Йеромонах Стефан от Троянския манастир: „Потокът от хора не може да е пречка за монашеския живот“

Днес Троянският манастир „Успение Богородично“ чества своя храмов празник. В празничния ден ви срещаме с един от братята на манастира – 22-годишния йеромонах Стефан.

Познавам младия монах от посещенията си в светата обител – с приятелски поклоннически групи или самостоятелно. А наскоро там се проведе и семинар за журналисти, организиран от Културно-просветния отдел на Св. Синод, на който имах възможността да присъствам. Отдавна исках да проведем един откровен разговор с отец Стефан за пътя на младия човек в Църквата и нещо повече – за избора му да стане монах. И така, между семинарните дискусии и редовните богослужения успяхме да „откраднем“ малко време, за да поговорим отвъд шаблоните по тази важна, но някак недостатъчно обговаряна тема.

Отче, какво кара един млад човек да избере монашеския път?

Още от времето на праотеца Адам живота на цялото човечество е плод на изборите, които всеки от нас прави. През време на земния Си живот Господ Иисус Христос даде на Своите апостоли, а чрез тях и на нас, безценни съвети и божествени заповеди, приемането на които е също в „правомощията” на нашата свободна воля, на нашия избор.

Една от тези божествени препоръки е: „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.” (Марк. 8:34). И именно този е съветът, който всеки желаещ да стане монах трябва да приеме, а приемането му става като избереш за свой път в живота себеотрицанието и кръстоносенето. Кръстоносенето, от своя страна, както при Христос, така и при монаха завършва с разпятие и смърт, но смърт за света с неговата греховност, и единствената сила, която е способна да накара човек да поеме по този стръмен път, е любовта към Бога.

Как ти персонално направи този избор?

Най-лесно ми е да кажа, че като човек възпитаван в силно религиозно, християнско семейство и израсъл в Господния дом, това беше един естествен избор, но истината е, че зад този избор се крие нещо много по-дълбоко.

Основна движеща сила в човешкия живот и в изборите, които правим, е любовта. Любовта към Бога и любовта към ближния. Човешкия живот и случващото се в него са плод на любовта, причина за любовта и следствие от любовта. Любовта има много образи, много вариации… Любовта към Бога например се състои преди всичко в служението на Бога и хората. То също е различни видове и всеки християнин е призван да се влюби, да изпита любов към някоя от формите на служение.

Приемането на монашество за мен е именно плод на едно такова влюбване, а на въпроса „Защо обичаш някого?” или „Защо някой обича нещо?” все още никой не е открил отговор, защото любовта е дар от Бога и като всеки такъв дар тя не може да бъде обяснена.

Как реагираха на решението ти твоите близки – семейство и приятели?

Както вече споменах, аз съм израсъл в храма и съм възпитаван от силно религиозни родители, на четиринайсет години постъпих в Софийската духовна семинария, и, разбира се, по-голямата част от моите приятели също бяха семинаристи, с които, слава Богу, общуваме и до днес.

Решението ми да приема монашество не беше изненада за никого. Наистина, много хора си казваха „Ще му мине”, но тези, които познаваха дълбините на сърцето ми, знаеха, че аз от тази „болест” няма да се излекувам.

Винаги благодаря на Бога за това, че моите родители ме благословиха в това ми намерение, благодарен съм Му и за радостта, която видях в очите им, когато ги поканих на моето пострижение, а за приятелите си ще кажа само, че в деня на пострижението ми те бяха щастливи почти колкото мен.

Според мнозина извън Църквата (но и в нея) избралите монашество правят този избор непременно след някакъв житейски катаклизъм или пък поради несправяне в професионален и личен план в света. Как гледаш на подобни мнения?

Безспорно изборът да приемеш монашество е следствие от житейския катаклизъм, който се случва в човека след срещата с Христос, но аз лично познавам не един и двама монаси, които са си живели в света един прекрасен, спокоен, дори охолен живот, но в един момент човек се пресища и съвестта започва да подсеща, че има и по-важни неща от тялото, плътското спокойствие и удоволствие или от светските успехи.

Човешката душа си търси своето, а то е Богообщението, животът с Христос, в Христос, чрез Христос и за Христос. И когато душата започне своето търсене и ти разрешиш на съвестта си да говори, в теб започва да се разпалва пламъка на онази любов, която те кара да търсиш своето служение.

Какви са трудностите и какво е най-хубавото на това да живееш в монашеско братство?

