Защо българските медии пишат Бог с малка буква, а Сталин и Хитлер – с главна?

В произходните от латинския езици християнският Бог (по подразбиране универсалният Творец на живота) обикновено се изписва с главна буква. Изрично граматическо изискване затова не съществува, но традицията се е превърнала в неписано правило. Принципната логика на главните букви в писмения език, като че ли започва точно от понятието за Бог – най-напред Христос се цени, а след Него, единственото Му творение по Негов образ и подобие – човека и накрая идват названията на населени места (т.е., названия на събирателни пунктове на хора сътворени по Негов образ и подобие, които наименоват сами местата, както и всякакви други собствени имена, отзад които са склонни да виждат присъствие на душа, напр. на любими животни).

В българския език също така няма изрично правило как да се изписва първата буква на християнския Бог (универсалния Творец), както и няма традиция за Неговото унифицирано транскрибиране като писмена форма. Понякога все пак се срещат отделни журналисти, които употребяват главна буква за изписването Му. Но няма случай, в който Сталин, Хитлер или името на пишещия даден материал да е написано с малка буква, освен ако писането не се извършва в някой Интернет форум. Всеки човек е Божие творение (да изключим не особено интелигентната алтернатива за галактическа случайност при сътворението), но това достатъчен довод ли е да се поставя творението над Твореца? И защо в българската култура за разлика от западната, не успява да се наложи потребност от универсализиране ползването на главна буква при изписването на християнския (универсалния) Бог?
Вероятно всичко започва от това, че става дума за етическа инерция и за липсваща вътрешна светлина, мотивираща човек в най-интимното да докосва трансцедентен смисъл. Очевидно е, че на практика поставеният проблем изобщо не съществува за много журналисти (и не само журналисти) в България. Но той все пак съществува обективно и представлява една интересна събирателна реалност.
Какво обуславя съществуванието му? Несъмнено 45 годишният атеистичен режим, в който идеологията е трябвало да осмисля начина на живот, мачкайки личния избор, е белязал масовото мислене с инерция и повърхност.
Друг предопределящ фактор е заличаването на светостта от първичната психология на личността. Заличаването е текущ и незавършен процес, детерминиран от цял комплекс от исторически, социологични и философско-емпирични фактори, сред които независимо от възможните интерпретации, изпъкват атеистичното наследство на близката ни история и индивидуалистично-консумативната природа на съвременната масова култура.
Социалният ни елит най-прозрачно дефинира тази тенденция като поведенчески стил. Например, настоящият първи мъж в държавната йерархия често се е обявявал за атеист, но това не му пречи да целува по празници ръката на патриарх Максим. Последният винаги охотно му я е протягал. В случаи като този, автентичните ценности на вярата се редуцират с колкото показно, толкова и инерционно лицемерие до фолклорна символика, целяща в най-добрия случай (като подминем фарса в нея) да стимулира пробуждането на някакво самосъзнание за обща национална принадлежност.
Българската Православна Църква (БПЦ) за 18 години не се опита да постави с подходяща аргументираност темата за писането с главни букви на Бог и Църква във фокуса на една дори периферна обществена дискусия. Безспорно днес БПЦ не е нито духовен лидер, нито притежава кой знае какъв авторитет в обществото, но това не е първопричина, а е следствие от социалната й неефективност. Поради липсата на исторически стремеж за вграждане на достатъчна рационалност в съзерцателните й форми (не случайно в Православието никога не се зароди Просвещение), БПЦ се озовава в позицията да компенсира тази липса с популярен фолклор в сравнително редките си усилия за упражняване на социална активност. За нея фолклорът има комуникативно и популяризаторско предназначение (напр. участието на свещеници по панихиди и сватби, в почерпки, когато не се свързва с индивидуално чревоугодничество, свидетелства за търсене на комуникация основно на битово – фолклорно вместо на пасторално и евангелизаторско ниво).
Не трябва да се изпуска и духовното невежество като фактор, представен във всички съсловия на днешното българско общество. Той обикновено предопределя неспособността да се дефинира трансцедентното в интимно. От тази неспособност следва осъзнаването на индивидуалния “аз” предимно през инстинктите и по-опосредствените рефлекси и емоции, като рационалните препратки към някакъв етично обоснован универсален смисъл си остават изключения, заключени в душите на сравнително малък брой индивиди.
Липсата на потребност от изписването на Бог с главна буква отразява дефицит на етическа чувствителност. Етиката със своя синтез от принципи и правила, определя с първична антропологичност социалните взаимоотношения. Затова не е случайно, че при недостиг на етическа чувствителност, структурата на социалните отношения в българското общество функционира като параметрично следствие на силната му имуществена разслоеност, слабо ефективната икономика, формалното и корумпирано правосъдие, интелигенцията с предимно местна полезност и президент успешно вербуван за доносник на ДС само 3 седмици преди падането на комунизма.