Църквата в информационната епоха

Преди всичко искам да поставя два въпроса: защо информацията дава име на съвременната епоха и съпоставими понятия ли са Църква и медии?

В информационната епоха медиите са основен инструмент. Тяхната сила е съпоставима с само с останалите обществено значими сили – законодателна, изпълнителна и съдебна – чиито корени са много по-далече в историята. Фактът, че за краткото време на своето съществуване, медиите се изравниха по влияние с институции, имащи хилядолетна история сам по себе си говори много. Живеем в информационна епоха.

Всяка епоха от бронзовата до информационната има своята технологична идентичност. Ако информацията днес дава име на епохата в която живеем, трябва да признаем, че тя е нещо повече от технология. В много по-голяма степен от преди информацията е достъпна. В много по-голяма степен от когато и да било преди информацията се заплаща. В много по-голяма степен от когато и да било преди човекът е зависим от нея. Информацията детерминира всеки от нас – независимо дали я предлагаме или сме потребители. Нещо повече, информацията дава идентичност на хората, боравещи с нея. Нашата работа е част от идентичността ни, но нашите информационни потребности – също. TV каналите, които гледаме говорят за нас, радиостанциите, които слушаме или Интернет сайтовоте, в които влизаме – също, в не по-малка степен това важи и за вестниците (или списанията), които редовно четем.

В информационната епоха медиите са основен инструмент. Тяхната сила е съпоставима с само с останалите обществено значими сили – законодателна, изпълнителна и съдебна – чиито корени са много по-далече в историята. Фактът, че за краткото време на своето съществуване, медиите се изравниха по влияние с институции, имащи хилядолетна история сам по себе си говори много. Живеем в информационна епоха.

Информационната идентичност, медийната идентичност в нашата епоха изчерпва всяка друга. Ако нещо присъства в медиите, то е факт. Отсъствието е равнозначно на небитие. Именно медията дава информационно битие и съответно – лишава от такова. Медиите на само посредничат. Те произвеждат информация. Те имат свой продукти, свои пазари, свои потребители. В тяхната масовост (от тук клишето “mass media”) всеки може да открие и позитивите, и негативите.

В своето изследване върху отчуждението Цветан Стоянов написа: “…Никъде двете страни на стоката – потребителската стойност и стойността не влизат в такъв непримирим конфликт, както при “остоковеното” художествено произведение” (Стоянов, Цв., Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература: Съчинения в два тома, т. 2, Отчуждението, С., 1988, с. 221). Можем ли днес да перифразираме и да кажем: “Никъде двете страни на стоката – потребителската стойност и стойността – не влизат в такъв непримирим конфликт, както при “остоковеното” информационно пространство”?

Ще се въздържа от оценка (въпреки, че тя се съдържа в самия въпрос). Аз самият съм потребител в много по-голяма степен отколкото производител на информация, а това ме прави повече или по-малко детерминиран, обусловен от епохата в която живея. Тази обусловеност може да бъде наричана по всевъзможен начин – трагична, драматична, мирогледоопределяща. Но извън оценките, тя е факт и това всъщност е важното.

Съпоставими понятия ли са Църква и медия?

За да отговорим на втория въпрос (съпоставими понятия ли са “Църква” и “медия”), трябва да поставим други два: Какво прави Църквата и какво прави Църквата в информационната епоха?.
Какво прави Църквата? Ако сме последователни (в християнския смисъл на това понятие) в разбирането си за Църквата, трябва да мислим за нея като за историческа реалност неуловима от историята. Всичко в нея се случва в историята – от идването на Христос до кръщението, което се извършва днес в най-близкия храм. В същото време, всичко в нея непосредствено кореспондира с вечността, извън времето като измерение. Тази неуловимост от историята дава на Църквата способността да преживява и надживява всички исторически епохи. Тя е може би единствената форма на съдружен живот, която остава независима от технологията, и като такава –недетерминирана от епохата.

В този смисъл, на въпроса какво прави Църквата, отговорът може да прозвучи така: съществува в историята като пространство на вечността, където всичко временно, смъртно и ограничено намира своя вечен хоризонт и смисъл на съществуване.В Новия Завет това пространство е наричана многократно “тяло Христово” (Рим.12: 5, 1Кор.10:16-17, 12:27, Кол. 2:19) или “здание” (Еф. 2:21). Това не са просто алегории, а изрази на взаимната зависимост на всеки от отделните членове на Църквата от съществуването и общуването с останалите. Само в контекста на тялото, отделната частица има функция и смисъл. В този смисъл, Църквата не може да съществува без да е общност – едно тяло, едно здание.

Когато говорим за общност, обаче, не бива да не отчитаме секуларизацията като феномен, в която общността е все по-малко религиозна. Трябва ясно да съзнаваме, че понятието “православен български народ”, не е тъждествено и не съвпада с реално участващите в църковния живот у нас. Народът като общност е много по-общо понятие, отколкото Църквата като общност в България. Този феномен има не просто български, а европейски и световни измерения.