През 2014 година, когато епископ Сионий беше назначен за игумен на Троянския манастир, при нас дойде на поклонение старецът Спиридон от скита „Малката св. Анна” на Света гора, тогава той каза на дядо Сионий следното: „Когато започнеш да градиш манастир и братство на единия бряг на реката, лукавият започва да гради на другия бряг.”. И през петте години, в които съм в Троянския манастир, се убедих в истинността на тези думи, защото както ангелите и светиите не са безучастни, когато човек реши да спасява душата си, така и поднебесните духове на злобата не стоят безучастно.

Животът в общежитие, монашеско братство, не може да бъде категоризиран като тежък или лек. Най-точната дума, с която може да се опише е „уникален”, защото в манастира живеят хора с различни съдби, различни виждания и характери, но всички тези с различните съдби, виждания и характери са обединени в Христовото име, обединени са в любовта към Бога и в равноангелния живот, към който се стремят, а Господ казва: „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20) и в изпълнение на това обещание над нас се простира Божественият покров на мира и любовта, дарявайки ни с възможността нелицемерно да се прегърнем и да се поздравим с думите „Христос е между нас.”

Троянският манастир е едно от най-посещаваните места в България? Пречка ли е този поток от хора за монашеския живот, или тъкмо напротив – възможност да засвидетелствате вярата пред света, да говорите с хората за Бога?

В древността, когато се говорело за монашеството, се разбирало живот в пустинята, далече от хората. Нашето съвремие е изменило това разбиране за монашеството. Смея да кажа, че призванието на монаха сега, в духовната криза, в която живеем, е да бъде сред хората. И този човекопоток в Троянския манастир е една благодатна възможност за подвизаване и за служение. Хората, посещаващи било като туристи или като поклонници светата обител, идват със своите духовни търсения. И ако ти успееш да им подадеш ръка и да им кажеш дума, която да ги накара да се замислят: „Защо съм на този свят?“, „Кой е Този Христос и какво общо имам аз с Него?“, то тогава ти си извършил подвиг не по-малък от подвига на светите отци-пустинници. И затова смело мога да кажа, че потокът от хора не може да бъде пречка за монашеския живот.

Всеки от нас, братята, идвайки в Троянския манастир, си е дал сметка, че отива в един от най-посещаваните манастири в нашата страна и че прави избор да бъде сред всичките тези хора и сред всички тях да свидетелства за Христос. Лесно е да кажеш „Аз свидетелствам за Христос!“, а да стоиш настрана. Но нека да се замислим това ли иска от нас Христос?! В Свещеното Писание четем, че Христос не е бягал от хората. Напротив, Христос е говорил пред огромни тълпи от народ. Апостолите също са свидетелствали пред много хора. И ние ако искаме да се наричаме следовници и приемници на апостолите, и ученици и последователи на Христос, християни, още повече духовници и монаси, сме длъжни да подражаваме на този пример.

Това не е ли част от един по-комплексен въпрос – за ролята на християнина в съвременния свят. Няма ли тенденция понякога по-скоро да се капсулираме дори в собственото си самодоволство, че изповядваме Православието, т.е. Истината, и да се страхуваме, че се осветскостяваме, ако общуваме с инославни и иноверни?

Слава Богу, че апостолите не са мислили като нас. Иначе Църквата още щеше да е някаква секта в Йерусалим. Но нека си дадем сметка какво означават Христовите думи: „Здравият няма нужда от лекар, а болният“, и: „Не дойдох да призова праведници, а грешници към покаяние.“. И да се замислим: ние така ли живеем?! Как разбираме тези думи?! Вече няма болни ли?! Никой няма нужда от Лекар ли?! Или вече няма грешници – всички са праведници?! Ако наречем себе си „здрави“ и „праведници“, то ние нямаме общо с Христос. Никой не може да нарече себе си така и именно това е причината човек да внимава, когато нарича себе си „православен християнин“. Самият факт, че ти се наричаш „християнин“, е изключително задължаващ. Това е най-високо име на света. То те задължава да бъдеш Христов. Има една градация в това да си християнин. Първо и най-важно е да бъдеш човек. Да подхождаш към всички хора, така както би подходил Христос – по възможно най-милия, приятелски и човешки начин. След като си се научил да бъдеш Човек, следва да се научиш да бъдеш Христов. Тук трябва да погледнем към апостолите. Те чуха една дума от Христос, оставиха мрежите и Го последваха.

Отче, разкажи ни повече за духовната връзка между монаха и неговия наставник. В случая, твоят духовен наставник е игуменът Негово Преосвещенство Величкият епископ Сионий…

Връзката между духовния наставник и неговото чедо има няколко аспекта. Първият е учителстването. Когато младият послушник или монах е обучаван от стареца си в монашеския живот, в служението, в общуването, ако щете дори в администрация и в текущите въпроси от ежедневието.  Следващият момент е духовното наставничество, когато отношенията между двамата излизат от земното и преминават към небесното. Когато старецът наставлява своето духовно чедо по пътя на неговото лично спасение. И понеже всяка душа е различна, затова и подходът е индивидуален. Описвайки тези лични връзки между стареца и чедото, не мога да вляза в конкретика, защото нищо в човешката душа не може да бъде събрано в една рамка и да кажем „Това е!“.

