Българска християнска проза – ново издание на ИК „Омофор“
Българска християнска проза (1900-1944): Антология
ИК Омофор, 2010 г.
Съставителство: Красимира Колева
Редакция и предговор: Венета Дякова
384 стр.
Приемаме известната условност в определянето на този сборник като „Българска християнска проза”.
Българската белетристика от първата половина на двадесети век е създала сюжетно и жанрово разнообразни и стойностни творби с християнска тематика. Представените тук автори и заглавия са подбрани измежду огромно изобилие литературен материал, издирван и събран от стари издания, антологии, сборници, от църковна периодика и пр. Благодарим за любезната отзивчивост на служители от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, от библиотеката на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Столичната библиотека, библиотеката на читалище “Съгласие 1869” и Регионалната библиотека в гр. Плевен.
Основното внимание при съставянето на настоящата антология (без намерение за изчерпателност) бе върху историко-литературното значение на подбраните автори и творби: те са утвърдени писателски личности с позната на читателя творческа индивидуалност и всеки със своето място в българското литературно развитие.
При все че сборникът е дефиниран и ограничен тематично и сюжетно (християнска проза), също и жанрово (предимно разкази и други по-кратки форми), той илюстрира изобщо развитието и представителността на българската проза с формиращите я историко-социални и естетически конвенции и периоди.
Разказът като жанр задълго съхранява самобитността и оригиналната специфика на българската разказваческа традиция, в която „се чувствува духът и дъхът на нашенското, българското”, според думите на проф. Боян Пенев. Начевайки с Иван Вазов и Константин Величков, не може да остане незабелязан и приносът им като строители на жанровото многообразие на българския разказ, идещо, разбира се, от наследството на възрожденското повествование. Това са: разкази, „очерки”, „исторически видения”, възпоминания, исторически епизод („Една българка”), „видено и чуто”, „жанрова картинка”, „коледна шарка” (у Вазов – „Бъдни вечер в столицата”), художествената мемоаристика на Тодор Г. Влайков, идилиите на Петко Ю. Тодоров и пр.
Отчетливо може да се проследи в някои творби и опитът да се „присади” западноевропейска модерност върху почвата на българската народностна (и народнопесенна) традиция; ала след Петко Ю. Тодоров, Пенчо П. Славейков и др. тази плодоносна тенденция бива прекъсната, остава недоразвита, неосъществена. От този опит разцъфтяват като самотни извисени стръкове само отделни творби, подобно екзотични цветове посред нашенската полска пъстроцветност.
Религиозната тематика винаги привлича с трепетната мистичност на Божественото, на отвъдното, на неизтляващата светост. Без тук да мислим с понятия като провинциалност или културна периферия, ала в българския разказ с религиозен сюжет рядко се среща особена извисеност, особена тънкост и изящество. „Бедна действителност, убога посредственост” – възкликва Вазов, когато пише разказите си за човешката нищета. – „Аз искам да видя един Дон Кихот, който да полудее за една идея…” – Бедна реалност, бедна литература…
А Стоян Михайловски: „Когато един негоден писач захване да говори за величието на Бога, той ще заприказва за десетки и десетки неща – за планини, морета и океани, за силата на силите и бездната на бездните; но той не ще смогне да ви даде ясна представа за свръхсъществото.
Такава мисъл даровитият писател ще изкаже с една поразителна релефност, ще я изкаже с две, с три, с пет думи. Той ще рече например: Слънцето е сянката на Бога!
Слънцето е сянката на Бога! Няма нужда да се казва нищо повече. В половина редушка, в тези най-обикновени словца – слънце, сянка, Бог – изказано е едно величествено, едно Дантевско съждение… Ако слънцето е сянката на Бога – какъв ли трябва да е блясъкът божествен? – И вие вече имате понятие за неизмеримата мощ на Твореца.”
