Нужда от живо свидетелство

За срещата ми с Клаус Кенет

Предистория на срещата

Не са много книгите, които стигат при нас малко преди да срещнем автора им. В случая с книгата на Клаус Кенет ‛2 000 000 километра в търсене на любовта‛(1) нещата се случиха тъкмо така и то – за добро, но нека да карам подред.

Книгата ме ‛намери‛ чрез една близка, която я беше прочела току-що и смяташе да я препоръча на своя приятелка със сериозни духовни и психологически проблеми, но се бе ‛спънала‛ малко в последната глава, където авторът сякаш изоставя непринуденото до този момент разказване и приема една по-предписателна конфесионална поза (не става дума за позиция – тя присъства в цялата книга).

Първите ми впечатления от прочетеното бяха силни, започнах да навлизам в нея на място, където бях отишъл да почивам, а се оказа, че съм се снабдил с четиво, което въвежда душата на читателя в мрачни пространства и разтърсващи преживявания. От ‛ада‛ на Втората световна война и кошмара на едно детство, белязано от насилие, бунт и ‛християнство‛ без човешко лице (по-нататък авторът говори за християните ‛с бебешки лица‛, в началото визира по-скоро ‛християни‛ с демонски лица), през анархизъм, духовни и философски търсения, дрога, секс, рок-музика, опити за самоубийство – до появата не на светлината в тунела, а на Този, Който сам е светлината – книгата прекосява всичко това с несантименталната трезвост на човек, освободил се от илюзиите и от търсенето на чисто човешко съчувствие. Мисля, че тъкмо тази несантименталност ми допадна, тя бе придружена от смелостта да застанеш честно (откровеността не винаги значи честност!) пред своята собствена история – колкото и ужасни неща да си преживял. Без самосъжаление.

Жанрът на книгата също не ми бе чужд – един своеобразен пътешественически ‛дневник‛ през времето (от раждането до зрялата възраст) и пространството (от Европа през Африка и Азия до Южна Америка и обратно). Подобен жанр неизбежно води до известна фрагментарност на впечатлението, до силуетност на мяркащите се по страниците й образи и непълно избистряне на мотивациите – повечето действащи лица се появяват и изчезват като картините зад стъклото на кола или влак.

Тъй като най-много ме заинтригува фигурата на самия автор разказвач, поисках да уплътня психологическия и духовен образ, който вече имах за него, с малко повече не-книжни впечатления. Оказа се, че в интернет може да бъде намерено скорошно интервю с Клаус Кенет, дадено за франкофонски християнски сайт. Там той резюмира накратко историята на своите духовни търсения с акцент върху връзката между липсата на истинска любов и нарастващата роля на демоничното в живота. Става дума и за една от преломните за житейския му път срещи с майка Тереза от Калкута (топлото му отношение към нея не се е променило и досега)(2). Така интервюто добави още някои щрихи към вече очерталия се за мен облик на този човек с необикновена история (например леко присвитото му дясно око, което сякаш се ‛прицелва‛ в теб), пропътувал почти целия свят, за да търси лек за болката на своето наранено сърце. По-важното е, че то определено затвърди у мен общото впечатление от книгата: той е намерил търсеното и оттогава не се съмнява в това.

Срещата

Две седмици след прочитането на книгата (вече бях споделял впечатленията си от нея пред приятели), се оказа, че Клаус Кенет идва за кратко в София! Срещата с него на живо се състоя на 30 септември т.г. в аулата на Богословския факултет на СУ ‛Св. Климент Охридски‛.

Както винаги живото общуване е различно и от книжното, и от интернетното. Много по-убедително, отколкото в интервюто, пролича, че Клаус е човек, който умее да говори непринудено и убедително, който няма нужда от микрофон (още повече ако микрофонът повече пречи, отколкото помага), който умее да държи интереса на будните хора в аудиторията. А това не е лесно, защото историята му е дълга (както личи и от заглавието на книгата) и дори без всякакви теоретични отклонения, към които той няма особена слабост, иска време.

