Раждането за непоклатимото царство

Богословското наследство на старец Софроний днес стига до нас в множество издадени и неиздадени текстове, които той е оставил на руски, гръцки, английски и други езици. Неговите четири основни книги, които се публикуват на много европейски езици, са: “Свети Силуан Атонски”, “Ще видим Бога както си е”, “За молитвата” и “Раждането за непоклатимото Царство”, която тези дни излезе на български език и нейното представяне е един от поводите за събирането ни тук тази вечер.

Книгата се състои от четири части: Подвигът за постигането на Първообраза, Образ и подобие, Ставането на личността, На върха на Тавор.

Основният текст в първата част е “Единството на Църквата по образа на Светата Троица”. Тази статия съдържа синтезирано изложение, което обаче е от изключителна важност, на православната триадология като основополагащ принцип на еклесиологията. Първата част на статията разглежда тайната на Светата Троица. Вижданията, изразени в нея, имат основополагащо значение за начина на мислене и метода, по който богослоства старец Софроний. Както той пише в книгата си за св. Силуан, догматите на Църквата не са абстрактно учение за Божественото Битие, а винаги имат битиен и сотириологичен смисъл. По-конкретно, по отношение на Троичния догмат, той подчертава, че “загубата на правилната триадология неизбежно води до съществени грешки на равнището на антропологията и духовното познание, както и на равнището на еклесиологията и сотириологията”.

С други думи, не можем да говорим правилно, т. е. по православен начин за Църквата и нейното единство, ако не се основаваме на правилната, т. е. православната триадология. Тази позиция, която всъщност изразява и цялото предание на Православната Църква, е особено актуална за съвременния икуменически диалог. Например, не можем да се съгласим с римокатолиците или протестантите по отношение на еклесиологията, ако едновременно с това нямаме съгласие в триадологията.

Откровението на Троичния Бог, пише старец Софроний, е неизчерпаем извор на мъдрост, радост и светлина за всеки вярващ. Това Откровение просветлява всички прояви на човешкия живот; то разрешава всички съмнения на ума и сърцето, пренася ни в безкрая на вечния живот. Когато обаче умът е откъснат от сърцето и вярата и дръзва да се приближава до Откровението със законите на логиката, тогава то му се явява като поредица от неразрешими проблеми.

Ние не можем да си представим такова Личностно Битие, което е изначално съвършено и завършено и не зависи от никакъв предшестващ го факт; Личностно Битие, което е единно, просто и същевременно Троично; Битие, в което се различават три Лица в една Същност и която от своя страна се различава от Своите Енергии, и това Битие е абсолютно просто и несъставно.

Не сме в състояние също така да си представим как Безначалният получава начало, как Нетварният получава форма на тварно съществуване, как Единородният Син може да е съвършен Бог и съвършен Човек и т.н. Всички тези антиномии са проблем за ограничения човешки ум. Можем ли обаче да кажем, че реалност, която ни е непозната, която не съответства на категориите на нашия разум, непременно не съществува? Разбира се, че не. Дори на равнището на нашия тварен свят, отбелязва старец Софроний, историята на цивилизацията ни разкрива огромен брой примери за неща, смятани за невъзможни и непостижими в миналото, а днес за нас те са естествени и са вече осъществени. Пример за това са откритията, сързанни с тайните на ядрената енергия.

Църквата съществува по образа на Светата Троица. И като битие по образа на Светата Троица, тя в равна степен отразява в своето съществуване антиномичния характер на Светата Троица. Така както в Божеството имаме една Същност в три Ипостаси, така и в човечеството имаме една същност в хиляди ипостаси. Както отблязва св. Григорий Нисийски, на когото се позовава старец Софроний, цялата човешка природа, която се разпростира от първия до последния човек, представлява един неповторим образ на Битието на Бога.

Двойната заповед за любовта, заповедта за любов към Бога и ближния, призовава разпадналата се от греха човешка природа да възстанови естественото за нея единство. Първата заповед прави човека способен да познае истината, че Бог е любов. А втората заповед, “Възлюби ближния си като себе си”, цели да насочи към единосъщието на човешкия род. Осъществяването на тази заповед в живота, отбелязва старец Софроний, води цялото човечество до това да стане “един човек”.

Поради естествената склонност, която човек носи в себе си, светът винаги копнее за добро, мир, единство, всемирност. Всички тези неща обаче обикновено не са достатъчно осъзнати като цел, а имат хаотичен характер. В дълбините си хората търсят Църквата, защото само в нея се намира съвършеното съществуване “по образа” на Светата Троица. Но осъществяването на това единство по образа на Светата Троица е неразривно свързано с християнската антропология, както вече споменахме по-горе. Нужно е също да вярваме, че според предвечния план на Бога ние сме предназначени за пълнота на съвършенството.

