Аскетиката като творчество

„Пътят на аскетиката – заявява Н. А. Бердяев – сам по себе си не е творчески път и аскетичните екстази на светиите и мистиците са екстази на възвръщането към Бог, на съзерцанието на Божествената светлина, а не творчество на нов свят, на непознат, невиждан живот” ¹ Като съпоставя святостта и гениалността, Бердяев утвърждава, че те са „несъпоставими, несъизмерими, като че ли принадлежат към различни битиета ² – В гениалността той вижда дръзновение, а в святостта – послушание”³

Според разбирането на исихастите целта на аскета не е просто победата над съблазните, за да може непогрешим да застане на Страшния Съд пред Всевишния Съдия и да получи за това заслужена отплата. Неговата цел не е просто моралното самоусъвършенстване, нравственото уподобяване на Христос. Това са само степени към висшата цел – преображението, обожването на цялото човешко естество, душа и плът. И при това не метафорично, а реално, и не в задгробния живот, а тук, на тази

грешна земя, и не по пътя на пантеистично разтваряне в Божеството, а чрез съхраняване на човешката личност с нейната същност и самостоятелна воля. „Който изчисти своя ум чрез сълзи„ пише преп. Григорий Синаит – и своята душа още тук, на земята, възкреси чрез Духа, и направи плътта си посредством разума сияйно и огнено отражение на Божествената красота – той почти се превръща в съжител на ангелите… понеже земното тяло става нетленно тяло, без влага и плътност, преобразило се по начин, който не може да се предаде със слова, от душевно тяло в духовно тяло, така че, оставайки материално, то ще бъде заедно с това и небесно, но с богоподобна изящност. По този начин каквото е създадено в началото, такова ще и възкръсне, за да може с цялостното приобщаване на Божеството към него да бъде съобразно на образа на Сина Човешки”.⁴

Аскетиката е най-висшето художествено творчество, чийто материал е самият човек.

Съвременната наука признава възможността за такова творчество. Говорейки за въздействието върху човешкия организъм, което има силата на въображението (предизвикваща ускоряване или забавяне на сърцебиенето, изцеляване, паралич или поява на рани), Рибо направо заявява: „Тук ние си имаме работа с творчество в тесния смисъл на думата, макар че това творчество е ограничено в пределите на организма”⁵ „

В учението и практиката на исихастите може би за първи път в цялата история на човешката мисъл е преодолян мъчителният разкол между духа и материята. Те разглеждат душата и тялото като един общ психосоматичен организъм. Както се вижда от цитираното по-горе изказване на Григорий Синаит, исихастите по най-смел начин са поставили въпроса за Божественото преображение не само на душата, но и на тялото. Характерно е, че аскетичният метод на исихастите не поставя човека в екстремални условия. На онзи ученик, който се обърнал към Григорий Синаит с въпроса как трябва да се храни, той е дал следния отговор: „Ти поиска правило, но то обикновено е тежко, особено за тебе, стария. Дори по-младите не могат винаги да удържат теглото и мярата, а ти как ще ги удържиш? За теб е нужно свободно да действаш при приемането на храната”⁶ – Същият този Синаит благославя своя ученик, бъдещия партиарх Исидор, да живее по монашески, но оставайки в света⁷ „

Св. Григорий Палама на свой ред осъжда онези, които в стремежа си да се прославят се уединяват и извършват необикновени деяния. „Би трябвало да се стремим – пише той – към промяна на начина на живот според благодатта Христова, а не към смяна на одеждите”⁸ „

Промяната на начина на живот, за която говори св. Григорий Палама, започва с нравствен катарзис, с прогонването от ума на греховните мисли и лошите спомени.

Следващият етап е постигането на исихията, на безмълвието и успокоението. Но това не е бягство в себе си, не е затваряне в своята същност. Исихията не е нищо друго освен събиране на сили, концентрация на усилията – духовни и физически, с цел да се осъществи пробивът отвъд пределите на индивидуалната самост, пробивът към Бога и към хората. „Нашият ум – отбелязва Григорий Палама – се разсейва, когато се отклонява към злото, което по природата си е многообразно. Умът трябва да насочва нашето въжделение към Единния и Истинен Бог, към Единното Благо, даващо ни наслада, свободна от всяко страдание. А при отслабване на ума стремежът на душата ни към истинната любов се отклонява от вярната посока и се разкъсва на различни сладострастни влечения”⁹ „

Психосоматичният метод на молитвата е предизвикал много обвинения и насмешки от противниците на исихастите (започвайки от Варлаам). Григорий Синаит описва този метод по следния начин: „От ранно утро, седнал на поставка, висока около педя, направи ума да снизходи от главата към сърцето и го задръж в него, сгъни се одве до болка и силно притискайки гръдта, раменете и шията си, призовавай непрестанно в ума и душата си: „Господи, Иисусе Христе, помилуй ме”… Задръж също и дишането си, защото издишването, което изхожда от сърцето, помрачава ума и разсейва мисълта”¹⁰ – Трябва веднага да отбележим, че исихастите никога не са придавали на описания метод някакво сакрално или теургично* значение. Това е бил само спомагателен технически начин за концентрация на вниманието, за преодоляване на разсейването на мисълта, за което говори и самият Григорий Синаит, а също и за създаване на съответната духовна (и емоционална) настройка.