Лично за себе си бих откроил две неща от чутото – за едното може да бъде прочетено по-подробно в книгата, а за другото няма как да бъде прочетено, защото бе импровизирана молитва, вдъхновена и произнесена в момента, ad hoc. Първото засяга моменти от историята на Клаус Кенет, когато Бог му е проговорил лично. В три от тях става дума за проговаряне не в сърцето, а с глас (‛както сега ме чувате‛), това са ключови моменти от живота, които човек може да осмисли добре едва пост фактум, за да разбере и приеме в пълнота значимостта на случилото се. В първия от трите случая Клаус, след неуспешни опити да се самоубие по един по-дискретен и ‛деликатен‛ начин, т.е. чрез хапчета, прибягва до по-изпитания метод – той тръгва да се хвърли през прозореца на своето жилище, но е възпрян от невидимо духовно присъствие, което излъчва любов (демоничните присъствия със сигурност не са любящи!) и от думите: ‛Ти не си сам!‛ Вторият случай е в ситуация, когато се колебае дали може да пристъпи към тялото и кръвта Христови, предложени на евхаристийната трапеза в една католическа катедрала. Тогава чува думите на Христос: ‛Ела! Аз всичко ти простих!‛. В третия случай той получава от Господ слово на насърчение и утвърждаване: ‛В Мен ти ще ставаш все по-силен.‛ Клаус вярва, че това слово продължава да се изпълнява и до днес.

В други моменти от историята му може да се види не по-малко убедително говорене на Бога и на Неговия промисъл чрез обстоятелствата – както например епизодът, при който намиращият се за пореден път пред прага на смъртта Клаус (автобусът, с който пътува, е отвлечен от колумбийски бандити) се помолва на ‛незнайния Бог‛ (срв. Деян. 17: 23) да се изяви по съвсем конкретен и личен начин, като запази най-скъпоценното му нещо – тефтерчето със записки от пътуванията му, неговата духовна биография, от която израства и самата книга. И Бог отговаря на молитвата – скъпоценното тефтерче е оставено непокътнато на една от седалките в автобуса, а самата чанта, в която е било, е отмъкната от бандитите… Това е само един от многото примери, които присъстват в книгата.

Но да отделя място и за второто нещо от срещата, което ми се стори важно – молитвата, произнесена от Клаус Кенет след беседата. Нетипично е в нашенска, т.е. православна среда, мирянин да се моли на всеослушание със застъпническа молитва; нетипично, макар и не забранено. Смятам, че Клаус наистина черпи увереност за подобни неординерни постъпки – без да се грижи за това какво ще си кажат хората – от онези думи на Христос, които вече цитирах и които са пуснали дълбок корен в сърцето му, станали са част от сърцевинната му човешка същност, същността на осиновения по благодат грешник. Ще предам приблизително думите на неговата молитва (хубаво е, че имаше хора, които се погрижиха да я запишат): ‛Господи Иисусе Христе, Който Си животворящ и Си тук, благослови нас всички, за да станем жива Църква и истински храм Божий. Дай ни сили, за да стигнем до смирение, защото самото смирение е израстване. Господи Иисусе Христе, смили се над Църквата Си в България, запълни отново празните манастири, оживи нас в любов. И не позволявай тази вечер да е изгубена. Защото е благословено Името Ти во веки веков. Амин‛.

Има още едно нещо, което не можеше да остане незабелязано за наблюдателно око и ухо – бих го нарекъл ‛пастирския‛ елемент в поведението на Клаус Кенет. Той сам отбеляза (може би провокиран от някои въпроси на хората, останали да чакат за автографи), че мнозина искали да му се изповядват, но той не бил свещеник, а обикновен, православно вярващ мирянин (не цитирам точно, но това беше смисълът на думите му). Запитах се дали това не е един от съществените проблеми на съвременната православна действителност – наличието на хора с душепастирска нагласа и качества, които не са свещеници (в тесния, църковен смисъл на думата) и, от друга страна, наличието на много свещеници, които нямат нагласа (за да не кажа по-тежката дума ‛призвание‛) на пастири? Защото – без да е пастир – Клаус Кенет прояви истинска пастирска загриженост за присъстващите (заяви, че не би искал никой да си тръгне, без да е докоснат от казаното), чух го да дава и съвсем конкретен духовен съвет на човек от аудиторията, съвет, изречен с убеденост и авторитет (въпросът беше как да се борим със страха).

