Някои плодове на преводаческата „промишленост“

Бележки върху груби неточности в превода на богослужебни текстове на издателството Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“

Като цяло, за църковна поезия тук няма да стане дума: тя отсъства концептуално, което се вижда в самия подход към преводите. Тук споделям само най-тъжните преводачески инциденти, от които в душата лъхат неради чувства за бъдещето на българската книжовност. Грешките, които се срещат в книгите на това издателство са на няколко различни равнища. Споделям само най-грубите – тези, които показват такова нарушение на принципите на превеждане, при което преводът престава да бъде превод и се превръща в несистематичен пренос на фонетично-еднакви или сходни думи от един в друг език (в случая – от църковнославянски на съвременен български език.) Поради немалкото грешки от еднакъв тип във всички зографски издания, тук се ограничавам с анализ на основните видове грешки само в един от томовете на „Жития на светиите“, преведен вероятно от неквалифицирани или недостатъчно подготвени за работа с църковни текстове лица. Всички посочени по-долу цитати са по второто издание на житията за декември, година на изданието – 2006. За прегледност посочвам само страниците, които привеждам от тази книга.

І. Груба неточност при превеждане на смисъла

Породени от незнание на църковнославянския език, този вид грешки са най-тъжният и неприемлив недостатък на преводите от зографското издателство. Преминавам направо към примерите:

1. С. 151. Тропар на преп. Йоан Дамаскин: а) „Боговдъхновено одобрение на монашестващите…“ Църковнославянската дума „удобрение“ означава „украшение“ и няма нищо общо по смисъл с думата „одобрение“. И при най-голямо насилие над мисълта на автора, тази дума не може да се вземе за превод на „удобрение“. За съжаление, тя е преведена навсякъде именно по този погрешен начин (вж. с. 531) б) „подава прощение“ е друг нехаен буквализъм. Прощението се дарява, дава, но не и „подава“.

2. С. 223. В тропара на преп. Сава Освещени отново „удобрение“ е „одобрение на преподобните“ (?!). „Пустинен гражданин“ е също изменение на смисъла; в най-добрия случай това е „гражданин“ (и по-точно, населник) на пустинята, който сам по себе си не може да е „пустинен“.

3. С. 412. „Незалязващата светлина на разума“. На църковнославянски „разум“ означава „познание“ (или, в по-тесен аскетически смисъл, „ведение“): значение, коренно различно от това на съвременния „разум“.

4. С. 585. „Велия веры исправления“… с пълно недоумение четем в превод: „Действие на велика вяра…“, когато в самия руски превод има бележка под черта, в която се казва, че „исправление“ означава подвиг! Думата „велия“ е написана на църковнославянски с широко „е“ и следователно се отнася не до „веры“, а до исправления, при което правилният превод е: „Велики са подвизите на вярата!“

5. С. 586. В още по-голямо недоумение хвърля преводът на думата „приятелище“ с … „приятел“; става дума за сърцето на св. Пророк Даниил, което вместо „съсъд/вместилище“ на пророческия дар, се оказва – по зографския превод – „приятел на пророчествата“ (?!).

6. С. 715. „Преочистена от добротата на девството“. Това е толкова буквално копие на църковнославянската фраза, че дори не е нужно да се прави справка с оригиналния текст, за да се разбере, че става дума за „красотата на девството“ (на ц. сл. „доброта“ означава „хубост“); в църковнославянската фраза думата е в множествено число: „девства добротами преочищена“. Друг преводен дефект е употребата на предлога „от“ след „преочистена“. Човек се очиства ОТ: сквернота, мръсотия и пр. Правилният превод следва да бъде: „До съвършенство очистена чрез прекрасното девство“ (защото, буквално, „хубостите на девството“ отново сами по себе си не очистват, очиства самото девство; образният език се превежда чрез образен език, поетичното – чрез поезия).

7. С. 782. „Възсия звездата… предозаряваща Раждания в пещера, Когото Дева безсеменно роди.“ В българското църковно-преводно пространство е налице недоосмисляне на догматическото съдържание на определени изрази от църковната ни лексика. Така например сред преводите, изкривяващи неволно това съдържание, битува фразата „да възкръсне Бог“ (от църковнославянския израз да воскреснет Бог). Нека цитираме думите на св. ап. Павел: „Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира“ (Рим. 6:9). На съвременен български език думата „възкръсвам“ има много по-тясно значение от църковнославянския глагол „воскреснути“ – тя означава „оживявам отново, след като съм бил мъртъв“. Следователно, „да възкръсне Бог“ след еднократното Му възкресение е … кощунствена мисъл. В същия смисъл, „Ражданият в пещера“ е напълно неприемлив превод: Христос се е родил веднъж, а това, че в славянския текст е употребено „сегашно продължително време“ е стилистична, а не смислова особеност на този текст, която е невъзможна, освен в определен ясно-символичен контекст. Освен това, как така „Ражданият в пещера“ е вече „роден“? Фразата е построена алогично.

ІІ. Пренос на думи вместо смислен превод, съответстващ на граматичния и стилистичния строй на съвременния български език

При този тип грешки се допускат нарушения в смисловата употреба на думите, в съчетаването им във фразите, в отклонение от логичната им и правилна употреба поради смесване на смисловата конотация на оригиналните думи с „пренесените“ в българските смислови полета без адекватен превод думи и изрази. На много места именно поради това се създава впечатлението, че текстовете са превеждани или от чужденец, или от човек, който не владее родния си български език в нужната за преводаческото изкуство степен.