Съвременните изследвания показват, че преодоляването на отвличането на вниманието се осъществява едновременно с нарастването на мускулната енергия¹¹ , така че мускулното напрежение на човека, който практикува психосоматичния метод на молитвата, трябва да дава необходимия ефект. Голямо значение има химическата страна на процеса на дишането, на която психолозите обърнаха внимание едва в последните години във връзка с изучаването на психическите процеси, които протичат на голяма надморска височина. Оказало се, че понижаването на съдържанието на кислород във въздуха предизвиква емоционален подем и дори състояние на еуфория¹² – Наведената поза на исихастите със силен наклон на главата е трябвало да спомага за притока на кръв към мозъка и за стимулиране на неговата дейност.

Много писатели, художници и музиканти са използвали техники за концентрация на вниманието, емоционално възбуждане и активизиране на работата на мозъка. Най-разпространеният метод е изкуственото засилване на притока на кръв към мозъка. Например Русо е размишлявал, като оставял главата си непокрита под палещите лъчи на слънцето. Ван Гог е рисувал картини по аналогичен начин. Босюе е работел в хладна стая, но е увивал главата си с нещо топло. Шилер поставял краката си в ледена вода. Милтън, Декарт, Лайбниц и Росини са предпочитали да размишляват в легнало положение. Мнозина са изпитвали потребност от уединение, мълчание и дори от тъмнина. Лайбниц е оставал по три дни неподвижен в креслото си.

От гледна точка на психологията на творчеството голям интерес представляват предупрежденията на исихастите срещу безплодните мечтания, виденията, предизвикани от играта на халюцинацията¹³ – Преди всичко това е свързано с естественото неприемане от творческото волево начало на всичко, което е неспособно да се реализира в завършена форма, което може да отслаби, да разконцентрира вниманието, да доведе мечтателните натури до състояние на абулия** и да ги въведе в съблазън. От друга страна важен принцип на исихазма винаги е било „отрезвяването на ума”стремежът постоянно да се контролира и проверява собственият мистичен опит.

Някои богослови и философи не оценяват достатъчно този момент, като принизяват значението на логосното, рационалното начало в творческия процес. „Творчество не в Отца и не в Сина, а в Духа” – заявява Н. А. Бердяев14 – Напротив – творчество и в Отца, и в Сина, и в Светия Дух. Имайки за първопричина Началото на всички начала, творчеството е съединение на Божествените логоси с енергиите на Светия Дух, одухотворение, въплъщение на идеите, задържане на огнедишащата плазма посредством усилието на творческата воля в съвършени логосни форми, както това се случва във фреските на Теофан Грек или, да допуснем, в пейзажите на Сезан.

Всяко отстъпление от Троичността е пагубно за творческия процес: то води до израждане на творческото в жалко, безплодно занаятчийство или до иконоборство и хлистовство. Богомилството, загубило образа на Троичността и абсолютизиращо Духа, е изпаднало в иконоборство и хлистовство и се е оказало безплодно в историята на човешката цивилизация.

Може да възникне следният въпрос: не съдържат ли упреците на исихастите срещу образните видения негативни последствия за изобразителното изкуство? Та нали някои (от Варлаам до В. Н. Лазарев) пряко са обвинявали Григорий Палама и неговите сподвижници в иконоборство. И действително, как художникът може да работи без образно въображение? Обяснението е в спецификата на всеки вид творчество. В дадения случай исихастите са изхождали от особеностите на аскетичното и мистичното творчество. Никой от иконописците на онази епоха не само не е виждал в исихасткото учение иконоборчески тенденции, а тъкмо обратното – то е стимулирало разцвета на изобразителното изкуство в Източна Европа през ХIV-ХV век.

Дори В. Н. Лазарев е бил принуден да признае, че „суровостта на образите на Теофан Грек, тяхната особена одухотвореност, тяхната понякога преувеличена екстатичност – всичко това е свързано с исихазма и произтича от същността на исихасткото учение¹⁵ „

В произведението „Послание към иконописеца”¹⁶ , написано в Русия през 80-90-те години на ХV век, исихастките концепции се полагат в основата на теорията на иконописта. Нещо повече, исихасткото „умное делание”*** се признава там като необходимо не само за изписването на иконите, но и за тяхното възприемане, което също е творчески процес. Авторът на „Посланието” посочва като задължително условие за действителното възприемане на иконата спокойното съсредоточаване: „Всичко земно от помислите си като изгоним: и злопаметството, и гнева, а също яростта и ненавистта, и плътските въжделения, и очите си за сълзи да отворим, и цялото си същество към небесата да въздигнем”¹⁷ – А преди това се казва: „Да се възнесе взорът на ума към Светата, Единосъщна и Животворяща Троица, в твоята мисъл и в чистото ти сърце”¹⁸ „

ИСИХАЗМЪТ И ПРОБЛЕМЪТ ЗА ТВОРЧЕСКОТО ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЕ

Една от най-загадъчните страни на творческия процес, която постоянно привлича към себе си вниманието на психолозите и изкуствоведите, е дарбата за творческо превъплъщение. Като привежда впечатляващи примери за способността на великите творци да одухотворяват създаваните от тях образи, психически да се превъплътят в тях и да съпреживеят цялата многостранна структура на техния душевен опит, и то така, че сътвореният свят да се възприема и от самия творец, и от другите, като най-реалната от всички реалности, С. С. Грузенберг възкликва: „И днес науката е безсилна да обясни как е възможно превъплъщаването в психиката на чуждото „аз”¹⁹ – Исихасткото учение дава обяснение на този феномен. Както вече казахме, единствено творчеството предоставя възможността за реален изход отвъд границите на собствената индивидуалност. А в това се състои патосът на творчеството. Но в него съществува и друга страна, която отразява антиномията между това, което сме, и това, което сме били длъжни и сме могли да бъдем. В творчеството се стремим да изразим нашето „естествено състояние”, загубено не само поради първородния грях, греха на предшестващите поколения, което пагубно се е отразило върху нашия духовен облик и генетична система, но и резултат на нашите собствени прегрешения. В творчеството се стремим да намерим изгубеното безсмъртие, изгубеното подобие Божие. В съответствие с учението на св. Григорий Палама това подобие (или уподобяване) е динамично понятие. То се достига посредством действието на Божията благодат и нашето въздигане към нея, в синергията, тоест в творчеството. По такъв начин творчеството по съществото си е уподобяване, наше уподобяване на другите, уподобяване на самите себе си, уподобяване на Бог.

Особеността на мистико-аскетичното творчество се състои в това, че неговият субект и обект съвпадат. Поради това уподобяването се осъществява най-пълно и най-дълбоко. Ако Флобер, когато описва сцената с отравянето на Ема Бовари, е усещал в устата си вкус на арсеник и след това е изпитал реалните признаци на отравяне, то аскетичната практика ни дава примери за най-дълбока трансформация на целия човешки организъм, за реално преображение на човека, за такова изпълване на човека със светоносна Божествена енергия, при което дори след смъртта мощите на светиите са способни да носят благодатно изцеление на хората.

В състоянието на обожване човек достига върховете на своето творческо призвание. Ето как говори за това св. Григорий Палама: „А когато започне да се развиделява и утринната звезда влезе в нашите сърца, човекът, достоен за своето име, излиза на попрището на подобаващото му правене и (о, чудо!) превръща се в съзерцател на надсветовите неща…, но истинно възхожда посредством неописуемата сила на Духа и с неизразимата духовна подкрепа чува неизречените слова и вижда недостъпното за взора. И – о, чудо!„ изцяло бива привлечен и обзет от това, и се откъсва от земята, и като се съревновава с неуморните песнопевци, воистину се превръща в ангел Божий на земята, и посредством себе си довежда до Него всяка твар, защото вече и той самият има участие в това, което е по-висше от всичко (Еф. 4, 6), така че напълно се превръща в изображение на образа Божий. ²⁰ В световната култура трудно може да бъде намерен по-вдъхновен химн за човека-избраник, за съ-Твореца, призван да доведе чрез себе си до Бог цялото мироздание.

1. Бердяев Н. А. Смысл творчества. М., 1916, с. 155.
2. Пак там, с. 164.
3. Пак там, с. 166.
4. Добротолюбие, т. 5. М., 1890, с. 197-234.
5. Рибо. Опыт исследования творческого воображения. Спб, 1901, с. 5.
6. J. Migne P. G., t. 150, col. 1337.
7. Meyendorff J. Introduction…, p. 54.
8. Пак там, р. 276.
9. Homil. 40, col. 40 C.
10. J. Migne P. G., t. 150, col. 1329; Добротолюбие, т. 5, с. 123.
11. Р. Видвиртс. Экспериментальная психология. М., 1950, с. 312-313.
12. Пак там, с. 646.
13. Григорий Синаит, преп., Трактат об умной молитве, гл. 131 (Добротолюбие, т. 5).
14. Бердяев Н. А., Посоч. съчин. , с. 92.
15. Лазарев В. И., Феофан Грек и его школа. М., 1961, с. 29.
16. Казакова Н. А. и Лурье Я. С., Антифеодальные еретические движения на Русия ХIV – начала ХV века., М. – Л., 1955. Приложение, с. 320-373.
17. Пак там, с. 352.
18. Пак там, с. 326.
19. Грузенберг С. С., Гений и творчество., Л., 1924, с. 44.
20. Арсений, еп., Святяго Григория Паламы, митрополита Солунского три творения, доселе не бывшия изданными., Новгород, 1895, с. 12-13, 15-16.
* Теургия – термин, разработен от Вл. Соловьов. Означава „мистика, изящно и техническо творчество”, разглеждани като мистическо творчество; бел.ред.
** Абулия (мед.) – пълна липса на воля; бел. ред.
*** Умное делание – непрестанно молитвено призоваване на името на Иисус, известно още като „умно-сърдечна молитва” или „Иисусова молитва”. Пълният текст на молитвата е: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния”; бел.ред.