Византийският лабиринт или изходът от него…

Източник: Литературен форум

Този човек е Игнатий Склир. Той е софист и убиец. Той е продукт на Византия, в която Злото е лабиринт, от който можеш да излезеш само изтръгнат от ноктите на смъртта. След като добродетелта не съществува като човешка стойност, а на Злото се подчиняват всички обществени механизми, то един талантлив човек се потапя в кръвта с такава страст, с каквато би се потопил и в лоното на Доброто. Но Доброто го няма. Механизмът на съществуването е смъртта, а не животът. Защо светът не създава "Поляни на добродетелта", а създава съвършената машина за смърт "Поляната на асфоделите", една система за убийства и преследване на политически цели. Ето на тези въпроси търси отговор Александър Томов и ги намира единствено в самоомерзението на героя, а защо не и у всички нас, намира го в чувството за вина, която, ако не е съприкосновена с вината на цялото останало човечество, е само една ненужна въздишка в морето от жестокост.

Византия е и метафора, и реалност. Реалност е затова, защото Александър Томов с огромна ерудиция разтваря историческите пластове, за да покаже какви сме били и какви сме сега. Метафора – защото Византия е навсякъде и във всяко време. Може би най-много в нашето, това време, на което самият Томов е жертва и надежда. Реалност и метафора се побират в света на един писател, защото Томов гори на кладата на новите варвари – онези люде, които отричат всичко сторено преди тях с единствения аргумент: аз идвам, всичко трябва да е мое. Аз ще налагам норми и ще направя света толкова малък, колкото да се побере в моя джоб. Защото познавам само моя джоб, а не джоба на Сократ например. Но Томов гори и на кладата на красотата и на паметта за Доброто, което ще спаси света.

Игнатий Склир намира изход за себе си в самоубийството, той ще се предаде в края на романа на сарацините, които са пред вратите на манастира, и ще бъде одран жив. С този свой изход той ще се спаси от самоомерзението, но ще се спасим ли всички ние, които си нямаме сарацини подръка, а само болезнена памет за несвършени дела, за сторено зло, за един, неизграден по законите на хармонията, свят… От този въпрос се ражда и една от големите оценки на романа – неговата съвременност. Тематична и експресивна.

Романът е написан с такава болезнена "лекота", с каквато човек изживява най-върховните мигове от живота си – мигове, за които казваме, че идват свише и ние като че ли не участваме в причинността им, както не участваме в собственото си раждане и собствената си смърт. Това е така само на пръв поглед, защото и нашето раждане, и раждането на една творба е дълбоко програмиран в природата акт, подготвен от генетика и история, омесен в мъртвилото на неотбелязани рационално, а само в тътена на емоцията регистрирани като сенки процеси и състояния, които можем да наречем детството на един автор, а защо не и детството на света изобщо. Този тътен избухва – жив сред много социални и творчески мъртъвци. Именно жив, това е основното определение на "Византийският лабиринт". Няма никаква опасност от текста и контекста на тази книга да ви облъхне мъртвилото на "историческия роман". Тъкмо напротив – есеистичната скорост на мисълта и езика е само онази жажда на Томов за "публицистичност", която иска да разбуди и съвсем мъртвите и да им каже – аз само наужким пиша за история, всъщност пиша за тебе, мъртвецо от моето време, и не Игнатий Склир е символ на самоомерзението, а ти, дребни човече от края на миналия и началото на този век, който не можеш да погледнеш самия себе си в очите и мимикрираш политически и нравствено с неимоверно безплодната идея, че ще оцелееш като си заровиш главата в пясъка, а тялото отдадеш на политическите и нравствени лешояди.

"Есеистичният" сказ във "Византийският лабиринт" не води творбата до катастрофа и до фейлетонност, а осигурява със спечелената преднина във време и литературен обем "белетристични гнезда", "белетристични етюди", "белетристични поляни", в които човек нахлува с такава жажда да остане в тях, с каквато пътникът излиза от вековната и сурова гора на действителността и есеизма и навлиза в идиличното слънчево пространство на голямото изкуство, което не носи само тревога, но и наслаждение. В тези "гнезда" рисунъкът на Томов е еретичен, синтезиран до взрив на експресията и в никакъв случай не е самоцелен дори в най-драстичните си ракурси, защото темата "Византия" отприщва въображението по посока на нравите, чувствеността, сексуалността и цената на добродетелите. Рисунъкът е цветът на книгата, повествованието е стеблото, а стеблото и цветовете са органично свързани и техният финес не е подвластен на еднодневните повеи на злите ветрове на завистта и неразбирането. "Византийският лабиринт" във всички случаи е модерен роман и сам по себе си е отговор на въпроса – що е модерен роман. Дали е една причудлива и самоцелна снобска схема, в която вакуумът на таланта ражда чудовища от недоимък и преднамереност, от нарцисизъм и епигонство и ги налага като модернизъм, или е един прост в гениалността си разказ за нещата от живота… Впрочем това е тема, която романът на Томов навява не случайно – каква е днешната ни литературна продукция и кой я оценява. В псевдодемократичността на "разкрепостения" дух разумът е пиян и спи, а когато разумът спи, според Гоя се раждат чудовища. Спасява ни само онзи естетически и етичен прираст, който е постъпателен, традиционен и в него не може да се влезе случайно или ако се влезе, бързо ще се излезе. Този прираст е гръбнакът на културата ни и ако тя сега все още си няма нравствена полиция, то поне си има талантливи хайдути, които и в чета все още не могат да се съберат, въпреки че съюзи на писателите колкото щеш… Но нейсе: щом се раждат книги като "Византийският лабиринт", вероятно творческата самота е страдание необходимо… Да речем, модерно…

