Православните медии – между автоцензурата и свободата

Десетилетия наред по понятни обективни причини единствените църковни издания в нашата страна бяха официозът на БПЦ "Църковен вестник", списанието "Духовна култура" и Годишникът на Духовната академия (или Богословския факултет). През последните няколко години, след демократичните промени ситуацията рязко се промени.

Появиха се енорийски и епархийски периодични издания, издания на различни прицърковни организации, на духовните ни школи и отделни групи ентусиасти. Появиха се сайтове, ясно определящи себе си като православни, интернет-страници на отделни епархии, енории, манастири и духовни учебни заведения, отделни телевизионни предавания, както и първото ни православно радио.

Слава Богу! Оказа се, че в България има немалко способни, талантливи хора, които са богословски грамотни, милеят за Църквата и за светото Православие и с изключителен ентусиазъм срещу оскъдно заплащане (или в повечето случаи без каквото и да е заплащане) влагат сили и време, за да я има църковната журналистика и църковната публицистика в България. Е, не е като в Русия, Румъния, Гърция… но на фона на доскорошното нямане, това, което имаме днес, не е никак малко. Тези православни медии ни дават възможност много по-добре да общуваме помежду си в рамките на Църквата, да споделяме своя опит, постижения, мисли, търсения, притеснения, надежди. Но излизайки чрез тях в информационното пространство, ние вече разполагаме и с друга, не по-малко важна възможност: да свидетелстваме за своята вяра, да изграждаме пред света сами образа на Църквата, чиито членове сме.
 
До тези издания, особено до електронните, достигат всякакви хора ­ вярващи и невярващи, православни и инославни, доброжелатели на Църквата и хулители, обикновени любопитни и журналисти от светските медии с чисто професионален интерес към делата на Църквата. Онова, което ще прочетат в нашите православни медии, ще определя до голяма степен и представата им за Църквата и Православието и отношението им към вярата. Пишейки и публикувайки в нашите православни медии, ние, автори, редактори и администратори, искаме или не искаме, въпреки че все още сме търсещи, залитащи, каещи се, падащи и ставащи, се оказваме същевременно и мисионери, апостоли, свидетелстващи пред света за Православието. Това трябва да ни прави изключително внимателни и отговорни какво пишем и как го пишем.

Колкото и да е странно в наше време, въпреки повсеместното девалвиране на словото, все още мнозина хора имат абсолютно доверие във всичко казано и написано в медиите. Това в още по-голяма степен се отнася до православните медии. Колкото и да правим уговорката, че материалите изразяват личното мнение на автора, а не това на Църквата, щом едно издание излиза с благословението на Светия Синод на БПЦ или с благословението на епархийския архиерей, в очите на читателите всичко излязло там придобива авторитета на църковно, православно. Като казвам "мнозина", не искам да абсолютизирам, разбира се, има хора, които отсяват, преценят, отчитат фактора "човешко несъвършенство" у автора, изпитват духовете… но горко ни, ако изкушим дори един от онези малките, които все още не са така крепки и разсъдителни във вярата, все още не са "мъдри като змии".

Може би е време да започнем дискусия относно това какво означава църковна медия, какво я определя като такава и кои са принципите, които като автори и редактори трябва да съблюдаваме, за да запази медията църковния си характер.

Може би трябва да определим правилата

А може би просто трябва да оставим цензурата на собствената си православна съвест и на изповедника, пред когото изповядваме делата, думите и мислите си.

Какво определя една медия като църковна? На първо място това е тематиката. Обект на вниманието на църковните медии са материали, които излагат и изясняват в какво вярваме, материали, които разкриват как живеем вярата си, актуални събития от църковния живот, както и актуални за обществото проблеми, разглеждани през призмата на православната ни вяра. Вторият, но не по-малко важен, белег за църковния характер на една медия са тонът и духът, в който са изложени материалите, представени в нея. Ако в своята работа една медия не се съобразява и съизмерва постоянно с нравствените принципи на християнството, то тя не може да бъде православна. Както и да назовава сама себе си, не може да свидетелства за Православието. Защото е казано: "По плодовете им ще ги познаете" (Мат. 7:16-20), а плодовете на църковните журналисти и публицисти са думите, които изпращат в света.

Що се отнася до това: трябва ли в православните медии да има цензура,

мисля, че православните медии освен да информират за църковната проблематика, трябва и да отговарят на онези правила, които Господ Иисус Христос, апостолите и светите отци на Църквата възлагат на Христовите последователи по отношение на езика и на словото: да въздържат езика си от клевети, осъждане, злословие, пустословие, от "гнила дума", която по-скоро трови душите на читателите, отколкото да ги храни духовно. (вж. Як. 1:19, 26; 3:2-18; 4:11-12; 1Петр. 3:9-10; 4:10-11; Рим. 2:1; 14:4; Еф. 4:29 и др.)

Ако като християни и пред един човек не бива да изричаме нищо гнило, още повече не бива да го правим на всеослушание, пред толкова широка аудитория, каквато са читателите на едно печатно издание, сайт или зрителите и слушателите на телевизия и радио.

Като автори в демократична страна, разбира се, сме свободни да пишем и говорим каквото ни е на сърце. Но като християни би трябвало да знаем, че от сърцето излизат и много злини (1Кор. 6:12; 10:23 и др.). И макар никой да не цензурира и санкционира думите ни, наш постоянен цензор трябва да е православната ни съвест. В църковните публикации всичко трябва да е целомъдрено, да има мъдри цели. Всичко трябва да става с оглед на благото на Църквата и делото на спасението.

Да си православен ­ означава мъдро се ползваш от свободата, която ти е дадена, като знаеш, че всичко ни е позволено, но не всичко е полезно и е за поука, и че в делата си трябва да търсим не своята полза, а ползата на другите (вж. 1Кор.10:23-24); означава да си изключително внимателен към всяко свое дело, слово и дори мисъл, да спазваш безусловно евангелските принципи и най-вече евангелската заповед за любов към Бога и към ближния.

Ето някои от принципите, които като църковни журналисти и публицисти смятам, че трябва да спазваме:

Да внимаваме чрез нас да не падне някой в изкушение. Да пишем и да говорим с пределно изострено внимание. Да не пишем и изричаме нищо прибързано, водени от емоции. Да разгледаме въпроса от всички възможни гледни точки, в светлината на Евангелието добре да обмислим наученото и едва след това да пристъпим към писането, задължително със страх и трепет, и с молитва ­ Бог да ни научи как да вършим делото Му. Като приключим ­ да оставим написаното “да отлежи няколко дни” и после пак да го прочетем, да го преценим трезво. Добре е да дадем написаното поне на един човек с будна съвест, за да го прочете и да ни каже откровено какво въздействие е оказало върху него. Дори когато пишем за нередности, текстът трябва да вдъхновява читателите, да ги изпълва с радост в Господа и да укрепява вярата им, а не да ги хвърля в смут и отчаяние. Не бива да се колебаем дали да не изпратим за публикуване написаното, ако установим, че то не е в Христовия дух на мира и любовта.

Бавно е, сложно е, тежко е. Знам. Много по-лесно е просто да си "излееш душата и да ти олекне", но за православния християнин определящо трябва да е дали от това и на нашите ближни ще им стане по-леко. Публикуваш ли нещо ­ "пускаш духа от бутилката" и вече не владееш положението. Кой ще прочете думите ти, как ще ги възприеме, как ще те цитира, как ще го използва… ­ това вече не зависи от тебе. Ти си господар на думите си преди да ги изречеш, после те заживяват свой живот, независим от тебе и от волята ти.

Как да се отнасяме към негативните явления в Църквата?

Да си затваряме очите за тях, да се правим, че не ги забелязваме? Не! Разбираема е болката, когато един православен християнин се сблъска с нещо не християнско в църквата. Въпросът не е "дали", а "как" да пишем за това. За нас е важно не самото изобличаване на злото, критиката, констатацията на нередността, а нейното изправяне. Затова трябва да пишем по даден проблем едва след задълбочено проучване и след като в разсъжденията си стигнем до някакъв начин за неговото разрешаване, когато можем да предложим нещо положително, градивно и на него да акцентираме.

Положителният тон, добрият пример в работата на даден духовник или енория, добрата инициатива дават много по-добър ефект от голата критика и изобличение. Църковната журналистика трябва да изобличава явленията и тенденциите чужди на Христовия дух, но като избягва назидателния, грубия и саркастичен тон. Добре е да избягваме писането във второ и трето лице ­ "той", "те", "вие", а да казваме "ние", враждебността; писането от позицията на последна инстанция, с надменната самоувереност, че сме прави в преценката си. "Всичко у вас да става с любов", ­ ни увещава Господ (1Кор. 16:14).

Ние, разбира се, не сме идеални, затова и в Църквата, земната, спасяващата се, не всичко е идеално. Но ако в Църквата се случи нещо неприятно, православният човек в решението си дали да информира за това и другите и как да го направи, трябва да изхожда от съображението: ще придобием ли така още някоя душа за вярата, или ще загубим.

За някои неща, като личните грешки и прегрешения на отделни личности, е по-добре да не тръбим. Това е лична трагедия. Тези проблеми се разрешават на изповед, в тайнството покаяние, в личен братски разговор и в крайна сметка ­ в църковната общност. (вж. Мат. 18:15-17) Начинът за разрешаването на такива проблеми не е публичното разгласяване и опозоряване по вестниците и електронните медии.

Публичното изобличаване не води и до нищо градивно. Това може само да навреди: на онзи, когото визираме в писанието, като окалваме името му и го наскърбяваме; на всички, които ще чуят гнилите ни думи, изкушавайки ги да мислят нещо лошо за някого; вредим и на себе си, защото "за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден", защото "по думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден" (Мат. 12:36, 37); и най-вече на авторитета на Църквата.

Църковната журналистика трябва да е вдъхновена от християнска любов, от градивност, да подхожда към всичко с кротост и мъдрост, да внася мир, а не да го руши, да привлича към Църквата, а не да отблъсква от нея. Лишеното от любов слово е обезбожено слово, в което няма живот. Такова слово не е съзидателно, а руши Църквата Христова. То е примесено с отрова и носи духовна смърт, вместо да храни и животвори.

Мисля, че една от най-важните задачи на православните медии трябва да бъде те да предлагат алтернатива на опошлилата се светска журналистика. Да пазят, да "осоляват" вярващите от развалата на света (вж. Мат. 5:13) А ако солта обезсолее, с какво ще се осоли? Тя вече за нищо не става, освен да се изхвърли навън и да се тъпче от хората.

Публичното критикуване и уронване авторитета на клириците

Добри или лоши, тях Бог ги е поставил да управляват кораба на спасението ­ Църквата, чрез който всички ние се спасяваме, прекосявайки бурното море на живота си. "Докато кормчията е в добро душевно състояние ­ – казва по този повод св. Йоан Златоуст, ­ – дотогава и плуващите с кораба са в безопасност; ако той изпадне в скръб, поради оскърбление и вражда от спътниците, не може да бъде бдителен като по-рано; не може да действа според способностите си и без да иска ­ подхвърля на опасност пътниците" ("Да почитаме свещениците").

Клириците са един вид представителна извадка на една Църква. Какъвто народът ­ такъв и клирът му. Клириците, макар и да получават благодат и власт не от този свят, са родени и възпитани в същата среда, в която сме родени и живеем и ние и те. Макар с Бога да са силни, но по човешки са немощни.

Аз като майка разсъждавам така: честити са майките, които в онези тежки времена за Църквата са възпитали момчетата си така, че да станат духовници, вместо да си изградят престижна светска кариера. И се питам: аз мога ли да възпитам от моя син достоен духовник? Ако някой с пълна увереност може да каже “да” ­ слава Богу! Слава Богу, че има хора, под чиито грижи и възпитание растат бъдещите достойни архиереи и свещенослужители на Църквата ни!

А ние, ако ще изобличаваме сегашните, поне трябва да го правим както ни е учил Христос: първо да извадим гредите от собственото си око, а после да посягаме към сламките в очите на другите. А пък който е без грях, нека пръв да хвърли камъка.