Писма до Русия

Скъпа Мария,
Мир на тебе и на всички вас от Господа.

Наближават дните на Рождество Христово и Нова година. Изпращам на всички ви моите най-добри пожелания и благословия. Всеки ден умолявам Бога да ви пази и да преумножава дара на Своето на най-висше благо към всички вас – дара на богопознанието и любовта Христова.

И така, писмото ми от 3-ти ноември е дошло до тебе. Мълчанието ти ме навеждаше на мисълта, че е изгубено. Вече канех се пак да ти пиша и ето, че получих отговора ти. Настояваш да отговоря на въпросите ти, зададени в едно от предишните ти писма.(1) Нека да бъде така, както искаш. Но самата ти прекрасно разбираш, че въпросите ти са много сложни, затова не търси разрешение на всичките си трудности в кратките думи, които ще ти напиша.

МОЛИТВАТА е най-важният вътрешен акт на духа ни. Той може да намери израз в най-различни форми. Нерядко, а може би и доста често дори и в мълчанието ни пред Бога. Мълчим, защото Бог знае цялата дълбина на нашата мисъл, всички копнежи на сърцето ни, но ние не винаги сме в състояние да ги изразим с думи. Бог обаче разбира скритите движения на сърцето ни и им отговаря.

Боя се донякъде, че не ти отчиташ именно това, т.е. казаното по-горе; че си склонна, подобно на много хора, да разбираш молитвата като стоене пред иконите и произнасяне на установени от векове формули (утринни и вечерни молитви, псалми или други подобни). Разбира се, още от детството си ние трябва да свикнем и с тази форма на молитва и да я извършваме всеки ден. Но това съвсем не е достатъчно и такава молитва ни най-малко не изчерпва въпроса за молитвата.
Забелязал съм, че съвременните хора са все по-малко способни за точно този вид молитва. Това явление си обяснявам с усилената интелектуална дейност на хората. Умовете ни почти постоянно се намират в състояние на възбуда от големия брой всевъзможни зрителни и слухови впечатления, които получаваме през деня. В градовете (а сега и в селата) още от сутринта започва включването на хората в живота на света и това въвлича ума и представите ни в хода на събитията, а чувствата ни – в преживяването им.

И така, как да постигнем оня покой на ума и уравновесеност на сърцето, така необходими за молитвата? Това е въпросът. Към него ще се върнем някой път, ако Бог благоволи, а сега ще премина към малко по-различния, конкретен случай с тебе. Казваш, че като виждаш неспособността си да намериш молитвата, щом „застанеш” да се молиш, усещаш в това своето нищожество. И това те потиска. Не се потискай. Не се тревожи особено от този факт. Да стоиш пред Бога изобщо не означава да „стоиш пред иконите”, а да усещаш в дълбокото си съзнание как Той изпълва със Себе Си всичко. Да Го живееш като наистина Първата Реалност, след която следва светът като втора, по-низша, производна, тварна реалност. За такава молитва е удобно всяко положение на тялото – като лежим, седим, ходим и пр.

Ако умът и сърцето ти чувстват молитвено настроение, когато четеш Свещеното Писание, остани в това състояние докато молитвеното настроение не престане. Правилото е следното: всяка дума, всяко положение, при което умът и сърцето се съединяват в един живот на помненето на Бога, не трябва да се променя докато умът, сърцето или тялото не се уморят.

Наблюденията върху съвременните хора са ме довели до извода, че за тях най-удобно е да се молят в храма, особено по време на Литургия. Литургийната молитва, заедно с честото причастяване дава пълнота. Наистина за това е нужно човек да живее и да разбира Литургията. Тогава ще ни се открие, че Литургията обема целия ни живот; в нея се съдържат всички равнища на нашето съществуване в неговата насоченост към Бога. Литургията, ако я живеем с цялото си същество, ни дава да я чувстваме като действително Божие Действие, което не само обема този видим свят, но и безкрайно надхвърля неговите предели. Ако не задълбочава познанията си в тази област, човек лесно може да се предаде на навика, умъртвяващ и опустошителен. Нужно е непрестанно да израстваме в богопознанието и да не допускаме Литургията да се превърне просто в подробност на благочестивия ни бит. Именно заради това, че от Литургия тя се е превърнала в „обедня” (3), всички преживяваме дълбока криза. Хората с огромно удоволствие са започнали да предпочитат всякакъв вид четене или развлечения пред Литургията. По този начин те се почиват по-добре и дори задоволяват потребността си да израстват в познанията. Това е напълно разбираемо и оправдано. Човекът по своята природа е същество, което се стреми към съвършенство, към познание и то към абсолютното познание, както и към пълнотата на Битието. И ето ти парадокс: именно поради стремежа към абсолютното съвършенство, присъщ на човешката природа, хората напускат „мястото,” което Бог им е дал за придобиването на това познание и този живот.

