в отвъдното. Търси езика й и в това има двойнствена напрегнатост. Защото езикът е част от нейната механика, но и нейно послание, нейна о-слове-сена цялостност, нейна хуманизирана; субстантивност. Тя е логосът преди превръщането му в дума, някакво метаези-ково средство за изразяване, свръхвербална форма на съ­общение. Потребността на героя от камбанния език е по същество битийна, тъй като чрез него ще се завържат раз­късаните от смъртта две половини на времето. Чрез езика на камбаната героят на стихотворението ще съвпадне със своя баща, ще го повтори, ще го постигне – нещо, което Г. Башлар наричаше Прометеев комплекс на сина. Намира­нето на камбаната е завръщане при бащата.

Пътят дотам минава през блудния живот на човечест­вото. Като компас в морето от съблазни героят Трябва да актуализира безспирно своята памет, да изравя от спомена откъслечни важни фразеологизми от езика на камбаната, да възстановява основни фрагменти от бащата като разпи­ляна из времето моралност. И така животът му ще бъде едно безкрайно преминаване между дома на човека със жезъла и щастливото корито на гълъбите, подобно преми­наването на Одисеи през тесния пагубен проток между Сцила и Харибда. В социалната си гордост героят подми­нава площада с щастливите трохи на послушанието и се скита по кривите улици на одрипавялата свобода. Тъкмо тук той има шанс да стане апостол на човечността, да се освободи от нещата, които все още притежава. В маргиналията на живота, при врабчетата, ще трябва да загуби всич­ко. Защото готов за блаженството да получи всичко е само онзи, който тук е останал без нищо.

И сега, в последното раздаване, ще трябва да звънне камбаната, в търсене на която героят прекара живота си. Есента ще дими, дъждът ще го спусне по своите дълги въжета, ще стане от трапезата бащата и ще посрещне сина си. Но няма да заколят бели телета, не ще умесят ни млин, нито хляб, защото през блудния свят към бащата е трил нозе Праведникът. Завърнал се е не малкият и не големият брат. Завърнал се е синът. Завърнал се е Човекът. Заради чистата му съвест ще е вкусна супата. В отвъдната за-едност, в тишината на смълчаната вечност ще изчезне целта и ще остане само пътят. Подобно на Булгаковите герои, баща и син ще намерят покой. Ще протяга земята димни ръце след дъжда, а те ще възлизат по светлата пътека на Луната. „Ще бъде хубаво, ще видиш."

Извадена от едно от първите стихотворения на поета, тази фраза е самата тривиалност, макар в нея да живее и някаква наивна искреност, която подкупва. Реално преоб­ладава обещаващата елементарност, почти глуповата уве­реност, оптимизъм, който няма на какво да разчита, няма други опори, освен интонационни. Отнесено към тротоар­ните формули на живота, това изречение ще звучи винаги лековато. Но когато то принадлежи на голобрадо момче, и когато е адресирано към мъртвия му баща – нещата се променят. Макар да ползват един и същ речник, животът и смъртта говорят различни езици. Скръбният човек е по-дълбок дори в поздрава си, в безмълвното кимване. А ко­гато скръбта се е заселила в душата на дете, черната магия на езика се превръща в светла илюзия, в детски фокус. Разсъблечените празни думи послушно се преогъват в тъж­ната ангелска чистота на раненото дете, възкръсват, ожи­вяват. Затова стихотворението „Ще бъде хубаво" е една детска тъжачка, която свети от себе си. Сякаш строгите пазачи пред мрачното царство на Хадес са си затворили за първи път милостиво очите и са пуснали момчето да пого­вори с баща си, да му обещае завръщане.

И от гледна точка на биологията, и от гледна точка на мисловността, детството и мъдростта си схождат. Тук е заложен великият шанс на човека да осъвпади началото и края и да се върне, да се прибере в безвремието. Така раж­дането се нарежда до смъртта и старостта до детството. Трябва да се освободим от трагичното схващане за този спасителен кръг, по който осъществяваме своето блудно завръщане – с томителния копнеж по светлината, която ни очаква в края-начало. Нека си спомним как завършва пътя си героят на поемата „Честен кръст":

Още от детството тътрим нозе през живота с ковчега на рамо. В него са нашите детски съкровища, в него е за­ключена и нашата смърт. Растем ние – той също расте. В самото начало е заложен и краят ни, и детските години са първите ни крачки към смъртта. Но тъкмо тук, когато се учим да ходим с кокилите на земния живот, ни се подсказ­ва, че ще трябва да преминем след време през Стикс. Ала всичко това ще си спомним, едва когато стигнем брега и видим как Херон ни очаква посърнал. И колкото повече приближаваме, все повече неща ще си спомняме, все пове­че неща ще разбираме, все по-ясна ще става смъртта. До­дето не стъпим в лодката и не научим Всичкото. Паролата ще бъде: „Няма смърт!", а отговорът й: „Не може и да има!"

И ще усетим тогава как реката загърбва морето и как тръгва нагоре водата. Ще проблесне в нас Еклезиастовата мъдрост за течащите обратно реки. И няма да има вече плясък на вълни и няма да има брегове. Като ръждясали белезници ще се разпаднат нашите измислени часовници. Вместо тяхното зловещо цъкане в нас ще нахлуе неоразме-реният брюм на Битието, плътното, тихо жужене на Цяло­то. Онова, от което е започнало нашето детство, и при което – като блудни синове – ще се върнем.

Странстване, завръщане, изкупление в поезията на Борис Христов.

Из книгата „Смърт не може да има: в лирическия свят на Борис Христов”, Слово, 1996 г.

(още…)