В пороя от самозвани литературни амбиции думата модерно като че ли се превърна в синоним на бездарно. Колкото по-бездарен автор, колкото по-бездарна книга, толкова повече е окичена с "модерност". Неукият разказвач не може да разказва, защото той на първо място не знае какво, следователно няма да му дойде на ум и как, защото не вижда живота с очите на мъдрец, а с очите на литературен пубертет, който по закона за лесната печалба превръща неумението си в някакъв "изъм". А изкуството, както и всичко останало на тази, преживяла какво ли не, планета е продукт на опита, на традицията и най-вече на дълго "превземания" от всеки автор професионализъм. Томов достигна във "Византийският лабиринт" онзи професионализъм, който издига не само неговото собствено творчество на едно ново равнище, но е и логично следствие на развоя на цялата ни литературна традиция. Без да емигрира от спецификата на българския разказ, той достига пластичността на западноевропейската белетристична пластичност, която по една или друга причина имаше векове време да се избистри като скорост и експресия на повествованието. При това белетристиката на Александър Томов в тази книга доказва и една много по-голяма надежда – с достижението на похвата се отварят много по-големи пространства за излаз на нашата, българската, балканската природа, на специфичната й душа. Всички знаем, че дремем върху кратер от страсти и историзъм – болезнен, драстичен, поучителен историзъм, трябваше само да намерим сили в себе си и да дръзнем да се доближим до естетиката и "класицизма" на древните иносказатели, които, кой знае защо, са модерни и днес и тук-там се споменават и цитират. Та нали Плутарх, онзи делфийски свещенослужител в Храма на Оракула бе казал: "Родих се в един малък град и не го напуснах, за да не остане още по-малък". Александър Томов не само, че не напусна своя град, но го освети отвътре и го уголеми до размерите на цялата византийска култура.

"Византийският лабиринт" сам по себе си е аргумент, че българската литература не умира, а се възражда. Мъчително трудно, но се възражда и ще се възражда, защото колкото по-голяма е съпротивата от страна на бездиханието и простотията, толкова по-решителен и дълбок е нейният собствен отпор. Това е физически закон, но в него е заложена цялата химия на наранената ни българска душа. На места на добрия читател дори може да се стори, че някои от образите са статични и като че ли са взети наготово от световната съкровищница на художествените адеквати на човечеството, това е така до известна степен, но този факт е целеустремен, защото Томов тръгва от аксиомата "Византия" и я развива до индивидуалността "Византия". Разликата между един роман, който може да си позволи да изгражда тепърва аксиоматично определени вече образи в световната душа, рискува да повтори естетиката на Станиславски в театъра – тоест да играеш чувствата и мислите си по-максимално театрален начин. Томов приема позицията на Брехт – от условно фигуриращите в съзнанието ни образи на проститутката-властница до злодея-универсал той изгражда лично пространство, което населява с мощта на собствената си, биографирана издълбоко, душевност и трагедийност и в един миг аксиомата се превръща в живот – византийски, но и съвсем български. Времето на тоталната информатика, на глобализацията на информацията като че ли не търпи друг похват, защото "флиртът" с читателската аудитория е необходим, на читателя трябва да бъде спестено онова, което той е подготвил у себе си като знание и чувство, той иска индекси на процесите и човешките проявления. Но ги иска истински и Томов се движи по ръба на този бръснач с двете остриета – аксиомата и живата литература – похвално умело. Мъртвината на историзма ражда органика и лабиринтът вече не е византийски, а български.

Романът центрира темата за лабиринта като природа на страданията на човека, но логиката на неговата дисекция измества по законите на изкуството тази тема и създава нова – изходът от лабиринта. Ненатрапчиво, дори енигматично се ражда идеята и за един друг вариант на изхода: талантът на един писател, който може да направи такава дисекция на Злото и може да прозвънти с такава динамична и красива проза, може да служи само на Доброто. Прозата на този писател е динамична до взрив, синтезира ерудицията на вековете, синтезира болката на човечеството, а на нас, българските читатели, доказва за пореден път, че парадоксът се изгражда с факта, че в най-бездуховното време се акумулира най-голяма духовна енергия. Тя струи от всеки ред в прозата на Александър Томов. Признавам си, че си помислих – след този роман българската проза не може да се развива с онзи ритъм, с който се развиваше десетилетия. Онзи, старият ни ритъм, беше ритъмът на едно безвремие, в което Злото не беше толкова активно, но и Доброто не ни стигаше за душата и тялото. Романът внушава не на последно място и извода – от собствения си лабиринт днес можем да излезем като прочетем "Византийският лабиринт" и благодарим на Томов за доказателството, че още сме живи и че може би ще се спасим. Лично аз му благодаря от сърце…