От самобитния народностен мироглед българският християнски разказ гради сюжети и видения, облечени в една трогателна библейска приказност, в съкровена описателност, тъй присъщи на традиционното ни световъзприятие. Без особени „стилистични труфила”, според Стоян Михайловски, в много от разказите преобладава съзерцателно пренасяне в библейски места и времена, размесени с нашенски пейзажи, колорит и топоси, преселени обратно в Йерусалим и другаде из юдейските земи; свят на сегашни и на библейски люде, които бродят из земните друмища, а в пъргавата реч на Петко Ю. Тодоров от град Елена може и еленски говор да се дочуе из рая…; сюжети прости, понякога до наивност, понякога с повърхностни описания на природа, на жестове и душевни движения, ала с един особен чистосърдечен и трогателен патос. – Откъде извира? – Някои разкази приличат на смирени тихи притчи за човешкото страдание и въжделения, за вярата и стремежа на човека към Бога, за мъчителния, но и витален мартириум на българския народен Голготски кръст.
А когато е имало потребност от строги истини и мъдрост, които да подкрепят куража на общността в православния й път, белетристиката е изтласквала нагоре възвишената морална санкция на Вазов, или респектиращия патос на Стоян Михайловски – до проникновената чувствителност на Йовков, на Константин Константинов.
И ето, от християнската душевност на нашата котловина българският повествовател изважда ескизи с приглушената хубост на родния иконостас, с интимността на домашното кандило, окръгления зелен хоризонт на планинските венци, топлата земя с житата и бликащите води, с митовете и страхотиите, с оброците, с мистиката, с чудесата на светиите… В българския християнски разказ тази душевност не се е извисила до философско-религиозни простори; ала се е спускала надолу, навътре, бродила е из сумрачните друмове на човешката душа, където се откриват и тихи лъки, и злачни пасища, където блясват и неочаквани шепи вода, сбрани в паничка от конско копито, а някъде – и внезапен извор с жива вода. И който се приближи – ще съзерцае бликащата жива вода, ще се наведе и ще вкуси.
Завършвам тези бегли размисли с откъс от прозата на Константин Константинов:
„До моста, в сянката на парапета, един сляп старец, закърпен, но чистичък, седеше приведен и мълчалив, с пъхнати в пояса ръце. Дървена паничка бе сложена пред него. Вътре имаше само две стотинкови монети. Какво можеше да събере той на тоя път, по който никой не минаваше?
Спрях и пуснах нещо в паничката. Без да прибере парите, старецът тихо продума: „Бог на тебе!”
„Бог на тебе!”
Такава благословия не бях чувал до тогаз… Едно неодолимо желание да чуя тия думи още веднъж ме обзе. Върнах се и пак пуснах монета в паничката. И още веднъж прозвуча мекият старчески глас: „Бог на тебе!”… То беше отдавна…”
Венета Дякова
чудесен текст!
поздравления на венета дякова за свършената много и много важна работа за подготовката на тази книга!
Много добра работа на издателство Омофор. По правило християнският момент в българската културология е лустриран в модерните образователни и национално-канонични текстове, както и в популярността на авторите на текстове у нас. Причината може би е в слабата религиозно-философска подготовка на българите и в търсенето на политика и етничност в нормите на живота у нас от периода на късното Възраждане. Като поздравявам издателство Омофор му пожелавам да развие идеята си да представя български християнски автори като подбере текстове на историци и културни дейци в България, чиято трактовка е християнска и българска. Например може да се преиздаде проф. Петър Ников с неговия труд за борбите по Екзархията, макар днешната БПЦ да счита произтеклата от това схизма за нещо лошо и да не иска да си спомня този епизод, макар привилегиите й днес да са родени от „калъпа на българщината“ както каза по БНТ проф. Янакиев. Проф. Ников е по-християнин от проф.Тончо Жечев.
http://www.slavicorthodox.hit.bg
Тук някои явно не знаят, че класическата книга на Ников беше преиздадена м.г.:
Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971; 3 изд. С., БАН Марин Дринов, 2009, 403 с.
Борис Христов.
МОЛИТВА
Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
обличам балтона, направен по моята мярка.
И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
Господи, слязъл на пътя с колесницата още бяла.
Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
и да намери в театъра своето място играча;
покани на вечеря поета – напълни му писалката
и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
поседни до самотника в дългото негово чакане
и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;
избери за палача някое друго призвание,
смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
затегни в самолета на децата коланите
и отведи до леглото стареца, който си ляга;
дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
и да измия,Господи, нозете на моята майка.