Излезе от печат сборникът на Жорж Бернанос “Под слънцето на сатаната“

За автора е писано и изговорено много. Най-честите оценки го характеризират като: “най-големият романист на своето време”(Андре Малро); “най-оригиналният и независим католически писател на епохата си” (Енциклопедия Британика), а романът “Под слънцето на сатаната” – като “твърде различен от всички писани досега” и “един от най-великите в литературата” (Греъм Грийн). Дори и напълно разнородни източници, са единодушни, че творчеството на Бернанос представлява образец на християнска проза, сравняван е често с Достоевски. Книгите на Бернанос обаче, са обърнати сюжетно към друго време и друга култура, може би вече по-близки за българските читатели от руския XIX век.

Книгата “Под слънцето на сатаната” привлича внимание със своята необичайност и дълбочина и показва най-характерните черти на автора си. На български към нея са приложени няколко беседи, които би трябвало да представят Бернанос като публицист. Подробности могат да се открият в предговора и в многобройните обяснителни бележки.

Българският читател ще намери сборника “Под слънцето на сатаната; беседи” в книжарниците  през тази седмица. Това е първо българско издание на Жорж Бернанос (1888-1948) и издателят   “София С. А.” ще е благодарен за отзиви и забележки (sofia@techno-link.com).

Филмирани са и други произведения на Бернанос: “Дневникът на селския свещеник” (Голямата награда на Френската академия), премиера през 1951 г. с две национални филмови награди; а по последната му книга “Диалогът на кармелитките”, предаваща предсмъртния разговор на 16 монахини, екзекутирани по време на Френската революция, освен филма е създадена и опера (от Франсис Пуленк, премиера в “Ла Скала” през 1957 г.). Към това трябва да се добави и забележителното публицистично наследство (сравнимо по наблюдателност, оригиналност и дълбочина с това на Дж. К. Честъртън).

Някои от споменатите книги могат да се намерят в интернет, в достатъчно добър руски превод, например на: www.russianparis.com/litterature/autors/bernanos.shtml.

За автора е писано и изговорено много. Най-честите оценки го характеризират като: “най-големият романист на своето време”(Андре Малро); “най-оригиналният и независим католически писател на епохата си” (Енциклопедия Британика), а романът “Под слънцето на сатаната” – като “твърде различен от всички писани досега” и “един от най-великите в литературата” (Греъм Грийн). Дори и напълно разнородни източници, са единодушни, че творчеството на Бернанос представлява образец на християнска проза, сравняван е често с Достоевски. Книгите на Бернанос обаче, са обърнати сюжетно към друго време и друга култура, може би вече по-близки за българските читатели от руския XIX век.

(Между другото, такива разлики показват, че християнството е Дух, а не е сюжет или идеология.)

Самият Бернанос има твърде интересна биография, бурен личен и обществен живот, изпъстрен с превратности и радикални решения, следвани с жертвоготовност, в който постоянни остават дълбоката християнска вяра и един здрав, бих казал повече духовен, консерватизъм на убежденията (по нещо напомнящ този на Стоян Михайловски).

Ето няколко щриха: йезуитски колеж – и сурова присъда срещу висшата католическа иерархия заради подкрепата й на ген. Франко; литературно и юридическо образование – и доброволческа служба в драгунски полк през Първата световна война; престижни литературни награди във Франция, известност в цяла Европа – и фермерски живот в Бразилия, заедно с жена си (далечна потомка на Жана д’Арк) и шестте си деца; раздяла с отстъпилата пред фашизма Франция – и памфлети, разпръсквани със самолети над окопите от Съпротивата; завръщане в следвоенна Франция (по лична покана на ген. дьо Гол) – и повторното нейно напускане, след разочарование от духовната й атмосфера.

Влиянието и значението на написаното от Бернанос са оценени високо не само по естетически съображения и популярност, но заради духовната им дълбочина – и от християнски автори с признат богословски авторитет в православния свят. Митрополит Антоний Сурожки нерядко предава в духовните си поучения пасажи от книгите му, а един от най-големите съвременни познавачи на св. Максим Изповедник и св. Григорий Нисийски – Ханс Урс фон Балтазар (между другото награден за светоотческите си изследвания с най-високата награда на Света Гора) му посвещава книга.

Много от книгите на Бернанос са твърде сюжетни и завладяващи. Вероятно най-същественото обаче, е впечатлението, което те, при ясно заявената християнска принадлежност на своя автор и духовната си дълбочина, правят на широка светска аудитория, и то в общество, чиито растящи резерви към църковността принуждават католическата Църква да организира Втория ватикански събор.

Стара традиция е да се търсят и откриват християнски идеи в произведенията на нехристиянски автори, за да се изтъкне че “душата е християнка, по природа”. Понякога християнски писатели пишат книги специално за да илюстрират християнски идеи. (Първите примери, които ми хрумват са Юлия Вознесенская и К. С. Луис). Случаят с Жорж Бернанос въобще не е от тези. При него християнският дух избира своите герои, събития и книги. Тази връзка не е уникална, защото я има в самата реалност, където християнството се свидетелства също от хора и събития. Но тя е здрава, естествена, достоверна и позволява Духът да бъде свидетелстван с реализъм, заради който бива славен като Дух на истината.

Именно този Дух на истината, който “е навсякъде и всичко изпълва”, позволява на свидетелите си от различни времена и страни и култури да бъдат християни, защото са реалисти.