Третата форма на отношения е приятелството, която за мен лично е най-важната. Защото когато ти не чувстваш този свой учител и наставник като приятел, ти не можеш да му се довериш напълно. А доверието в една такава духовна връзка е най-важното. Пример за доверие мога да дам, като кажа, че на монашеското пострижение послушникът, който ще бъде постриган за монах, е отведен до светия олтар под мантията на своя старец. Така че когато той, послушникът, върви към олтара, не вижда нищо. Това е един чисто визуален белег на доверието. За това, че ти се доверяваш на този човек за това къде ще те отведе той. Когато няма приятелство и любов, и учителството, и наставничеството се превръщат в досада, буквално в тежест. Започва едно охладняване в душата на младия човек, тръгнал по пътя на монашеството. Всеки един от нас е бил ученик и знае какво означа някой да ти преподава без любов. Никой не усвоява нищо. Преподавателят живее с мисълта, че си е свършил работата, а ти живееш с мисълта, че си губиш времето. Същото е и в духовните отношения. Слава Богу, в отношенията ми с моя наставник такива моменти на омръзване аз лично не съм имал, а вярвам и той. Преди всичко в негово лице аз виждам най-добрия си приятел. След това виждам учителя и наставника.

Как минава един твой ден?

Схематично погледнато, всичките дни в манастира са еднакви. Сутрин – богослужение. След това всеки отива на своето послушание, което има през деня. После обща трапеза на обяд. След това отново послушание. След това вечерно богослужение. След това обща трапеза на вечеря. И с това всъщност нашият ден се изчерпва. Но навлизайки вътре в тази схема, има два момента от деня, които всъщност правят живота в манастира нещо изключително. И това са моментите, в които всеки се заема със своето послушание. В нашия манастир, както казахме по-рано, поради огромния човекопоток, основните послушания на всички са свързани с духовната работа с хората. И благодарение на това ти имаш възможността да се срещаш с невероятни хора, с невероятни истории, от които да научиш невероятни неща. Не можеш да кажеш „Работното ми време е до 5!“ До пет да си монах, свещеник, помощник, приятел и т.н. и след това – не. Не става така. Всяка една среща те учи на нещо. Понякога се е случвало да прекарваме часове наред в разговори, дори след определеното време за послушание, дори след вечеря, ако щете. Всъщност отново няма рамка. Служението на Бога и хората невинаги се вмества в схемата и рамката и от тук се явява и динамиката в манастирския живот. Денят в манастира на пръв поглед минава монотонно, но когато вникнеш в дълбочина, откриваш красотата му – в ежедневното богослужение и богообщение, което за нас е насъщно. Защото Христос е казал: „Без Мен не можете да вършите нищо!“.

Тоест в монашеството и в християнството изобщо има творчество, а не както битува мнение, че е форма на обезличаване и комформизъм? Тъкмо в тези срещи, а и в богослужението, кипи една огромна творческа енергия, нали така?

Абсолютно. Тъкмо в тези срещи ти си най-много творец и изобретател, защото човешката душа не е точна наука. Там две и две не прави четири. Там не можеш да отвориш наръчника и да прочетеш инструкции за решаване на проблема. Не, от теб се иска да имаш иновативност дори, за да знаеш как да достигнеш до конкретния човек, какво да му кажеш, за да грабнеш вниманието му. Много е лесно да застанеш и да издекламираш това, което са те научили в Семинарията и Богословския факултет. Но тогава отсреща те гледа човек с празен поглед, благодари ти формално и отношенията ви приключват. Кой има полза от това?!…

Хората извън Църквата имат погрешното впечатление, че ние копираме някакъв модел и дори го възпроизвеждаме на конвейер, когато християнството е една абсолютно творческа стихия, в който постоянно има открития. Преданието е нещо живо, което постоянно се обновява…

Съвършено вярно. Светият Дух не е напуснал Църквата. Не можем да кажем „Имало е светци някога, Църквата е била жива някога.“ Кажем ли го, значи нямаме Църква днес или не разбираме нейната същност.