Изводи, които навеждат на размисъл

Преди време думата ‛свидетелство‛, употребявана широко в евангелистките среди, ме дразнеше, но по-късно я открих, заедно с нейни производни, в Новия Завет и започнах да променям отношението си към нея (виж напр. Марк 14: 56; Йоан 21: 24; Деян. 28: 24). Съществена роля за тази промяна изигра и една забележителна книга за живота на руския подвижник и изповедник на вярата от XX в. отец Арсений (3) – книга, която наистина дава основания да се говори за свидетелство на целия живот, а не само за предаване на изолирани от цялостната история на човека случки (макар те също да имат широко място в благовестието – такива са много от историите, с които ни срещат Евангелията). В тази книга, както и в книгата на Клаус Кенет, свидетелството е такова, каквото най-много ми допада и каквото, струва ми се, най-много търси съвременният човек – свидетелство на целия живот и на цялата личност. Става ясно какъв е бил човекът преди и какъв е станал след, преди и след срещата си с Господ Иисус Христос. Външно той може да е (почти) същият, може и темпераментът му да не се промени съществено (на това обърна внимание открилият и закрилият срещата Пламен Сивов), но отвътре започва да ‛свети‛ с Христовата светлина и истина, да ‛отразява‛ Неговия характер. Такъв човек още е на път към небесното Царство, но вече е вкусил от неговите вечни блага.

От свидетелството на Клаус Кенет проличава ясно, че Бог му е послужил чрез хора от различни църкви, без да гледа ‛на лице‛ (виж Деян 10: 34-35), този факт говори недвусмислено, че Бог е по-високо от нашите деноминационни предразсъдъци, че Той може да използва всеки човек, който Му се покланя ‛с дух и истина‛ и който е на разположение, за да бъде използван от Него.

Друг един факт – че пътят на Клаус го завежда накрая в православието – изглежда се дължи основно на три фактора.

На първо място, в него той среща забележителната фигура на архим. Софроний (Сахаров), която е излъчвала приемащата любов, за която сърцето на Клаус винаги е копняло – на срещата той изрази това по характерния за него спонтанен начин, разпервайки широко ръце, за да онагледи радушния подход на самия о. Софроний. (Впрочем архим. Софроний не го агитира за православието, защото знае, че Клаус вече има най-важното – Христос в сърцето и личните взаимоотношения с Него.) Вторият фактор е, че за автора на ‛2 000 000 километра в търсене на любовта‛ още от самото начало на съзнателния му път е била отблъскваща една изцяло рационалистична визия за света, която доминира западната култура и общество през последните столетия. Не случайно той определя пътя си (в традицията на исихастката терминология) като път ‛от главата към сърцето‛: западното християнство (в неговата протестантска версия, католицизмът го е отблъснал по други причини) не му е достатъчно именно поради своя редукционизъм, който включва – или по-точно изключва – отношението към светците, мощите и другите косвени средства на благодатта, на които източната християнска традиция толкова много държи. Третият фактор е свързан с неприемането на един сладникав и подправен образ на християнството, ласкаещ егото и чужд на радикалното себеотричане, на борбата със ‛страстите и похотите‛ – не чрез усвояване на по-съвършен морал, а чрез приемане на повече благодат от Бога и устояване в нея.

Напоследък се чу за дебат на тема какво очаква обществото от Българската православната църква. Мисля, че срещата с Клаус Кенет даде един предварителен отговор на този въпрос – очаква живо свидетелство на вяра в един жив Бог. И понеже живото свидетелство е свидетелство на целия живот, нужно е да има повече хора като Клаус Кенет, които да са олицетворение на това, което говорят – хора, които са докоснати от Божия Дух и в които живее Синът на живия Бог. | www.kultura.bg

Бележки

1 Kенет, Клаус. 2 000 000 километра в търсене на любовта. Моят дълъг път към вярата. С.: Фондация ‛Покров Богородичен‛, 2008. Пр. от немски Евелина Варджийска.
2 виж http://www.topchretien.com/toptv/?q=klaus-kenneth
3 Виж ‛Отец Арсений. С.: Православно издателство ‛Св. апостол и евангелист Лука‛, год. на изд. не е посоч.