Дребният великан

(тема с продължение)

Има два вида великани. Едните са силни, големи, исполини. Някои ги наричат с прозвището мутри. Или пък културисти. Но както и да ги назовават, истината е, че те са внушителни, едри. Преди години познавах един такъв. Бях го попитал как е станал такъв. А той ми бе отговорил, че подобно тяло се постига с упорит труд. Каза ми, че в началото бил тренирал почти по шест часа на ден. Не можех да си представя каква воля трябва да има човек, за да полага такъв непосилен, къртовски труд. Но… резултатът бе шокиращ.

Всеки знае, че благодарение на външността си тези великани винаги успяват да се подредят добре. Жените въздишат по тях. А повечето мъже изпитват завист.

Другия вид великани обаче са коренно различни. Те не се разпознават така лесно както първите. Външно изглеждат съвсем нормални, дори обикновени. Но в техните гърди има нещо, което не може да се забележи с просто око. Става дума за духовните великани. Те също полагат огромен труд. Къртовски, непосилен, двадесет и четири часов труд.

За един такъв, дребен на ръст, великан ще се опитам да ви разкажа сега. Неговото име е схимонах Антоний. Преди да стане монах светското му име беше Тодор Джамбазов. Роден е на 25 февруари 1974 г. в Царево. Беше студент в Богословския факултет, редовно обучение от 1992 до 1997 г. Една година преди да завърши университета прие монашество в Поморийския манастир. Почина на 3 март 2000 г. в Зограф. Неговата и моята рождена дата са много близки. Имахме общи стремежи и вяра, и бяхме състуденти през петте години. Оттам го познавам.

Преди да започна със спомените обаче искам да направя уточнението, че не съм правилният човек, който трябва да пише и говори за него, защото го познавах само докато беше студент. А той се превърна в духовен великан през последните три години от живота си, които на мен не са ми познати. Но се осмелявам да споделя онова, което знам за него заради молбите, които получих след излизането на романа ми „30 паунда“, който посветих на него, а също така и след молбите, които получих след статията ми: „Причина-следствие“, в която го нарекох „Най-новият български светец.“ Това определение породи доста въпроси и интерес у мнозина.

Малко ми е мъчно, че именно аз, посредственият и недобре запознатият с живота на този духовен исполин, ще пиша за него. Според мен това трябва да сторят братята от Зографския манастир, където отец Антоний живя и се подвизаваше през последните години на живота си. Но вярвам, че и това някой ден ще се стане.

Преди няколко дни се срещнах с един приятел. Хапнахме и си побъбрихме. „Трябва да помислиш за пенсия – каза ми той по някое време, – вече си на 40, а нямаш нищо зад гърба си.“

Имаше логика в думите му. „Явно е, че от България няма да получиш нищо, а откакто си в Англия пък работиш за нищожни пари – продължи той, – един ден, когато остарееш, няма да имаш от какво да живееш. Трябва да си намериш по-платена работа. Да се развиеш.“

Приятелят ми беше напълно прав. Така е – човек трябва да планира и мисли за бъдещето и старините си. Да се развива. Да гради спокойствието си.

Разделихме се. Когато останах сам, се замислих над думите му. Мислих за бъдещата ми пенсия и паралелно с това и за живота на отец Антоний, за който щях да пиша.

„Какво би казал отец Антоний на мое място? Как би постъпил той?“, питах плахо себе си.

Разбира се, отец Антоний гореше от любов към Бога и хипотетичният му отговор се подразбираше от само себе си. Той никога не би се интересувал от подобни неща. Него никога стихиите на този свят не биха го вълнували.

