Духовната молитва

Душе Светий, всемогъщи Боже

“Защо аз, който бях равин, станах християнин? – пише той. – Този въпрос ми звучи странно. Дали станах християнин, следвайки някакъв план, някаква цел, която си бях поставил след дълги размишления? Не. Божията благодат ме направи християнин. Обръщането ми за мене е тайна, пред която с трепет прекланям глава. Светият Дух е Този, Който ме преобрази. След като приех Христос, законите от книга Второзаконие престанаха да бъдат за мен средство за приближаване до Бога… Непрекъснато усещам себе си преизпълнен докрай с Божията любов. Внезапно, неочаквано, без никаква връзка с моите усилия ме осия светлина: светлината, която преди, когато бях благочестив юдей, виждах само като пламъче в далечината. Изведнъж съзрях в себе си Светия – Този, Който е Тайната на Тайните, и в същото време е най-явен от всичко явно… А що се отнася до религиозната етика, тя до голяма степен е еднаква в юдаизма и християнството. Моралните заповеди в повечето случаи са изразени с едни и същи думи. В действителност обаче те съществено се различават. Християнската етика е дадена свише, от Светия Дух, дошъл при нас след Христовото възкресение. Това е същият Дух, за Когото и до ден днешен жадуват благочестивите юдеи: те Го усещат, виждат Го, но само отдалече. А истинският християнин живее в Светия Дух чрез вярата си в Иисус Христос. Светият Дух завладява дори тялото с най-сладка любов, освобождавайки го от оковите на страстите, до степен, че и самото тяло пожелава да се “разтвори” в Светия Дух. И така, аз не сам от себе си станах християнин, а Бог изпрати благодатта на Светия Дух и ме направи такъв… Духът почива върху истинския християнин и го обгръща от всички страни. Всичко това става чрез вярата в Христос. Последователността е такава: вярата привлича Светия Дух, а Той, от Своя страна, усилва вярата, грижи се за нас, укрепява ни, усилва пламенния ни копнеж за Царството Божие… За онези, които не са вкусили истинската благодат, думите ми ще останат неразбираеми. Процесът на обръщане към вярата не може да се опише или обясни – той е нещо, което с око не може да се види и с ухо не може да се чуе. Изпълнен с християнски чувства, долових как душата ми говори за новото ми раждане в Христос, но това бе езикът на тишината, за която не мога да намеря думи. Зная обаче, че душата ми пееше нова песен, сладък химн на любовта, който преодоля властта на миналото над мен. Този химн ме преобразяваше и пораждаше в мен нова воля, нови копнежи. Сега аз съм като влюбен в Христос, а Вие знаете, че човекът, възлюбил Христос, няма желание да философства. Той иска само едно – да обича вечно.

А ако някой иска да проумее това, ако иска да вкуси Христовата благодат, нека да търси благодатта от Онзи, Който може да я даде. Ако ти се струва, че това не е за тебе, защото не си вярващ, съветът ми е да настроиш сърцето си за вяра и ще можеш да повярваш. Вярата се постига чрез вяра. Постоянствай в желанието си да я получиш и тя ще ти се даде. Когато бях юдей, също имах Бога и знаех, че е така. Но това беше Бог, чието отношение се променяше според поведението на човека. А чрез Христос, чрез светия Месия и Син Божи, бях въведен в сферата на безусловната, неизменна Божия любов. Това може да се проумее, само ако вече живееш в благодатта. Християнството е най-богатото съкровище, то е достатъчно да задоволи всяка една душа.

В Христос е Истината, и Светият Дух свидетелства за това. И всички вярващи слушат Неговото свидетелство.”

Цитирах този тържествуващ вик на една душа, намерила Бога, защото много хора са имали подобно преживяване, но малцина намират думи да изразят почти неизразимото.

Светият Дух идва тогава, когато душата е отворена да Го приеме. Той не ни принуждава, а се приближава така тихо, че може и да не Го забележим. Ако искаме да познаем Светия Дух, трябва да изследваме себе си в светлината на евангелското учение, да разпознаваме всяко чуждо присъствие, което пречи на Неговото идване. Не трябва да очакваме, че Бог ще ни въздейства със сила, без нашето съгласие. Той уважава човека, а не го принуждава. Удивително е как Бог се смирява пред нас. Той ни обича с нежна любов, а не с високомерие или снизходителност. Когато отворим сърцата си за Него, ни завладява увереността, че Той действително е наш Отец. И тогава душата Му се покланя в любов.

Св. Григорий Синайски дори дръзва да каже, че молитвата е действие на Самия Бог в нас. “Сам Ти се моли в мене” бил непрестанният зов на св. Филарет, митрополит Московски, през миналия век. Също и св. Павел свидетелства: “А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: “Авва, сиреч, Отче!”[1]

Възпламенени от мисълта за високото си призвание, ние напрягаме усилия да осъществим целта си: копнежът по Божията любов да пребъдва винаги в нас. Без такова “обсебване” от вярата в началото, без усърден стремеж към Бога, Който ни обича и непрестанно ни вдъхва сили, е невъзможно да не се сринем под огромния натиск на съвременния свят, напълно чужд на молитвата.

