Българска християнска проза – ново издание на ИК „Омофор“



Българска християнска проза (1900-1944): Антология
ИК Омофор, 2010 г.
Съставителство: Красимира Колева
Редакция и предговор: Венета Дякова
384 стр.

Приемаме известната условност в определянето на този сборник като „Българска християнска проза”.

Българската белетристика от първата половина на двадесети век е създала сюжетно и жанрово разнообразни и стойностни творби с християнска тематика. Представените тук автори и заглавия са подбрани измежду огромно изобилие литературен материал, издирван и събран от стари издания, антологии, сборници, от църковна периодика и пр. Благодарим за любезната отзивчивост на служители от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, от библиотеката на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, Столичната библиотека, библиотеката на читалище “Съгласие 1869” и Регионалната библиотека в гр. Плевен.

Основното внимание при съставянето на настоящата антология (без намерение за изчерпателност) бе върху историко-литературното значение на подбраните автори и творби: те са утвърдени писателски личности с позната на читателя творческа индивидуалност и всеки със своето място в българското литературно развитие.

При все че сборникът е дефиниран и ограничен тематично и сюжетно (християнска проза), също и жанрово (предимно разкази и други по-кратки форми), той илюстрира изобщо развитието и представителността на българската проза с формиращите я историко-социални и естетически конвенции и периоди.

Разказът като жанр задълго съхранява самобитността и оригиналната специфика на българската разказваческа традиция, в която „се чувствува духът и дъхът на нашенското, българското”, според думите на проф. Боян Пенев. Начевайки с Иван Вазов и Константин Величков, не може да остане незабелязан и приносът им като строители на жанровото многообразие на българския разказ, идещо, разбира се, от наследството на възрожденското повествование. Това са: разкази, „очерки”, „исторически видения”, възпоминания, исторически епизод („Една българка”), „видено и чуто”, „жанрова картинка”, „коледна шарка” (у Вазов – „Бъдни вечер в столицата”), художествената мемоаристика на Тодор Г. Влайков, идилиите на Петко Ю. Тодоров и пр.

Отчетливо може да се проследи в някои творби и опитът да се „присади” западноевропейска модерност върху почвата на българската народностна (и народнопесенна) традиция; ала след Петко Ю. Тодоров, Пенчо П. Славейков и др. тази плодоносна тенденция бива прекъсната, остава недоразвита, неосъществена. От този опит разцъфтяват като самотни извисени стръкове само отделни творби, подобно екзотични цветове посред нашенската полска пъстроцветност.

Религиозната тематика винаги привлича с трепетната мистичност на Божественото, на отвъдното, на неизтляващата светост. Без тук да мислим с понятия като провинциалност или културна периферия, ала в българския разказ с религиозен сюжет рядко се среща особена извисеност, особена тънкост и изящество. „Бедна действителност, убога посредственост” – възкликва Вазов, когато пише разказите си за човешката нищета. – „Аз искам да видя един Дон Кихот, който да полудее за една идея…” – Бедна реалност, бедна литература…

А Стоян Михайловски: „Когато един негоден писач захване да говори за величието на Бога, той ще заприказва за десетки и десетки неща – за планини, морета и океани, за силата на силите и бездната на бездните; но той не ще смогне да ви даде ясна представа за свръхсъществото.

Такава мисъл даровитият писател ще изкаже с една поразителна релефност, ще я изкаже с две, с три, с пет думи. Той ще рече например: Слънцето е сянката на Бога!

Слънцето е сянката на Бога! Няма нужда да се казва нищо повече. В половина редушка, в тези най-обикновени словца – слънце, сянка, Бог – изказано е едно величествено, едно Дантевско съждение… Ако слънцето е сянката на Бога – какъв ли трябва да е блясъкът божествен? – И вие вече имате понятие за неизмеримата мощ на Твореца.”

От самобитния народностен мироглед българският християнски разказ гради сюжети и видения, облечени в една трогателна библейска приказност, в съкровена описателност, тъй присъщи на традиционното ни световъзприятие. Без особени „стилистични труфила”, според Стоян Михайловски, в много от разказите преобладава съзерцателно пренасяне в библейски места и времена, размесени с нашенски пейзажи, колорит и топоси, преселени обратно в Йерусалим и другаде из юдейските земи; свят на сегашни и на библейски люде, които бродят из земните друмища, а в пъргавата реч на Петко Ю. Тодоров от град Елена може и еленски говор да се дочуе из рая…; сюжети прости, понякога до наивност, понякога с повърхностни описания на природа, на жестове и душевни движения, ала с един особен чистосърдечен и трогателен патос. – Откъде извира? – Някои разкази приличат на смирени тихи притчи за човешкото страдание и въжделения, за вярата и стремежа на човека към Бога, за мъчителния, но и витален мартириум на българския народен Голготски кръст.

А когато е имало потребност от строги истини и мъдрост, които да подкрепят куража на общността в православния й път, белетристиката е изтласквала нагоре възвишената морална санкция на Вазов, или респектиращия патос на Стоян Михайловски – до проникновената чувствителност на Йовков, на Константин Константинов.

И ето, от християнската душевност на нашата котловина българският повествовател изважда ескизи с приглушената хубост на родния иконостас, с интимността на домашното кандило, окръгления зелен хоризонт на планинските венци, топлата земя с житата и бликащите води, с митовете и страхотиите, с оброците, с мистиката, с чудесата на светиите… В българския християнски разказ тази душевност не се е извисила до философско-религиозни простори; ала се е спускала надолу, навътре, бродила е из сумрачните друмове на човешката душа, където се откриват и тихи лъки, и злачни пасища, където блясват и неочаквани шепи вода, сбрани в паничка от конско копито, а някъде – и внезапен извор с жива вода. И който се приближи – ще съзерцае бликащата жива вода, ще се наведе и ще вкуси.

Завършвам тези бегли размисли с откъс от прозата на Константин Константинов:

„До моста, в сянката на парапета, един сляп старец, закърпен, но чистичък, седеше приведен и мълчалив, с пъхнати в пояса ръце. Дървена паничка бе сложена пред него. Вътре имаше само две стотинкови монети. Какво можеше да събере той на тоя път, по който никой не минаваше?

Спрях и пуснах нещо в паничката. Без да прибере парите, старецът тихо продума: „Бог на тебе!”
„Бог на тебе!”

Такава благословия не бях чувал до тогаз… Едно неодолимо желание да чуя тия думи още веднъж ме обзе. Върнах се и пак пуснах монета в паничката. И още веднъж прозвуча мекият старчески глас: „Бог на тебе!”… То беше отдавна…”

Венета Дякова

 

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

4 Отговори

  1. iliana sivova каза:

    чудесен текст!

    поздравления на венета дякова за свършената много и много важна работа за подготовката на тази книга!

  2. Стефан Йорданов Чурешки каза:

    Много добра работа на издателство Омофор. По правило християнският момент в българската културология е лустриран в модерните образователни и национално-канонични текстове, както и в популярността на авторите на текстове у нас. Причината може би е в слабата религиозно-философска подготовка на българите и в търсенето на политика и етничност в нормите на живота у нас от периода на късното Възраждане. Като поздравявам издателство Омофор му пожелавам да развие идеята си да представя български християнски автори като подбере текстове на историци и културни дейци в България, чиято трактовка е християнска и българска. Например може да се преиздаде проф. Петър Ников с неговия труд за борбите по Екзархията, макар днешната БПЦ да счита произтеклата от това схизма за нещо лошо и да не иска да си спомня този епизод, макар привилегиите й днес да са родени от „калъпа на българщината“ както каза по БНТ проф. Янакиев. Проф. Ников е по-християнин от проф.Тончо Жечев.
    http://www.slavicorthodox.hit.bg

  3. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев каза:

    Тук някои явно не знаят, че класическата книга на Ников беше преиздадена м.г.:

    Ников, П. Възраждане на българския народ. Църковно-национални борби и постижения. С., 1971; 3 изд. С., БАН Марин Дринов, 2009, 403 с.

  4. архим. доц. д-р Павел Стефанов Георгиев каза:

    Борис Христов.
    МОЛИТВА

    Мъглата като балтон е провесила празни ръкави –
    обличам балтона, направен по моята мярка.
    И моля се – никого в тая нощ не забравяй,
    Господи, слязъл на пътя с колесницата още бяла.

    Дай на бедняка спокойствие – до обяд да подреме,
    пари на глупака – да се ядосва, когато ги харчи,
    помогни на джуджето от бъчвата мед да си вземе
    и да намери в театъра своето място играча;

    покани на вечеря поета – напълни му писалката
    и овес дай на коня му, вместо да слуша стихове,
    поседни до самотника в дългото негово чакане
    и кихни зарад болния с най-сладкото кихане;

    избери за палача някое друго призвание,
    смачкай кърлежа, който кара жената да бяга,
    затегни в самолета на децата коланите
    и отведи до леглото стареца, който си ляга;

    дай на мъртвия нощна шапка и хубава книга,
    рай направи за дървото, което на ъгъла чака…
    А на мен помогни в тая нощ у дома да пристигна
    и да измия,Господи, нозете на моята майка.