с. 123. „Съкрушила вражеските мрежи“. Мрежите се разкъсват, а не съкрушават. „Съкрушавам“ се употребява много по-често в непрякото си значение: съкрушавам сърце, душа, сили, но дори в прякото си значение думата е несъчетаема с „мрежа“.

ІІІ. Небългарски синтаксис, тежък, необработен и труден за прочит и възприемане стил.

Към третия вид преводни грешки спада и неизменното превеждане на църковнославянските форми на перфект с минало неопределено време. За църковния език като цяло е характерно предпочитане на минало свършено и минало несвършено време пред миналото неопределено, което е обсебило (вероятно отново поради буквалистичния подход на превеждане, типичен за ранните етапи от развитието на изкуството на превода) кажи-речи всички преведени от зографското издателство текстове. (Трябва да отбележа, че като цяло оригиналните жития на свети Димитрий Ростовски, въпреки характерния за него църковнославянски език, повлиян от руския, са написани в минало свършено/несвършено време, което по езикови причини се е стопило в руския им превод и, като следствие от това, и в българския зографски превод, при все това, че времената съществуват все още в българския език.) Според стилистичните си функции и особената си обвързаност с мито-епичния наратив на народното творчество, миналото неопределено време премества смисловия контекст на църковната книжнина от областта на историческото и в много случаи пряко свидетелство за истинността на дадено събитие в областта на преразказа и незасвидетелствуваността му. Особено в българските преводи на литургични текстове то звучи неуместно, още повече, че в направените от образовани български преводи от старобългарски език се забелязва предпочитане именно на миналото свършено/несвършено време, а и в синодалните преводи на молитвено-богослужебни текстове тази тенденция е ясно набелязана. Считам, че такъв начин на превеждане е отклонение от преводаческата традиция у нас, очертана още в края на ХІХ век. То се дължи или на буквалистичен подход към текстовете, или на неправилен избор на източника на превода, или – което не ми се иска да допускам – на липсата на подготовка и знания за работа с руски и църковнославянски език. Последното опасение, обаче, се подкрепя от редица забелязани и описани в първата категория груби преводни грешки, очертаващи цялостна погрешна насока на подхода към областта на богослужебните преводи от църковнославянски език.

1. С. 123. „Последвала Бога, благочестно възпяван в Троица, страдалице, си потъпкала идолското поклонение.“ Тук имаме синтаксис, все още „неразплетен“ от оригиналния текст. Необяснимо честата употреба на миналото свършено деятелно причастие загрозява поетично-изразната мисъл на оригиналните богослужебни творби. Спокойно фразите могат да се разгърнат и омекотят с оглед на съвременния ни език, като словоредът се изправи според естествения днешен говор, например: „Като последва Бога, благочестиво прославян в Троица, ти, страдалице …“ Тук следва неправилен превод на „идольская притупила еси чтилища“ (чтилище не е „поклонение“, а идолски храм, капище), с който няма да се занимавам сега.

2. С. 310. „Заблестял с божествените догмати, си помрачил ариевата ерес…“ Това е типичен пример за буквализъм в следването на църковнославянската синтактична структура. Тъжното е, че това е вече „усвоена норма“ за превеждане в това издателство. Нека видим славянския текст: „Божественными догматы облистая (!), помрачил еси Ариеву прелест…“ Възможни са два начина на превод: „Сияейки чрез божествените догмати, ти потопи в мрак ереста на Арий“ (а не „помрачи“!) или „Чрез блясъка на божествените догмати ти ослепи…“ Отново, „помрачил еси“ не е равнозначно на новобългарското неопределено време „си помрачил“ (несигурност, неувереност…), и се превежда по-вярно с „ти помрачи/ослепи/хвърли в мрак“ (факт, истинността на който не подлежи на съмнение за вярващия – такова отношение липсва при употребата на преизказно наклонение или на минало неопределено време).

3. С. 639. „Към непорочно освещаване доброволно си привел себе си…“ Ако е доброволно, защо е трябвало да „привежда себе си“ (какво означава това на български език?)

4. и т. н.

В заключение: превеждането от църковнославянски е много трудоемка задача: изискват се отделни добросъвестни проучвания на всяка дума, в чието правилно разбиране преводачът се е усъмнил. Нужно е безкомпромисно отношение към собственото знание (по-скоро, незнание) на езика, подлагане на съмнение на всяко желание да се „мине метър“, да се замаже с „думи“ неясното за разбиране място в оригинала, нужно е сравняване на трудните места с гръцките текстове, съответстващи на църковнославянския превод, нужно е изследване, съпоставяне с паралелни места в други текстове и преводи. Изобщо, превеждането на църковнославянски богослужебни текстове е научен и литературен труд, в хода на който преводачът си изработва конкретен подход за точно и вярно предаване на смисъла на оригинала чрез изразните средства на съвременния ни книжовен език, при което преводът не застива в първата чернова, но преминава от смислово верен превод на оригиналния текст през няколко обработки, последната от които е художествена и изисква, сама по себе си, владеене на поетичното изкуство поне в някаква степен. Да се превеждат нелепо църковни текстове, според мен, е грях, подобен на лъжата. Предполагам, че преводачите не намират време да изследват – именно изследват – смисловите съдържания на църковната ни лексика, поради което на много места се превежда дори не буквално – просто се съчиняват значения, каквито в оригиналните текстове не съществуват. | evtimii.blogspot.com