Бог като молитва

Мит. Калистос (Уеър)

Колкото повече човек постига съзерцанието на Бога в природата, толкова повече осъзнава, че Бог е също над и отвъд природата. Като открива следи от божественото във всичко, той казва: „Това също си Ти; но не това си Ти“. Така вторият етап на духовния път го довежда, с Божията помощ, до третия етап, когато Бог вече не се познава само чрез онова, което е създал, а в пряко и неопосредствено единение.

Преходът от второто към третото ниво се извършва, както научаваме от нашите духовни учители в православната традиция, като към молитвения живот се приложи методът на отрицанието, или апофатическият подход. В Писанието, в богослужебните текстове и в природата срещаме безброй слова, образи и символи на Бога, на които сме учени да отдаваме пълно значение, като размисляме над тези слова, образи и символи в молитвата си. Но след като тези неща не могат да изразят цялата истина за живия Бог, ние сме насърчавани също така да търсим баланса между тази утвърждаваща, или катафатическа, молитва и апофатическата молитва. По думите на Евагрий „Молитвата е оставяне на помислите“. Това, разбира се, не бива да се счита за пълно определение за молитва, но то посочва вида молитва, която води човек от втория към третия етап на Пътя. Устремявайки се към вечната Истина, която е отвъд всички човешки слова и мисли, търсачът започва да очаква Бога в покой и мълчание, вече не говорейки за или на Бога, а просто слушайки. „Застанете и познайте, че Аз съм Бог“ (Пс. 45:11).

Това безмълвие, или вътрешно мълчание, е известно на гръцки като исихия (ησυχία), а онзи, който се стреми към безмълвната молитва, се нарича исихаст. Исихия означава съсредоточеност, съчетана с вътрешен покой. Това не следва да се разбира в отрицателен смисъл просто като отсъствие на реч и външна активност, а изразява по положителен начин откритостта на човешкото сърце за Божията любов. Излишно е да се казва, че за повечето хора, ако не и за всички, исихия не е постоянно състояние. Освен да пребивава в безмълвна молитва, исихастът също използва и други форми на молитва, като участва в общественото богослужение, чете Писанието, причастява се със светите Тайни. Апофатическата молитва съществува съвместно с катафатическата и всяка от тях подсилва другата. Пътят на отрицанието и пътят на утвърждението не се изключват взаимно, а се допълват.

Но как да спрем да говорим и да започнем да слушаме? От всички уроци в молитвата този е най-трудният. Няма голям смисъл да си кажем: „Не мисли“, тъй като преустановяването на аналитичната мисловна дейност не е нещо, което можем да постигнем просто чрез упражняване на силата на волята. Вечно неспокойният ум изисква от нас някаква задача, за да задоволи постоянната си нужда да бъде активен. Ако духовната ни стратегия е изцяло негативна – ако се опитваме да отстраним всяка съзнателна мисъл, без да предлагаме на ума някаква алтернативна дейност – вероятно ще стигнем само до мъгляво фантазиране. Умът се нуждае от някаква задача, която да го ангажира, но и да му позволи да се устреми отвъд себе си към безмълвието. В православната исихастка традиция работата, която обикновено му се възлага, е честото повтаряне на някоя кратка „молитва-стрела“, най-често Иисусовата молитва: Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй ме, грешния.

Когато казваме Иисусовата молитва, отците ни учат да избягваме, доколкото е възможно, някакъв конкретен образ или представа. По думите на св. Григорий Нисийски „Младоженецът присъства, но не е видим“. Иисусовата молитва не е размишление в образи върху различни събития от живота на Христос. Но отвръщайки се от образите, ние трябва да съсредоточим цялото си внимание върху, или по-скоро във, думите. Иисусовата молитва не е хипнотично заклинание, а смислена фраза, призив, насочен към друга Личност. Нейната цел не е релаксация, а бдителност, не полусънно състояние, а жива молитва. И затова Иисусовата молитва не бива да се казва механично, а с вътрешна целеустременост; в същото време обаче думите трябва да се произнасят без напрежение, насилие или прекалено акцентиране. Канапът около духовния ни колет трябва да бъде опънат, а не хлабав, но не бива да бъде стегнат толкова силно, че да се врязва в ръбовете на пакета.

Обикновено се различават три нива или степени при казването на Иисусовата молитва. Тя започва като „молитва на устните“, словесна молитва. След това постепенно се насочва навътре, ставайки „молитва на ума“, умствена молитва. Накрая умът „слиза“ в сърцето и се съединява с него и така молитвата става „молитва на сърцето“, или по-точно „молитва на ума в сърцето“. На това ниво тя става молитва на целия човек – вече не нещо, което мислим или казваме, а нещо, което сме: защото крайната цел на духовния път не е човек, който просто казва молитви от време на време, а човек, който е молитва през цялото време. Иисусовата молитва, с други думи, започва като поредица от отделни молитвени актове, но нейната крайна цел е да установи в молещия се молитвено състояние, което е постоянно, което продължава непрекъснато дори и по време на други дейности.

Така Иисусовата молитва започва като словесна молитва, както всяка друга. Но ритмичното повтаряне на една и съща кратка фраза позволява на исихаста, поради самата простота на думите, които използва, да възхожда отвъд всяка реч и образ в тайната на Бога. По този начин Иисусовата молитва се разгръща с Божията помощ в „молитва на любящото внимание“, или „молитва на простия взор“, както я наричат западните автори, при която душата почива в Бога без неспирно редуващите се образи, идеи и чувства. Отвъд това има следващ етап, когато молитвата на исихаста престава да бъде резултат от собствените му усилия и става – поне от време на време – „самопораждаща се“, както я наричат православните автори, или „вдъхната“, както я наричат западните автори. Тя престава, с други думи, да бъде „моя“ молитва и става в по-голяма или по-малка степен молитва на Христос в мен.

Не бива да си представяме обаче, че този преход от словесната молитва към молитвата на безмълвието, или от „деятелната“ към „самопораждащата се“ молитва, се осъществява бързо и лесно. Анонимният автор на Откровени разкази на един странник бил удостоен със „самопораждаща се“ молитва само след няколко седмици практикуване на призоваване на Името Иисусово, но неговият случай като цяло е съвсем изключителен и в никакъв случай не бива да се счита за норма. Обикновено онези, които казват Иисусовата молитва, са удостоявани от време на време с моменти на „възхита“, идващи неочаквано като свободен дар, когато словата на молитвата отстъпват на заден план или изчезват напълно и се заменят с непосредствено усещане за Божието присъствие и любов. За огромното мнозинство обаче този опит е само кратко озарение, а не постоянно състояние. При всички случаи би било крайно неразумно да се опитваме с изкуствени средства да предизвикваме онова, което може да се случи само като плод на непосредственото Божие действие. Най-доброто, което можем да направим, когато призоваваме светото Име, е да съсредоточим всичките си усилия в произнасянето на думите; иначе в нашите преждевременни опити да постигнем безмълвна молитва на сърцето може в крайна сметка да се окаже, че всъщност не се молим изобщо, а просто седим полузаспали. Нека последваме съвета на св. Йоан Лествичник: „Заключвай ума си в думите на молитвата“. Бог ще извърши останалото, но по Свой начин и в Свое време.

Из „Православният път“ на мит. Калистос (Уеър), Омофор, 2014, превод: Божидар Питев