Религиозната поезия на Сергей Аверинцев

Поезията като “функция” от филологията – при Аверинцев има поне двояк смисъл.

Когато младият Вячеслав Иванов подава в ръцете на своя духовен учител и кумир Владимир Соловьов – малко преди смъртта му – първата си самостоятелна поетична книга “Пътеводни звезди” (“Кормчие звезды”), той му я връща с думите: “Много хубаво, много хубаво, но всички веднага ще кажат, че авторът на тази книга е филолог”.

Този случай веднага ти идва наум, когато четеш поезията на Сергей Аверинцев – един автор, който няма нужда да представяме на нашите читатели. Неговата енциклопедична образованост отдавна е станала “своя” за българските хуманитарии: филолози, философи, историци, културолози. Тук обаче би следвало да кажем няколко думи за поезията му, за да може тя да бъде и по-добре разбрана.

Поезията като “функция” от филологията – при Аверинцев има поне двояк смисъл. В биографичен план той започва да пише поезия далеч след като си е спечелил репутацията на перфектен филолог и удивляващ с ерудицията си изследовател на културата. Това става през 1983 г. (“Стих за света Варвара”). От гледна точка на вътрешната, духовната биография на Аверинцев този факт несъмнено е свързан с неговото въцърковяване или казано с думите на автора: “Аз винаги съм бил вярващ човек, но не винаги съм бил църковно вярващ”. Поезията на Аверинцев едва ли би била такава (ако изобщо я имаше) без тези два факта. От друга страна, филологията не само предшества и като че ли “подготвя” поезията на Аверинцев, но тя също тъй вътрешно “влиза” в нея. Това е една многоучена поезия дотолкова, че той – верен на стила си и своята педантичност – понякога дори и пише обяснителни коментари към нея.

Ако трябва да споменем имената на поети, от които Аверинцев несъмнено е повлиян, това са Вячеслав Иванов (особено от неговия късен, римски период) и Осип Манделщам. И двамата Аверинцев познава блестящо още от младежките си години, написал е сериозни изследвания върху тях. Бихме отбелязали като твърде характерно съвпадение, че Аверинцев, както и Вячеслав Иванов, съзнателно се стреми към сплав на най-модерната поетична форма и изказ и “вкарването” в тази форма на множество архаични думи и изрази (църковнославянизми и пр.), като например: “втуне”, “злато” (вм. “золото”), “мороки нежити” и т.н.

Смислов център на поезията на Аверинцев, както и неин извор, е не само Свещеното Писание (“блаженни повярвалите без да са видели”, “Ти ни нарече свои приятели” и пр.), но и Свещеното Предание (оттук е и мотива за “чуждата земя Индийска” в “Стих за уверението на Тома”, където според Преданието св. ап. Тома е намерил своята мъченическа смърт).

Преводът на религиозна (духовна, както казват русите) поезия се натъква на специфични трудности. Основната е в това, че смисълът – не само като цяло, но и във всеки детайл – непременно трябва да бъде запазен. Религиозната поезия е поезия на Абсолютния смисъл, а в него нищо не може да бъде променяно, отнемано, добавяно. Впрочем, имам чувството, че поезията на Аверинцев (който съвсем не смята, че тя е неговото призвание) “звучи” по-добре на български, отколкото в оригинал, но не защото преводачът я е направил по-хубава, а поради друга причина: българската поезия не е прекалено обременена с религиозни мотиви и сюжети, нашата религиозна поезия няма “памет”, свои образци, според които да се ориентира и с които да се сравнява,- както това е при руската.

“Аз се колебая дали трябва да публикувам стиховете си – казва Аверинцев,- защото те са предназначени за приятели, на които аз чета тези стихове насаме”.

Поезията на Аверинцев е поезия, предназначена за приятели.