Проф. Хайнц Нусбаумер: „Аз съм католик с православни наклонности, вслушващ се в протестантството“

Като католик с православни наклонности, вслушващ се в протестантството – определя себе си австрийският професор Хайнц Нусбаумер. Телевизионен журналист, дългогодишен ръководител на външнополитическия отдел на виенския ежедневник "Куриер", автор на книги, говорител на двама австрийски президенти и отскоро председател на най-голямото детско селище "SOS – Киндердорф" в Европа, проф. Нусбаумер беше в България за представянето на книгата си "Монахът в мен".

Творбата съдържа размишленията на един атонски поклонник за живота. Тя се появява в Австрия преди около година и над 20 седмици заема челните места в списъка на бестселърите. Преведена е на гръцки, италиански, а сега и на български език.

Предложението да се издаде у нас идва от българската църква "Св. Иван Рилски" във Виена. Съиздател е фондация "Покров Богородичен" в София. "Авторът е човек с подчертан интерес към православната духовност" – сподели за Радио България Пламен Сивов, изпълнителен директор на фондацията. Според него е изключително поучително, че външен на православието човек е провокиран от посещението си в Атонската Света Гора, докато в българското културно пространство се усеща остра липса на подобни книги от родни автори.

Какво е накарало журналиста и политика Хайнц Нусбаумер да пише за Атон и каква е връзката между политиката и християнството?

Забелязах, че нашето общество се нуждае от повече духовност. Хората искат да слушат все по-малко за политика и повече за духовното. Не смятам, че има пряка връзка между християнството и политиката, но християнството би могло да даде много отговори на политиците. Ако някой политик или журналист, който трябва всеки ден да работи с обществото, има здрави корени, той може да стане водач от най-висока класа на това общество. И в този смисъл, политиката трябва да бъде най-големият израз на обичта към ближния. Когато започнах да работя върху книгата, най-голямото предизвикателство за мен като журналист бе да пиша от първо лице единствено число. Знаете, че професията изисква журналистът да бъде обективен, а не да говори за собствената си душа.

Вие сте прекарал дълго време в Атон – какво научихте от Православието и намерихте ли монаха в себе си?

В Атон има една поговорка – главата трябва да се наведе към сърцето. Убеден съм, че Източната църква има много повече сърдечност в своята изразност, отколкото Западната. В православните песнопения, химните, иконографията се забелязва стремеж към съзерцание. Някога в Атон е съществувала академия, имаща за цел образованието на монашеството, за да може то да достигне степента на западното и по този начин евентуално да се получи някакъв вид обединение. След 7 години академията била опожарена от онази част от манасите, които не възприемали идеята за обединение на Църквите. Основание те намерили в обяснението, че нито един интелектуалец, невярващ човек, не е променил света към добро. Като католик вярвам, че Източната църква може да ни даде много. В православието например ми харесва, че се дава първостепенно значение на Възкресението. Западната църква – католици и протестанти – наблягат повече на страданията, на страстите Христови. Това може да се види в катедралите – там винаги Христос е изобразен разпънат на кръст. Което значи, че разпети петък е на първо място а не възкресението – неделя. И съответно – там, където западният вярващ си слага разпятието, православният християнин си слага иконата на Възкресение. Освен това, Католическата църква за съжаление е загубила образа на майката и жената. И до днес жените имат второстепенна роля в църковната администрация, не се допускат до свещенически сан и пр. Затова еманципираните жени на запад не се чувстват в къщи в една църква. Което обяснява донякъде и агресията в училищата – след като сме изгубили майката, губим и децата. Що се отнася до "Монахът в мен" – посланието на книгата е съвсем просто: монахът или монахинята съществува във всеки от нас – без расо и манастирски стени. Бих нарекъл това копнеж към опростяване на нещата, към покой и преоткриване смисъла на живота.

Възможно ли е според Вас обединението на различните християнски Църкви?

Прекарах 3 седмици в българския манастир "Св. Георги Зограф" на Атон и имах трагично лично преживяване. Занесох 5 от моите книги на български. Игуменът първо беше много ядосан – защо аз, католикът съм написал книга за Меката на Православиeто – Света Гора?! Заведе ме до паметник в двора, който аз обаче вече бях виждал. Това е плоча, издигната преди няколко столетия, на която пише как морски разбойници – католически рицари от Запад – са нападнали Атон и Зографския манастир. Там проведохме горчив разговор. Обясних, че моето разбиране е, че в Света Гора не се прави богословие – Света Гора се моли. Но заедно не можем да се молим. А игуменът ми каза: "Винаги там, където има толерантност за обединение между Църквите, стои дяволът!" И тъй като и аз вече се бях поизнервил, му предложих – нека сложим моите книги върху паметника и просто да ги изгорим. Тогава той си бръкна в джоба, очевидно с намерението да намери кибрит. След кратко колебание обаче, извади 5 ореха, които ми даде в знак на помирение. Давам този пример, за да илюстрирам, че ежедневието ни е трудно и сложно, но и че вътрешно съм убеден, че копнежът към духовното е много по-силен. Затова смятам, че в нашето време на доминиращо безбожие християните от различните Църкви не трябва да са обърнати с гръб един към друг, а да работят рамо до рамо. Книгата "Монахът в мен" е възможност да се прекрачат границите между видовете християнство и да се намерят допирните точки. Не е нужно човек да си сменя вярата, а да цени даровете на собствената си религия. Но най-голям е дарът на безкрайно многото чудеса в нашия живот. Монасите в Атон казват – има един сигурен път към щастието и това е благодарността. А за какво трябва да благодарим – всеки от нас решава сам!