Когато в началото на 90-те години на миналия век се заговори, че скоро ще отворят границите и ще може свободно да се пътува на Запад, помня, че го попитах дали мисли да замине някъде, например в Англия, Франция, Германия, Испания. А той без да се замисля ми отговори, че Западът не го влече. „Мен сърцето ме тегли на изток – каза ми той, – защото там все още има духовни старци и защото там бих могъл да получа някаква полза за душата ми. На Запад няма какво да намеря.“

Под Изток, явно имаше предвид Русия и Украйна – двете най-големи православни страни в света. Представяте ли си само. Това го казваше едно момче, което беше на двадесет години. Скоро богатите западни страни щяха да са достъпни. А той мислеше, ако имаше тази възможност, да отиде на Изток…

Беше дребен на ръст. Слаб. Леко приведен. Усмихнат. Винаги благ. И дълбоко смирен. Облечен бе все с черни дрехи, които бяха евтини и семпли. Носеше винаги със себе си голяма раница. Или по-точно е да се каже – огромна раница, която беше пълна с книги. Веднъж я вдигнах и едвам успях да я задържа, толкова беше тежка. Попитах го, защо всеки ден носи книги, които не е възможно да прочете? А той отговори, че ги чете по малко, но и че така се бори с огъня на страстите. И наистина, ако се замислите, ако някой носи постоянно голяма 20-килограмова торба на гърба си, едва ли би имал похотливи мисли.

Помня един интересен случай от следването ни. Имахме упражнения по апологетика. В залата имаше около двадесет и пет души. Един колега, който явно попаднал в Богословския факултет по погрешка, стана и започна аргументирано да защитава тезата за прераждането. Даваше примери от Стария и Новия Завет, и спореше ожесточено с асистента. Всички наблюдавахме непредвидената ситуация с любопитство и тревога. Накрая асистентът не издържа и каза: „Колеги, аз бях дотук, сега сте вие“. Озовахме като в небрано лозе, като се казва в поговорката. Опитахме се да кажем нещо, но колегата ни, който вярваше в прераждането, ни надвикваше и понеже се беше подготвил предварително, не ни оставяше да го надприказваме. Упражнението беше провалено, но това не беше от значение. В случая по-важното беше, че за наше съжаление, ние не можехме да защитим Православната вяра. Още малко време беше нужно и онзи щеше да излезе победител. Тогава отец Антоний (използвам тук духовното му име, макар и по онова време той беше Тодор и все още не беше монах), стана някъде от последния чин и извика: „Я ми кажи ти нещо!“ Всички утихнаха, а отец Антоний силно каза: „Ти вярваш ли в Света Троица?“. Онзи продължи да говори врели-некипели, като например, че животните, които сега виждаме около нас са били някога хора, че затова те не трябва да се ядат, че растенията са били преди това животни, че имало хора дори преродени в камъни, насекоми и т. н. Онзи обясняваше, а отец Антоний не спираше да го пита дали вярва в Светата Троица. И понеже онзи явно не вярваше, о. Антоний каза: „Виждате ли, той не отговаря на въпроса. Значи не вярва в Бога. А е тръгнал да ни учи на неща, които са чужди на Божието Слово“.

По време на нашето обучение в Богословския факултет всяка сутрин и вечер имаше богослужение. Тъй като аз бях мързелив, а и все още съм такъв, почти никога не ходих на сутрешната служба. От около 500 студенти по онова време, на служба всъщност идваха най-много тридесетина души. Разбира се отец Антоний беше винаги там. Веднъж, помня го, сякаш беше вчера (защото много рядко идвах на тези служби и помня добре посещенията си), той бе застанал напред. Аз пристигнах с малко закъснение и застанах по-назад. Тъкмо се спрях, а той се обърна. Видя ме и като ми се поклони леко, пляскайки безшумно за момент, ми показа че одобрява, че съм там.

Друг път ме попита дали имам планове за предстоящата нощ. Аз се изненадах. А той отвърна: „Ако можеш, ела с мен. Ще се събираме с други колеги и ще правим бдение.“ Разбира се, не можех да си представя да будувам цяла нощ и да чета молитви и отказах.