Когато коментира латентните функции на религията един от големите съвременни авторитети в областта на социология на религията, оксфордският професор Брайън Уилсън, казва: “Тези функции са все още актуални единствено по отношение на изразяването и регулирането на емоциите, и при това обикновено в личен план, за тези, които сключват брак или скърбят за починали. По-общо казано, модерното общество преживява различни начини за предизвикване и за заглушаване на емоционалното изразяване: поп-концертът и поп-фестивалът дават възможности за освобождаване (идеално в сравнително херметически затворени анклави); Медиите обаче, и особено масмедиите за симултанно разпространение, и особено телевизията, са средства за сковаване на емоциите, при които изпитващите емоции са сравнително изолирани един от друг и от действителния социален контекст” (Религията в социологическа перспектива, ВТ, 2001, с. 182).

Какво прави Църквата в информационната епоха?

И тук е мястото на втория въпрос: какво прави Църквата в информационната епоха? Ако оставим епохата да задава изискванията, тя би очаквала информация за Църквата и информация от Църквата.

Това, което липсва днес в нашето информационно пространство са отговорите именно на тези две изисквания. Ако информацията за и от Църквата е – преди всичко – стока, както всяка друга информация в нашата епоха, то на пазара определено съществува дефицит.

Църквата в България няма прес-служба, няма говорител, няма осъзната потребност от предлагане на информация, която (SIK) да я идентифицира в настоящата епоха. Защо – защото не изпитва потребност от информационна идентичност, или защото подценява един от основните инструменти на епохата? И двата отговора са верни.

От една страна, Църквата борави на личностно ниво. Тя няма за цел да индоктринира “общественото мнение”, като някаква безлична съвкупност, а да направи отделния, изолиран човек, част от едно цяло. В нейната мисия човекът трябва да срещне “двама или трима”, в чието общение да разпознае автентичното богоприсъствие. Това присъствие на Бога в Църквата като общност не може да бъде преподадено индиректно, чрез посредник или медиатор. Когато Филип говори на Натанаил за Христос, той обезоръжава съмнението на последния, с простата покана: “Дойди и виж!” (Иоан 1:46). За какво тогава й е информационна идентичност на Църквата? Страда ли нейната Богочовешка идентичност от липсата на медийна такава. Отговорът може да бъде само еднозначен – НЕ.

Съществуването на Църквата не е обусловено от нейното медийно присъствие. Нещо повече, Църквата и медията функционират на различни нива, имат различни цели. На пръв поглед, “Църква” и “медия” са несъвместими понятия. От друга страна, обаче, неотчитането на медиите като фактор може да доведе всяка общност до информационна или медийна неадекватност. Ние трябва да съзнаваме, че живеем в епоха, в която медиите са създали специфична нагласа. Отново Брайън Уилсън казва: “Масмедиите се превръщат все повече във вероятен модел на бъдещото общуване: те задават стил, който не може да бъде оспорен, създават форма, която бързо се превръща в норма. Децата я научават и имитират, а значението на личното общуване и моралният смисъл на общуването са загубени” (пак там, с. 141).

Православната църквата на много места в света е приела това предизвикателство и реагира. Няма страна в света, където православните да живеят като общност, и в която да нямат своите телевизионни канали, радиостанции, преса. Няма поместна Православна църква, която да не поддържа своя интернет страница, където ресурсите и препратките са неизброими.

Всичко това е индиректен отговор на осъзнатата потребност, че инструментите и ресурсите, които предоставя информационната епоха, трябва да бъдат използвани от Църквата. Въпросът е на какво ниво? Има ли изобщо стратегия за действие – информационна политика или каквото и да било от този род? Това е въпрос, на който Църквата в България тепърва трябва да търси отговор. Тя трябва да изходи не от факта на собствената си самодостатъчност, а от факта, че днес трябва да говори, трябва да отправи своето послание към всички нас, които – повече или по-малко – сме изолирани един от друг и от действителния социален контекст. Като че ли няма друго по-удачно средство за това от масмедиите за симултанно разпространение.

Нашата Църква или трябва да работи за изграждането за своята медийна идентичност посредством светските медии, или да работи за създаването на свои медии – на свое радио, а защо не и на свой телевизионен канал след време и пр. И всичко това не, за да утвърждава някакво свое самоцелно присъствие в медиите, а заради всички свои номинални членове, които въпреки десетилетията без богослужение (каквато е ситуацията на все още много места в България) са запазили живо своето православно самосъзнание, своята православна идентичност.

Ако Църквата в България съумее да се възползва от възможностите на информационната епоха, тя ще може не просто да преодолее епохата, а да даде и в нея свидетелство за своето присъствие като алтернатива, като пространство, в което всичко временно, смъртно и ограничено ще намира своя вечен хоризонт и смисъл на съществуване.