Живата вяра се състои в това да вярваш безусловно, че Иисус Христос е Бог. Само ако приемем, че Христос е съвършен Бог и съвършен Човек, за нас става достъпна пълнотата на духовния опит, който описват апостолите и отците. Христос сега е крайъгълният камък, върху Който трябва да съградим целия си живот – и временния, и вечния. Природата на даровете, породени от тази вяра, свидетелства за техния неземен произход.

Господ казва: “А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая, и като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве.”[2] Истинската молитва се извършва в най-съкровените ни дълбини, които се научаваме да крием от чуждия поглед. Ако сега все пак дръзвам да засягам тези свети за всеки от нас въпроси, то е защото съм принуден от трагичната напрегната атмосфера в целия свят, но най-вече от съзнанието, че всички заедно принадлежим на Христос. Затова нека като истински братя да споделим каквото ни е било дадено по дар свише. (Ще ви помоля, докато четете, да се молите така, както и аз моля Бога да ме вразуми с думи, угодни Нему.)

Христос ни е дал словото, което е приел от Отца.[3] Той казва за Себе Си, че е камъкът, на който ще се разбие всеки, паднал на него, и че ще премаже всекиго, върху когото падне.[4] И какво става тогава? Дали ние сме паднали върху този голям и чуден камък, или камъкът е паднал върху нас? Не знаем. Но независимо кое от двете положения е вярно, ние се оказваме погълнати от действителност, за чието съществуване не сме и подозирали. В древни времена животът на повечето хора е протичал в широкото русло на установеното предание и словото Христово се е поднасяло така, че да не смущава. Днес обаче, когато цялата земя е изпълнена с ужаса на човешкото отчаяние, с протестите на възмутени съвести, с насилие, застрашаващо да погуби напълно живота, нашите гласове трябва да бъдат чути. В това опасно състояние не са достатъчни витиевати слова, които с нищо не ни задължават. Всички днес жизнено се нуждаем от твърда вяра във вечната победа на Христос, за да станем и ние самите духовно непобедими. От нас зависи много. Например следното: да помним, че при кръщелния купел сме приели ново раждане свише в Името на Отца и Сина и Светия Дух. Тези, които са кръстени “с Дух Свети и огън”[5], усещат в молитвата си, че всеки един миг от живота ни е обгърнат от Божията вечност. По всяко време и на всяко място нашият Небесен Отец ни държи в невидимата Си длан.

За християнина е присъщо да усеща присъствието на незалязващата небесна слава и заедно с това на смъртоносния облак, надвиснал над света. Усещането за смъртта измъчва душата, но не може да угаси огъня на вярата. Молитвата, бликаща в нас, ни довежда до границата на двата свята – преходния и бъдещия.[6] Това болезнено преобръщане ни тласка към още по-усърдни моления. Тогава съзираме болестта си – смъртоносната власт на греха, действащ в нас – и молим за лекар. И Онзи, Който е казал, че “не е дошъл да призове праведниците, а грешниците към покаяние”, а също и че “здравите нямат нужда от лекар, а болните”, наистина отвръща на молбите ни.[7] Той изцелява душата от всяка болест, като ни дава нови сили и ни просветлява с незалязващата светлина. Вековният опит на църковния живот неоспоримо показва, че за молитвата, – т.е. за Бога, – няма неизлечима болест на духа. Може да сме се родили при най-неблагоприятните условия, може да сме израснали в безпросветно, грубо, дори престъпно обкръжение и да сме се заразили от неговия пример. Може да сме претърпели всякакви лишения, загуби или рани. Може да сме обезобразени по рождение и да познаваме презрението, обидата и отхвърлянето. Може всичко пагубно в съвременния свят да е оставило следа върху нас или дори да ни е обсебило. Но в мига, в който се обърнем към Бога, решени да следваме заповедите Му, в нас започва процес на цялостно изцеление. Изцеляваме се не само от раните на страстите, но дори и външният ни облик може да се измени. Това често се случва на Света гора. Идват мъже, сломени, изпаднали в жалко състояние, поради дълги години покварено съществуване. Но само след кратко време на дълбоко покаяние, лицата им стават приятни за гледане, гласовете им се променят, а също и движенията, и духът в тях грее. Ако някой от читателите ми има психологическо страдание, причинено от житейски несгоди, той може да придобие царствената свобода на духа и да промени из основи целия си живот, ако всеки ден се обръща към Бога с дълбока лична молитва, например като тази:

Затова, помилвай ме и не ме отхвърляй от лицето Си,

Да се молиш така всяка сутрин не е лесно. Но ако се молим от сърце, с цялото си внимание, денят ни ще бъде белязан от молитвата и всичко, което става с нас, ще придобие друг характер. Благословението, получено от Всевишния Бог, ще породи в душата ни тих мир, който по чуден начин ще влияе на това как гледаме и схващаме света. Молещият се човек възприема заобикалящата го среда в друга светлина. В нас се събужда ревност и духовното качество на живота ни нараства. След време молитвата прониква цялото ни естество и постепенно нов човек се ражда в Бога. Любовта към Бога, Който наистина ни изпраща Своето благословение, освобождава душата от външния натиск. Единственото задължително условие е да запазим връзката на любов с Бога. Тогава няма да ни е грижа какво мислят или как се отнасят към нас другите. Ще престанем да се боим да не изгубим благоволението им. Ще обичаме хората, без да мислим дали те ни обичат. Христос ни е дал заповедта да обичаме ближните си, но не е поставил като условие за спасението те също да ни обичат. В действителност другите могат и да не ни харесват, заради независимия ни дух. В наши дни е важно да бъдем в състояние да се запазим от влиянието на онези, с които влизаме в съприкосновение. В противен случай рискуваме да загубим и вярата, и молитвата. Дори и целият свят да ни отхвърли като недостойни за внимание, доверие или уважение – това е без значение, стига само Господ да ни приема. И обратното: нищо няма да ни ползва, ако целият свят мисли добро за нас и ни пее хвалебствия, при положение, че Господ не желае да бъде с нас. Това е само малка част от свободата, за която говори Христос: “И ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни.”[10] Наша единствена грижа ще бъде да спазим словото на Христос, да станем Негови ученици и да не служим повече на греха. Защото: “Всякой, който прави грях, роб е на греха. А робът не пребъдва вечно в къщи; синът пребъдва вечно, и тъй, ако синът ви освободи, ще бъдете наистина свободни.”[11] Крайната цел на молитвата е да станем синове Божии, и като синове да пребъдваме вечно в дома на нашия Отец: “Отче наш, Който си на небесата…”

Истинската молитва, естествено, не идва бързо. Не е лесно да запазим вдъхновението, когато ни заливат ледените води на света, който не се моли. Но Христос е хвърлил на земята Божия огън, затова Го умоляваме да разгори сърцата ни така, че космическият студ да не ни завладее и мрачен облак да не угаси светлия пламък в нас.

От всички начини за приближаване към Бога молитвата е най-доброто и в крайна сметка – единственото средство. В делото на молитвата човешкият ум намира своя най-достоен израз. Състоянието на ума на учения, зает с изследвания; на твореца, докато създава произведение на изкуството; на мислителя, потънал във философстване, а дори и на професионалните богослови, когато размишляват върху научните си трудове, не може да се сравни със състоянието на молещия се човек, изправен лице в Лице пред живия Бог. Всеки друг вид умствена дейност изисква много по-малко напрежение, отколкото молитвата. Дори и да сме способни да работим непрекъснато по десет или дванадесет часа, виждаме, че само след няколко мига на дълбока молитва се чувстваме изтощени.

Молитвата може да постигне всичко. За всеки един от нас е възможно, дори ако няма природен талант, чрез молитвата да придобие свръхестествени дарове. Когато се сблъскваме с ограничеността на рационалното познание, е добре да помним, че молитвата, независимо от интелектуалните способности на човека, може да даде по-висша форма на познание. Има сфера на разсъдъчното мислене, на логическото излагане на доказателства. Но има и сфера, в която молитвата е преход към непосредственото съзерцание на божествената истина.

Сред учените на нашия век има силна тенденция да се твърди, че е възможно пълно познание на природния свят. “Сборът от всичко познато разкрива безкрайните възможности на човешкия ум и доказва, че всяко природно явление е познаваемо”, заявява един руски учен през 1958 г. Ние, християните, също се стремим към пълно познание на битието в най-дълбокия и широк смисъл. Но светът на материята не обхваща цялото битие. Без да подценяваме значимостта на експерименталната наука, която навярно е жизнено необходима в борбата за оцеляване, все пак не можем да не отбележим нейната ограниченост. Веднъж чух следната история. Един професор по астрономия въодушевено разказвал в планетариума за мъглявините и други удивителни космически явления на студентите си. Забелязвайки, че един невзрачен свещеник се е присъединил се към групата, той го попитал:

– Какво казва Писанието за космоса с милиардите звезди?

Вместо отговор свещеникът на свой ред задал въпрос:

– Кажете ми, професоре, мислите ли, че науката ще изобрети нови по-мощни телескопи, за да виждаме още по-далече във вселената?

– Разбира се. Прогресът е факт и науката винаги ще усъвършенства апаратите си за изследване на открития космос, – отговорил астрономът.

– Тогава има надежда, че един ден ще имате телескопи, с които ще можете да покажете всичко, което се намира в космоса, дори до най-малката подробност?

– Е, това ще бъде невъзможно, защото космическото пространство е безкрайно, – отвърнал ученият.

– Следователно науката има граници?

– Да, в този смисъл, има.

– Е, професоре, – казал свещеникът – там, където вашата наука поставя точка, нашата – започва. И именно за това говори Писанието.

***