Отец Антоний имаше много положителни черти, а и таланти. Освен смирението, кротостта, вежливостта, добротата и пламенната вяра, той беше също така и много ученолюбив. Четеше непрекъснато и беше запознат с богословието в дълбочина. Нямаше човек, който да го попита нещо и да не получи изчерпателен отговор. По едно време помня, че бе започнал усилено да учи гръцки, после учеше английски, а след това немски. Той учеше езиците по много интересен начин. Купуваше си малки речници, които бяха с меки корици и ги четеше под ред. Четеше чуждата дума, а след това българската и така, прочиташе целия речник няколко пъти. После си купуваше книга на съответния език и без запъване я четеше. Веднъж, виждайки го, да чете на английски книгата: „Еволюция или сътворение?“, му я дръпнах от ръцете и го попитах какво значат няколко конкретни думи вътре. Бях избрал нарочно най-дългите и сложните. Исках да го изпитам. Той отговори без да се замисля. Останах впечатлен. „Какво най-много ти се отдава?“, го попитах тогава. А той каза, че това са езиците. „А какво най-много обичаш да правиш?“, го попитах после. Той отвърна, че най-много обича да чете светите отци. Раницата му беше пълна с книги на православните свети отци.

По повод на еволюцията помня как професорът по Стар Завет ни обясняваше на лекция, че еволюцията не противоречи на Свещеното Писание и че св. Василий Велики е имал предвид, че сътворението е станало за милиони години, като е писал известия си труд „Шестоднев“. Бях озадачен. Потърсих мнението на о. Антоний. А той отговори, че на професора му липсва вяра.

Друг път пак по Стар Завет ни обясняваха, че Червено море се е разделило на две по времето на Мойсей, защото са духали силни източни ветрове. На тези обяснения о. Антоний беше казал: „Липсва им вяра на даскалите“. А когато пък ни обясняваха за великата битка на Иисус Навин, че Слънцето не може никога да спре, защото такива са физическите закони, о. Антоний беше казал, че Бог е по-силен от законите и тогава единствен се противопостави на професора открито, твърдейки, че наистина Слънцето е спряло за малко в онзи неповторим ден.

– Не, колега. Тук няма чудо – твърдеше професорът.

– Има! – не отстъпваше той, а всички студенти мълчаха.

По време на пост, особено по време на Великия пост, повечето колеги се оплакваха, че няма какво да ядат. В студентския стол не готвили постно. Закуските били с масло вместо с олио, и т. н. И в известна това степен беше така. Единственият, който сякаш не се оплакваше, беше о. Антоний.

„А ти какво ядеш по време на пост?“, питах го веднъж. „Ела и погледни!“, отвърна той и отвори голямата си чанта. Вътре между книгите имаше половин хляб. „Но, как така… Само хляб ли ядеш? – учудих се аз. – Не може да преживяваш само с хляб?“. „Само хляб ям – отвърна, – е, пия и по малко вода.“

Бяхме млади. Кръвта ни кипеше. И въпреки вярата си едвам удържахме поривите си. Нещо нормално за възрастта. По този повод го попитах веднъж как се бори с нагона.

„Когато дойдат подобни желания, е добре човек да вдигне някоя щанга, ако има така под ръка – отвърна. – Ако пък няма щанга, добре е да носи нещо тежко със себе си.“ И в действителност, както споменах по-горе, неговата раница беше невъобразимо тежка.

Недалеч от Богословския факултет се намира централната джамия. За разлика от църквите, тя сякаш е винаги пълна. Това не веднъж е ставало повод да говорим за исляма. Помня, че веднъж се бяхме събрали доста хора в коридора на третия етаж и спорихме. Имаше дава лагера. Единият твърдеше, че тези от мюсюлманите, които са добри хора, ще се спасят. Другият лагер, по-малобройният, твърдеше обратното. О. Антоний застана на страната на тези, които твърдяха, че мюсюлманите не могат да бъдат спасени. Той питаше онези, които защитаваха мюсюлманите, че ако хората можеха да се спасяват без да вярват в Христос, тогава защо е умрял Той? И твърдеше, че Господ не е лъжец, защото щом ни казва, че само който повярва в Него и се кръсти ще бъде спасен, значи е така!

