Словото на Аверинцев и традициите на византийската поетика

Името на Сергей Аверинцев безспорно е едно от най-популярните имена в съвременната руска култура. То се радва на известност в определени хуманитарни среди и у нас. Неговите статии, книги, редактирани сборници, беседи, доклади (последните две форми при Аверинцев са трудно разчленими), преводи и стихове, осезателното му присъствие в издания с енциклопедичен характер и донякъде публичните му изяви сигурно допринесоха покрай всичко друго и за избирането му за почетен доктор на Софийския университет "Св. Климент Охридски" (Аверинцев 1998: 10-11). Нека отбележим, че той бе избран, без да е автор на научни или дори на популярни трудове, посветени специално на българската литература и култура. Едва ли това е акт на традиционно (в случая – научно) гостоприемство или пък е резултат от магнетичното въздействие на един наистина своеобразен личностен почерк; изборът, повече читателският, отколкото академическият, идва да подскаже, че научното творчество на С. Аверинцев засяга по специфичен начин българската култура и предизвиква нашата подобаваща мисловна ответност, а не наивно-безкритично преклонение. Затова нека се взрем по-съсредоточено в културно-историческия смисъл на неговото досегашно дело, още повече че това се налага от появата на първата подборка с негови трудове на български език.

Да започнем с най-обикновеното – Сергей Аверинцев е роден на 10.XII.1937 г. Ала тривиалното в случая се оказва знаменателно. През същата година, година на убийствен политически монологизъм, се ражда едно даровито поколение, призвано със своята всестранност и диалогизъм да напише и пренапише много страници от историята на руската култура. Към него принадлежат още медиевистът-културолог Александър Панченко, езиковедът-семиотик Борис Успенски, изкуствоведката Вера Лихачова (отишла си безвременно през 1980 г.), един от най-известните днес руски писатели Андрей Битов. Аверинцев е роден и възпитан в семейството на лекар, който пръв му внушава интереса към класическата древност и в частност към латинския език. Средата донякъде предопределя и твърде редкия за съветските следвоенни години избор на университетска специалност – класическа филология, която той завършва в Московския университет "М. В. Ломоносов" през 1969 г. В университета С. Аверинцев се формира като учен-хуманитар под въздействието на няколко фактора, имащи своите корени както в тогавашната руска културна ситуация, така и в повеите на европейската философска и филологическа мисъл.

Целият текст в Литернет >>>