Отец Александър: Наставникът като приятел

Слово при представяне на книгата "Вестители на Божието царство" на о. Александър Мен

Бих искала да кажа няколко думи за този забележителен човек, чийто живот и пастирско служение преминава в обстановката на комунистическо-атеистичен терор, а по-късно – на комунистическо- атеистичен надзор върху църквата. Когато несвободата се засвидетелства като тържество на материализма, когато върху вярващите се сипят хули, подигравки и репресии, отец Мен пише " Аз съм убеден, че свободата трябва да се ражда от духовните дълбини на човека".

Полулегална до 1988 г., дейността на отец Мен, както и неговите съчинения, имаха огромно значение за въвеждане във вярата и християнските ценности на хиляди, буквално – на хиляди, руснаци и преди всичко – на млади хора. Уви, това бе оценено най-високо от самите тайни служби, които на думи след 1988 г. разрешиха свободната вероизповед. Протойерей Мен бе сметнат за толкова опасен в идейно отношение, че бе убит жестоко през 1990 г. на 55 годишна възраст , 30 години, след като е бил ръкоположен. Той остави след себе си огромно, печатано главно на Запад, а и необнародвано книжовно наследство.

Ще споделя нещо лично – за отец Мен научих в Русия от мои близки, някои от които се бяха кръстили на зряла възраст под негово влияние.

Всички те подчертаваха, че са чувствали нужда точно такъв наставник – не строг наставник, ригористично изискващ от тях пълно подчинение, а приятел, подкрепящ ги в тяхното желание да променят живота си.

Новото поколение християни, както в Русия, така мисля и днес в България, тръгвайки от нулата в знанията си за въцърковяването, търсеха и продължават да търсят потвърждение за избора си в Христовата любов, в свободната воля да тръгнеш по пътя към Бога. Те извървяват този път понякога бавно и мъчително, лутайки се между светските знания и просветлението на вярата. Отблъсква ги възприемане на догматите и обрядите като нещо, което трябва да се заучи и да се изпълнява стриктно, без размисли и собствено мнение. Отблъскват ги понякога и строгите, почти манасттирски изисквания във всекидневието, с които те не винаги могат да се справят. Те жадуват за контакти с културни и високообразовани свещеници, изпълняващи не механично и формално своите задължения, а отдадени на пасомите си, разбиращи и разрешаващи техните проблеми, съмненията и търсения.

Струва ми се, че текстовете на о. Мен, какъвто е и този превод, са много ценни за днешния ден. Те отговарят на новото състояние на миряните, защото потикват към вътрешно обновление на Църквата. Затова и противниците на вече покойния протойерей са не само измежду активните атеисти и антисемити, но и измежду онези, за които е все едно дали Църквата ще привлича, или ще отблъсква вярващите, стига чрез нея да се живее удобно, в избраност и любоначалие.

Аз няма да преразказвам представената книга, защото оттук насетне тя е в ръцете на читателите и не искам да им отнемам радостта от общуването с мислите на автора. Ще отбележа само, че книгата не се състои от проповеди, отвеждащи ни единствено към пророческата риторика като към вестителка на Богтовъплъщението. Тя е дело на невероятно ерудиран изследовател с обща култура, при това владеещ широк кръг знания – от класическата старозаветна текстология, основаваща се върху ибраистичните издирвания, през библейската история и археология, до културната антропология и хипотезите на митологичната школа. И, въпреки че историята на профетологизма е представена увлекателно и интересно, с богат фактологически материал, о. Мен нито за миг не се отклонява от главната си цел – да служи на ортодоксалната Църква, да пречупва през призмата на православието текстовете на Стария завет. Той внушава на читателите, че пророческото движение е етап от отношението между Твореца и творението Му, същностен момент от постепенното опознаване на Божествеността, предвестяващ сключването на Новия завет на Създателя с всички хора. При това книгата е написана с прекрасен образен език, тя се чете без усилие и е истинска духовна наслада. За това й въздействие допринася и чудесният превод на г-жа Добринка Савова. Затова ще споделя моите впечатления от превода й.

Ще подчертая, че широка научно-популярна основа на книгата е била истинско предизвикателство за г-жа Савова. Преводачът трябва да бъде на равнището на оригиналния текст, да не изменя на авторската воля, а тук "летвата" е вдигната много високо. Естествено е, когато се анализира движението на пророците, да се следва старата еврейска мазоретска традиция при предаване на имената. Това само по себе си създава допълнителна трудност за човек, привикнал към имената във формата им, възприета чрез гръцкия език. Още по-сложен е въпросът с библейските цитати. И тук авторът, за да разкаже събитията и да илюстрира мислите си, държи на точното предаване на старозаветните пасажи според еврейската традиция. В исторически план, както знаем, по-късните изменения са вторични и привнасят чужди на оригинала значения и промени. Руският синодален превод на Стария завет на места не е коректен (в смисъл, че се влияе от променените, характерни за последващите тълкувания на пророческите текстове). Откъсите в преводите на отец Мен съчетават вярност към оригинала и красота на изказа. На много места те се отдалечават от възприетия под влияние на Септуагинтата (гръцкия превод на 70-те в Александрия) текст на български, текст, с който всички сме свикнали, който приемаме като свещена даденост. Но той е все пак превод! Д. Савова е положила огромен труд, не само, за да се пребори с чувството, че изменя на привичния й текст, но и за да предаде адекватно авторския превод, да следва оригинала, но едновременно да не се отдалечава излишно от нашата традиция. Тя е обогатила и сравнителния речник, успоредяващ традиционно приетите у нас имена с с мазоретските. Аз бях свидетел на сериозното и изпълнено с пиетет отношение на г-жа Савова както към текста на отец Мен, така и на всичко, свързано със сакралната тема на книгата. Не малко грижи й създаде богатата библиография в края, тъй като част от заглавията вероятно отец Мен не е успял да провери приживе.

И сега, когато книгата е вече в ръцете на хората, мога само да споделя голямата си радост от духовната придобивка, която българския читател получава.