Старец Софроний завършва своето изложение с кратък цитат от една статия на известния руски богослов о. Георги Флоровски, който казва: “Църквата е една. И това единство е самото битие на Църквата. Църквата е единство, единство в Христос, „единство на Духа чрез връзките на мира” (Еф. 4:3). Църквата е създадена и се гради в света именно заради единството и единението – „да бъдат всички едно” (Иоан 17:21). Църквата е едно „тяло”, т. е. организъм, Тяло Христово. „Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло” (1 Кор. 12:13). И само в Църквата е възможно да осъществим това истинско и реално единение и единство – в тайнството на Христовата любов и в преобразяващата сила на Духа по образа и подобието на Единосъщната Троица”1.

Друг основен текст в книгата “Раждането за непоклатимото Царство” е студията “За основите на православното подвижничество”. Първата част от тази студия разглежда основните принципи на православното подвижничество. В началото става дума за връзката между аскезата по принцип и религиозния и духовния живот на човека като цяло. По-конкретно старец Софроний отбелязва, че православната християнска аскеза се основава върху спазването на заповедите с такава пълна отдаденост, че те да се превърнат в единствен и вечен закон на нашето битие. На въпроса “кои са тези заповеди”, се дава отговор: “Възлюби Господа, Своя Бог от всичкото си сърце, от всичката си душа, и от всичкия си разум, и с всичката си сила… и ближния си като себе си.”

Аскезата е свободният и разумен подвиг за придобиване на християнското съвършенство. Това съвършенство, обаче, не може да се постигне само с човешки сили, а само като дар от Бога. Ето защо, аскезата никога не е цел сама по себе си, а средство за придобиване на Божия дар. Всички форми на аскезата – постът, бдението, въздържанието, нестежанието, послушанието и т.н. – се разбират като свободен и разумен подвиг на човека, за да приеме Божията благодат. Най-високата степен и съвършенство в православната аскеза се достига чрез молитвата. А съвършената молитва е чистата молитва.

За постигането на тази чиста молитва християнският подвижник изоставя всичко и в това изоставяне всъщност се състои монашеското отричане от света. Това отричане има три степени. При първата имаме физическо изоставяне на богатствата и притежанията на този свят; при втората се изоставят светските навици и страстите на тялото и душата; а при третата имаме откъсване на ума от всичко временно и потапяне на ума в съзерцание на вечността.

Освен това съществуват и три стадия на монашеското призвание. Първият стадий е расофорството. При тази степен не се дават монашески обети, а просто се получава благословение да се носи расо. Вторият стадий е т. нар. “малка схима”, при която монахът вече дава всички монашески обети. Същите обети в малко по-различна форма се повтарят и при третия стадий – “голяма схима”. Повтарянето на едни и същи обети при пострижението в малка и голяма схима не означава, че първите имат временен характер по отношение на вторите, а по-скоро, че монахът се е задълбочил в познанието на тяхната сила и значение.

В основната част на тази студия се разглеждат трите основни монашески обета – послушанието, девството и целомъдрието и нестежанието. Както отбелязва старец Софроний, мнозина мислят, че най-голямата разлика между монашеския и светския живот е безбрачието. На практика обаче най-голяма важност има послушанието. То е основата на монашеството. Послушанието дава духовни плодове само когато представлява свободно отсичане на индивидуалната воля. Опитът от послушанието в крайна сметка представлява опит от истинската свобода в Бога.

Девството и целомъдрието са вторият основен обет на монашеския живот. Тези две понятия са сродни, но не и тъждествени. Онези, които влизат в монашеството след брак или извънбрачни връзки, не дават обет за девство, а за целомъдрие, тоест за пълно въздържание в бъдещето, докато останалите дават обет за девство.

Третият основен монашески обет е нестежанието. Той представлява естествено допълнение към първите два обета и е в неразривно цяло с тях. С този обет монахът не обещава толкова да живее в бедност, както е при монасите в западното християнство, а по-скоро да освободи духа си от желанието “да притежава”. Любостежанието (любовта към притежанието) изтласква любовта към Бога и ближния.

Друг важен текст в тази част на книгата е “За необходимостта от трите отричания според преп. Йоан Касиан Римлянин и преп. Йоан Лествичник”. В това кратко, но много показателно сравнение на двата текста на тези свети отци по въпроса за трите отричания в монашеския живот, старец Софроний подчертава, че разликите между двамата не се отнасят до същността, а до педагогическия подход по този въпрос. Според старец Софроний, подходът на св. Йоан Лествичник има в някаква степен превъзходство над другия.

Последната част на книгата съдържа едно прекрасно слово за Преображението Господне. Ще се въздържа обаче да представя този неповторим текст, тъй като се боя, че няма да мога да му отдам нужното. Заслужава си читателят сам да се наслади на това слово, като го чете и препрочита отново и отново, без да му се предлагат външни впечатления.

Превод от гръцки: Мила Игнатова

[поръчай]