И сега има светии, и сега има облагодатяване, Преднието живее и се развива. И днес има праведни наставници и учители на Църквата. Ние виждаме, че тя е успявала да се пребори с проблемите си – вътрешни и външни – чрез своето учение, което учение е развивала и поднасяла на човечеството във форма, достъпна за приемане в онзи момент, когато това е било необходимо. Църквата не е изменяла учението Си, тя просто е променяла формата, в която го предлага на хората. Защото е абсурдно да твърдим, че духовните търсения на човека от XXI век са същите като на тези от II век. Времето е друго, условията на живот са други – светът е друг.

Св. ап. Павел говори по един начин на коринтяните, по друг – на евреите и т.н. Т.е. християнският мисионер винаги съобразява географския, културния и времевия контекст…

За да те разбере един човек, ти трябва да говориш на неговия език достъпно. Тук не говорим за принизяване и профанизиране на учението на Църквата. Говорим – да вземеш най-великото и без да го правиш по-малко велико, да го поднесеш на хората, така щото те да го разберат, което е изкуство, божествено изкуство. Дори ако погледнем св. ап. Павел при посещението му в Атина. Той отива и вижда жертвеника, на който пише „Жертвеник на незнайния бог“. Благодарение на него той успява да обърне атиняните към Христос. Виждаме как той е използвал културната особеност на гърците тогава. А ние сега не можем да го правим ли?! „За всички станах всичко, щото по какъвто и да е начин да спася някои…“, казва още апостолът. Впрочем, това е и мой личен девиз.

Какви книги и православни автори обичаш да четеш?

Чета всякаква богословска литература, стремейки се от всеки един автор, било то богослов, свещеник или св. отец, да взема най-полезното за себе си. Ако искаш да видиш цялата картина, трябва да погледнеш през целия прозорец, а не да жумиш само през единия ъгъл и да си мислиш, че си видял целия свят. Св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст например са били изключително образовани хора. Говорейки за четенето, те не са се ограничавали, именно за да могат да виждат всичко. Тук е мястото да кажем, че учеността, образоваността, ерудицията не пречат на духовния живот. Напротив, лично за мен, четенето е третото задължение на монаха след молитвата и труда. Четейки православна литература, потапяйки се в този духовен свят, ти разбираш къде се намираш, от какво имаш нужда, какво си придобил, какво си на път да изгубиш, какво никога не си имал. Ако човек чете книгата правилно, тя може да бъде изключителен самоучител и наставник в самокритиката, която е първата стъпка към смирението. Да умееш да бъдеш най-големия критик на самия себе си. Ти самият да виждаш своите недостатъци и несъвършенства.

Все пак любимият ми автор от древността е св. Йоан Дамаскин. Подходът му към вярващите тогава, пък и към невярващите е изключителен! Като погледнем „Точно изложение на Православната вяра“, виждаме истините на Православието, поднесени по един изключителен начин, достигащ до хората и докосващ сърцата. Признавам, че след пет години в Семинарията се насилих да я прочета и едва тогава разбрах що е то Православие… Не искам да обидя преподавателите там, но на фона на всички науки, които учехме, малко бяха хората, които ни учеха какво е да си християнин. Но Слава Богу, открих св. Йоан Дамаскин и си отговорих на този въпрос. Сред любимите ми автори на съвременното богословие (сигурен съм, че някои няма да са особено доволни от това, което ще кажа) e отец Александър Шмеман. Гениален историк и гениален литургист. Други важни за мен съвременни автори са Владета Йеротич, Лимасолският митрополит Атанасий, архимандрит Андрей Конанос, епископ Атанасий (Йевтич) и др. Това са хора, които преживяват срещата си с Бога изключително силноq знаят кой е Христос и знаят какво е да си духовник.

Какво послание би отправил, отче, към читателите на Православие.БГ?

Никога не спирайте да откривате Христос във всичко и във всеки. Никога не спирайте да търсите своя път към Него. И никога не си създавайте усещането и мисленето в себе си, че сте твърде млади или твърде стари, или твърде слаби, или твърде болни, или твърде каквото и да е било, за да вървите след Него, за да се наречете Негови ученици и последователи. И се стремете с достойнство и с чест, независимо кои сте, да носите Христовото име. Накрая, но не на последно място, желая на всички ви да помните и да поставите дълбоко в сърцата си оня момент от Свещеното Писание, в който ап. Филип отива при ап. Вартоломей и му казва: „Намерихме Месия! Иисус от Назарет!“. Вартоломей го пита: „Може ли от Назарет да излезе нещо добро?“ и Филип му отговаря: „Дойди и виж!“. Дойдете и вижте! И това е основата на нашия християнски живот. Днес ние, християните, сме тези, в които невярващият човек вижда Христос. „Дойди и виж!“ И това е моето най-голямо пожелание към всички: наричайки се християни, да живеем така, че да не ни е страх и да не ни е срам някой да дойде и да ни види.