В този ред на мисли помня, че веднъж, когато изучавахме христологичните ереси по време на Вселенските събори се бе зародил следният спор между колегите: някои твърдяха, че тъй като Христос е имал човешка природа, не е можел да слезе от кръста дори и да е искал. Това, междупрочем се вярва и от страна на евреите, които Му викали: „Ако си Син Божи слез от кръста и ще повярваме.“. О. Антоний каза тогава: „Можел е да слезе от кръста!“ Отговорът му беше кратък, но ясен.

В периода на следването ни имаше разкол в Църквата. Не малка част от колегите се бяха подали на политическите вълнения и бяха взели страната на разколниците. Някои дори нападаха о. Антоний, който не беше взел тази страна. Помня, че веднъж го провокирах така: „Е, добре де, всички знаем, че патриархът (Максим) е избран с помощта на политическата власт по онова време. Защо не си признаеш, че е така?“ А той отговори: „Независимо от това той е каноничен патриарх.“ Пак кратко и ясно. Историята после ясно показа, че о. Антоний е бил на правилната страна.

Когато имахме междучасия, той винаги оставаше в залите. Никога не излизаше да се шляе по коридорите. Сядаше отзад на някой чин и потъваше в книгите си. Веднъж си говорихме за бъдещото. Попитах го имали някакви планове.

„Аз имам проблеми със сърцето – каза ми тогава, – за мен този живот – тук на Земята, няма да е дълъг.“ Сякаш знаеше съдбата си. Друг път го попитах така: „Ако си представиш, че има машина на времето и ти предложат да се върнеш назад, в кой век би си избрал да живееш и къде?“Отговорът му направо ме стресна. „Бих избрал втори или трети век – каза, – по времето на свети Антоний Велики. И бих искал да живея в Египетската пустинята…“

И така един есенен ден, по-точно един октомврийски ден на 1996 г. Тошко (както го наричахме тогава) се появи с брада и расо на лекции. Инстинктивно се наведох да му целуна ръка. И тогава се случи нещо, което не можех да предвидя. Целувайки десницата му, той също се наведе и бързо целуна моята. До тогава подобно нещо не ми се беше случвало. А и все още не ми се е случвало – духовник да ми целуне ръка. Колегите също се смутиха. Не знаеха как да се обръщат към него. Нито пък какво да правят, когато целуваше ръцете им.

– Какво име ти дадоха? – попитах.

– Антоний – отвърна той, – на свети Антоний Велики.

– О, прекрасно е – усмихнах се аз.

– Така е, но това ме притеснява.

– И защо?

– Много е голямо това име.

Дните минаваха. Пак ходихме на лекции, на упражнения… само дето Тошко бе станал вече монах. Наблюдавах внимателно как се държаше с хората. Бях любопитен, особено когато някои му целуваха ръка. И наистина. Той не правеше изключения. Всеки път, когато това се случеше, той, на свой ред, също целуваше ръка на човека срещу него.

Един ден той ми показа една видеокасета.

„Това е много ценен документален филм – каза, – разказва се за една бивша екстрасенска, която е разбрала кой е източникът на енергията, с която се е опитвала да лекува. Името на филма е: „Аз бях екстрасенс“. Много е полезен. Ако искаш може да го гледаме.“

Събрахме се десетина души и го гледахме. Ставаше дума за обладаване на въпросната жена (впрочем този запис днес е наличен в интернет и всеки може да го гледа, ако желае). Важното в случая беше, че о. Антоний ревностно разпространяваше тази касета, опитвайки се да помогне на много объркани по онова време хора.