Ще спомена също, че, за съжаление, установените от векове форми на църковния живот, не отговарят напълно на търсенията и нуждите на съвременниците ни. И това е разбираемо: тези форми са се създавали не в нашата епохи и за хора с друго интелектуално и психическо развитие, с друг житейски опит. Но това е изключително сложен проблем в Църквата, затова засега отделните случаи се решават по следния начин. Тъй като не получават в църковните форми на храмовото богослужение отговор на всичките си потребности, някои хора се принуждават да запълват този недостатък вкъщи с цената на много сили и време.

Епископ Игнатий Брянчанинов преди сто години пише, че още в неговото време дори и монасите не получавали в манастирите чрез храмовото богослужение и личното духовно ръководство всичко, което им било потребно, затова се налагало много да четат Писанието и съчиненията на светите отци. Без това те не можели да преуспяват.(2) Още повече се налага да потвърдим всичко това за нашите съвременници, които живеят в света, и то в свят, който не се моли и все по-силно забравя Бога.

Затова не се тревожи от „неспособността си да се съсредоточиш”, когато застанеш да се молиш. Пази преди всичко помненето на Бога и мира в сърцето. Това последното е особено важно за тебе, тъй като сърцето ти не е силно. Гледай да не пренапрягаш без полза малкото си телесни сили.

За да намерим верния път, най-добре е да помолим за това Бога в молитва:

„Господи, Сам Ти ме научи на всичко… дай ми радостта от познаването на Твоята воля и Твоите пътища… Научи ме да Те обичам наистина с цялото си същество, както си ни заповядал… Устрой живота ми така, както Ти Самият в Твоя Предвечен Съвет си мислил за мен… да, дори за мене, защото Ти никого не забравяш и никого не си създал за гибел… Аз безумно похабих силите, дадени ми от Тебе, но сега, в края на живота ми, Сам Ти поправи всичко и Сам на всичко ме научи… така, че волята Ти наистина да се изпълнява в моя живот, независимо дали проумявам това или все още не го проумявам … Не ми давай да ходя по чужди пътища , които водят в мрака… а дай ми преди да заспя смъртния си сън да видя и аз, недостойната, Твоята Светлина, о Светлина на света…”

И така със свои думи се моли все за това. След известно време силата на тези думи ще проникне вътре в съществото ти и тогава животът ти от само себе си ще потече така, както иска Господ. А с разсъждения отвън нищо няма да решим.

Та нали смисълът на живота е в това умът и сърцето ни да живеят чрез Бога; в това – Бог да стане наш живот. Той иска единствено това. За това сме и създадени, за да живеем чрез Неговия живот и то в цялата му безкрайност… Тези думи могат да ни изплашат като виждаме сегашното си жалко състояние, но е така и не бива да губим тази вяра. Една от най-големите опасности е да принизим или да смалим Божия замисъл за човека. Бог знае всяко наше страдание, дори и несправедливото. Знае и ни състрадава. Трябва да установим с Него „лични”, почти човешки отношения… Надявам се, че ме разбираш. Разбираш, че с това имам предвид вътрешна, интимна връзка с Бога. Защото към живота в Бога е призван целият човек, т.е. не само неговата висша способност за съзерцание – „духът”, а и чувствата – „душата” и дори тялото…

Ето и още една молитва:

БЕЛЕЖКИ:

1) В писмото си от 26-ти септември 1958 г. Мария описва накратко духовния си път, а също и това, че след прочитането на книгата „Старец Силуан” с нея се случва „рязък поврат”. (На бълг. език е издадена част от тази книга под заглавието – Преп. Силуан Атонски, „Поучения”. Тя съдържа първата част – житието на стареца, написано от о. Софроний, както и третата част – поученията на св. Силуан, който ги поверява на своето духовно чедо, за да бъдат направени достояние на Църквата; за съжалението в това издание липсва втората част – богословското изясняване от о. Софроний на духовния опит и учение на св. Силуан. Именно тази книга става повод да започне почитанието към този велик светец на 20-ти век, а през 1988 г. и да бъде канонизиран от Св. Синод на Константинополската патриаршия като предложението за това е направено от о. Софроний – б. пр.) „Наистина разбрах, – пише Мария, – че няма при кого друг да отидем, че само той (Силуан) има думи за вечен живот. И ето, че оттогава започнаха главните ми трудности. От една страна, нямам никакви съмнения или недоумения – имам желание да тръгна по този път, но въпреки това се губя. Не зная, не разбирам защо в мен има такова горещо желание да се моля, когато чета нещо от Свещ. Писание, а щом започна да се моля, не мога да произнеса и една дума; всички чувства изведнъж угасват, в главата ми е има празнота, в сърцето – хлад. Какво означава това? Духовната ми немощ ме ужасява. Никога не съм била в заслепение от собствените си способности, но че съм до такава степен нищожна – също не съм подозирала…” – б. ред.

2) „Обедня” се налага като синоним на „литургия” в църковния живот в Русия през последните два-три века – б. пр.

3) Вж. Свт. Игнатий Брянчанинов, „Приношение современному монашеству”. Соч. в 6 тт Нью-Йорк, 1968. Т. 5, с. 57, 58, 77.

Текстът на последната молитва в оригинал: