Ще се срещнат ли Църквата и медиите?

Източник: в. Дума, бр. 157

Две години след окончателния край на разкола, случил се в утринта на 21. 07. 2004 г., се връщам към темата за съвременната Българска Църква и нейната активност. Две години са достатъчно дълго време, за тези, които желаят да се разбудят вече да са на крак.

За две години можем да си припомним съвсем точно – няколкото синодални декларации, по повод на два филма, несъстоялия се църковен събор през ноември 2005 г. и обичайния празничен блясък на големите служби, които излъчва и телевизията.

Наскоро фондация "Покров Богородичен" организира още една среща между медиите и Църквата, нагърбвайки се с нелеката задача за пореден път да компенсира продължителното бездействие на БПЦ в почти всички обществени и социални сфери и да направи по-ползотворен диалога и сътрудничеството между журналисти и Църква.

Както вече споменах, това не е първата инициатива на фондацията, която среща Църквата с медиите и медиите с Църквата. Самопонятно е, че тя е много необходима. От една страна защото за Църквата е много важно да се пише доброжелателно, сериозно и посветено. От друга страна, медиите имат необходимост да бъдат въвеждани, допуснати, въдворени в храма непредубедено, по християнски, с повече топлина и любов.

Като участник в срещата, смятам, че тази цел беше постигната в максималната й възможна степен. Фондация "Покров Богородичен" съумя да посредничи успешно за осъществяването на динамичен и искрен диалог, който да построи нови мостове между клира, вярващите и пишещото журналистическо братство.

А писането за Църквата не е лесна работа, особено като се имат предвид всички обстоятелства, наслоили се от вчера и днес по църковните теми. Може би наистина, в медиите се възприе един по-скандален и фамилиарен стил, издаващ неразбиране, профаниране и насмешка. Но ще си позволя да кажа, че за това вина има и Църквата, която в лицето на своите високопоставени представители си позволява да се държи дистанцирано, сприхаво, дори надменно. Това предизвиква ответна реакция.

Идеята да се коментират с уличен език църковни теми въобще не е новост. Не мога да се сдържа да не припомня анекдота от съветско време, в който се изказва съжаление, че в "Известия" няма правда, а в "Правда" няма известия. За да се постигне този ефект, не са необходими даже "груби инсинуации", фалшификации и явни клевети. За да не стане дума за нищо съществено, в нашенския случай са достатъчни леко закачлив език, съзаклятнически тон, известен махленски усет за това, което може да развълнува, и внимателно фиксиране върху дразнители с почти първосигнално действие над свенливия български читател: "пари", "интереси", "задкулисни сделки" и т.н. Нездравият интерес към всякакви теми и злонамерената манипулация могат да резонират спонтанно в "собствено мнение", внушено, разбира се, отвън. Стигат само дискретно подсещане за някакви порочни мотиви (които, благодарение на подобни публикации, се приемат вече съвсем естествено) и уверено настояване, че ставащото има всъщност много по-прости и понятни за всеки обикновен мошеник обяснения: "Битката за бялото було" е всъщност за 5 млрд. евро, "Основната грижа на БПЦ е …да си прибира даренията" и т.н. Този вариант има допълнителното предимство да поражда доверие към източника на сведенията и да превръща в лична обида всеки опит да се обясни, че всъщност не става дума точно за това. Необходими са само известна журналистическа практика и мълчаливото съгласие на читателя да не му развалят настроението с нищо сериозно и истинско.

Давам тези примери, защото ги смятам за емблематични, естествено, през изтеклите 17 демократични години подобни публикации са твърде много. Не са малко и грамотните, искрени материали. Времето, което изтече ни научи и на това. В срещата между Църквата и медиите разбрах, че всъщност всеки от нас, журналистите, пишещи за Църквата е намерил начин да открие липсващото звено в своите познания по църковната тема сам и без особената подкрепа на БПЦ като институция. Това донякъде оправдава колегите, които поднасят своите интерпретации, смятайки, че са разбрали нещо в своето лутане и питане на църковни авторитети. За съжаление, смятам, че все така трудно, нашите архиереи са склонни да допускат диалог и "равен старт" дори при добронамерени срещи като споменатата. Резервираност е най-плахото определение, което ми хрумва за илюстрация.

Другото, което ме обнадеждава е, че има много добросъвестни свещеници, млади, кипящи от енергия и идеи, които наистина правят много за хората и за Църквата си. Тези хора са доказателството, че Българската църква съществува, диша, помага. Учудих се на това, което видях. И си отдъхнах.