Той беше също така и голям радетел за чистия живот. Той носеше и ни показваше една книжка по онова време: „Ние искаме само твоята душа“. В нея авторът обясняваше, с конкретни примери, каква е вредата от слушането на рок музиката. Как текстовете на песните, които в повечето случай зовят към разрушение, агресия и разврат се „попиват“ подсъзнателно от този, който ги слуша и това е много опасно за душата му. Подобно беше и отношението му към прохождащата по онова време чалга музика, която тогава беше, а и все още е, източник предимно на сласт и похот.

О. Антоний беше и против предбрачните отношения между младите. Имаше тогава колеги, които уж с добри намерения се отдаваха един на друг, защото възнамеряваха после да се оженят. Но дори и на тях той не гледаше благосклонно. Някои от колегите спориха с него по този въпрос, че е назадничав. А той кротко отговаряше, че Божият закон затова е закон, защото не се променя и, че те са на погрешен път, но всеки сам избира как да постъпва. В този ред на мисли искам да отбележа, че о. Антоний никога не бе общувал с жена. Така той се пресели и отвъд – не познал плътската любов.

Един ден, пленен от духа на времето, го попитах какво би си купил, ако спечели от тотото например един милион. Той веднага каза, че не иска да печели пари. Аз обаче настоях, и по-конкретно, исках да знам за какво би изхарчил тези пари, ако го задължат да го направи, но само за себе си. Бях го затруднил с този въпрос. След кратко колебание отговори, че щял да си купи всички творения на светите отци в оригинал. Имало ги на гръцки език, били хиляди томове и стрували цяло състояние.

Друг път, спомням си, гледам го един такъв неспокоен, тревожен. Питам го, какво му е, а той ми отвръща: „Зажаднял съм за общение с Христа. Изпитавам глад за Него… Искам да се причастя.“

„А какво най-много обичаш да правиш през летните ваканции?“, го бях попитал друг път. „Да взема една тояжка, няколко книги и да обикалям из Странджа – отговори, – да съм сам с Бога. Да се моля на тишина… Но не издържам дълго. Правя го най-много за седмица.“

Веднъж бях с него сам в една от залите, чакайки да дойде професорът и да започнат лекциите. Тогава се случи нещо интересно. Попитах го как се е променил животът му откакто е станал монах. И той започна да споделя: „Игуменът в манастира, където ме постригаха ми говори неща, които не са съвсем правилни. И аз съм… малко притеснен.“. „Какво имаш предвид?“, попитах. „Ами, съветва ме неща, които са странни. Например, че трябва да внимавам как постъпвам с хората… как да им говоря. Да съм се пазел от хората. Да съм внимавал някой да не ме излъже и така нататък…“. „Но, това е правилно. Ти трябва да проявяваш послушание“, леко го упрекнах. „Е, как ще е правилно – отвърна той, – в Евангелието не пише да гледаме себе си и да внимаваме да не ни излъжат, а да се жертваме за Бога и ближния.“. „И ти сега как ще постъпваш?“. „Ще правя така както е според Евангелието, разбира се.“

През лятото на 1997 г. отидох с един приятел в Царево, на море. Нямаше как да не се възползвам от случая и да не потърся о. Антоний. Настанихме се в квартирата, изкъпахме се в морето, а вечерта отидохме да го посетим в родната му къща. Тя беше голяма. Солидна. На три етажа. Майка му ни покани и ние се качихме на последния етаж. Заварих го седнал на леглото си, с броеница в ръка, да чете книга.

– Как я караш, отец?“ – попитах.

– Нали виждаш – отвърна той, – бездействам. Нищо съществено не правя. По цял ден чета светите отци и се моля с Иисусовата молитва.

Тогава бяха Богородични пости и о. Антоний ни предложи ядки. Малко по-късно влезе майка му и започна да ни говори: „Почти не се храни… кажете му нещо, вие сте му приятели… не бива така… човек не може да е здрав, ако яде само ядки и хляб. Казва ми, че били сега пости, ама… не бива чак така… Поне малко сиренце да хапне.“.

Не знаех какво да й кажа. За мое улеснение обаче точно тогава вратата на стаята се отвори и вътре неуверено влезе малко момченце. Най-много да беше на три годинки. Майката на о. Антоний го побутна към него и каза: „Иди… иди при него миличък. Това е вуйчо ти. Не се плаши… Иди, иди при вуйчо.“ Очаквах о. Антоний да се наведе, да го прегърне. Той обаче само го погали по главата и тихо каза: „Хората са странни. Те не разбират, че аз вече нямам семейство. Какъв вуйчо… Монахът няма семейство.“ После майка му излезе и ние си поговорихме. Разбрах, че е дарил неговият дял от къщата на сестра си. А всичките си лични дрехи е раздал на бедните. Че се е прибрал само, за да се сбогува с майка си и скоро ще напусне къщата завинаги. „Е, хубава работа – не се съгласих с него, – трябвало е да си оставиш нещичко.“

„Нищо не ми трябва – каза той, – но ето на, виж какво се случи. Когато тук в Царево един приятел научи, че съм се замонашил, ми подари този скъп часовник. Реших да го задържа, за спомен. По едно време обаче забелязах, че поглеждам към часовника не само, за да видя колко е часът, но и защото ми харесва.“. „И какво лошо има в това?“. „Е, как какво? Сърцето на монаха трябва да е чисто. В него не бива да има никаква привързаност.“ „И? Какво направи?“, попитах.

„Подарих го на един беден човек. И… сякаш камък ми падна от сърцето.“

Това беше последния път когато видях о. Антоний.

Оттогава изминаха три години.

Отлично помня деня, часа и момента, когато ми съобщиха за неговата смърт. Човекът, който ми го съобщи, се казваше Младен и беше ученик в паралелния курс в Софийската семинария. Изтръпнах. Не можах да повярвам. Краката ми се подкосиха. Стана ми непоносимо мъчно.

Започнах да разпитвам насам-натам какво и как се е случило, но информацията, която получавах, беше нищожна. Разбрах само, че о. Антоний е починал в Зографския манастир, молил се е непрекъснато с броеницата си и, че преди кончината си е бил щастлив. Знаел е за смъртта си. Очаквал я е и не се е страхувал. Разбрах също така, че след печалното събитие майка му е претърпяла катарзис. Оставила е всичко и е станала монахиня, като е приела името Антония, в памет и чест на сина си, и че година по-късно е починала. Навярно стопена от мъка.

Много пъти съм си мислил през годините защо обичаме толкова много подобни на о. Антоний хора. Отговорът според мен е, че ние, вярващите, обичаме подобните на него хора, защото разпознаваме в тях Христос. Малко са днес примерите, които можем да следваме. Единици са тези, които толкова силно копнеят по Бога днес.

За моя голяма радост неотдавна се появи кратък филм за него. За оформлението и разпространението му се погрижиха не малко хора. Ще спомена само Анжела Арсова, Петър Арловски, Стоян Тодоров и разбира се участниците във филма, които (в известна степен) за наш срам са руснаци, а не българи. Копнея, моля се и продължавам дълбоко да вярвам, че един ден зографските братя ще съдействат и за направата на един истински, професионален, дълъг документален филм, който, дай Боже, да бъде излъчен и по националната телевизията. А настоящият кратък филм може да гледате тук.

По повод на него, както ще видите, искам да кажа само, че това, че отецът е бил нападан приживе ежедневно от бесове е един от най-сигурните признаци за неговия благочестив живот. Ще спомена тук само двама дивни светци. Св. Йоан Рилски и св. Серафим Саровски. Първият е бил бутнат от бесовски дух от скалата, на която се е молил. А на втория демон е нанесъл дълбока рана на гърба, която не е зараснала до края на живота му.

Руснаците наричат о. Антоний – свети Антоний Атонски Нови.

А ние, ако искаме разбира се, може да наведем глави пред този дребен на ръст великан и да възкликнем: моли се за нас грешните отче Антоний, моли се за България, за всички православни християни и за всички страдащи хора на тази земя.

 

Източник в-к “Лечител“