Лесно ли е да бъдеш монах?

Има три разумни причини да избереш пътя на монашеството. За тях пише преп. Йоан Лествичник: това са любовта към Бога, копнежът за Царството Небесно и искреният стремеж да се покаеш. Ако тези неща липсват, монашеският живот се оказва само една пародия. Нещо повече, той се превръща дори във фарс – ако постъпващият в манастира се ръководи само от нескромното желание да не бъде “като останалите човеци” (Лук. 18:11).

На мода може да бъде всичко, в това число и монашеството. Но модата бързо и отминава. Калимавката и мантията могат също толкова бързо да омръзнат, както омръзнаха популярните някога панталони клош и островърхите обувки. Ако човек, който няма умения на пилот, желаейки да направи впечатление на своите приятели, седне зад кормилото на самолет, малко вероятно е, че той ще го достави благополучно на летището. Малко вероятно е, че замонашването ще доведе до нещо добро, ако към него се добавя дори и лека отсянка на тщеславие. Би било добре, ако до самозвания пилот се окаже опитен летец, а до начинаещия монах — опитен духовен наставник. Но още преди столетие и половина св. Игнатий Брянчанинов писа, че такива вече почти не съществуват.

Ние наистина живеем в трудно време. Едва ли някога в историята е имало толкова стремително морално падение като това, което виждаме през последните десетилетия. И ето че от този греховен свят хората постъпват в манастир; не падат от луната, не идват от семейства със стабилни християнски традиции (това се случва рядко) — идват духовно и физически осакатени от наркотиците, окултизма, всеобщия разврат. Идват като в болница. Но и от болницата няма особена полза, ако в нея няма лекари, а само болни и най-многото санитари. Монашеството е особен път, то е по-скоро изключение, отколкото правило. Не можеш да идеш в манастир само защото няма къде другаде да се денеш. Безумно е желанието да учиш в университет, без да си завършил средно образование. Но именно на такива пишман-студенти приличат хората, които още не са успели както трябва да се въцърковят, но вече са навлекли монашески одежди, макар и без ясна представа за това какво точно искат да намерят в монашеството. Неслучайно съставът на много манастири — и мъжки, и женски, отворени преди някакви си десетина години — се е променил вече почти изцяло. Работата е там, че да бъдеш монах е наистина трудно: врагът на човешкия род се нахвърля с ожесточение дори върху нехайните иноци, и човек неволно започва да гледа с учудване на хората, устояли в монашеството десетилетия, и все по-често стига до мисълта, че това е станало възможно само по особена милост Божия. Един известен архимандрит, преподавател в Московската духовна академия, по време на изпит на студенти-задочници често ги пита от колко време са монаси и свещеници, и когато се оказва, че това време е значително, някак особено се радва и пише оценки почти без въпроси. За трудността на монашеския път може да съди само човек, който го е изпитал. Ако постъпилият в манастира започне поне някак да се подвизава, то тогава настъпва онова, за което пише св. Йоан Карпатийски: “…голяма печал, униние, въздишки, измъчване, сълзи” (Слово към монасите от Индия, т. 3). Случва се обаче и друго: неженени и неомъжени хора в раса просто си ядат, пият, спят, пътуват натам-насам, работят и си почиват. Или пък противоположната крайност: манастирът се превръща в подобие на съветски трудов лагер, регламентиращ всичко, което може и което не може. Преди, по времето на комунистическите гонения, когато манастирите бяха затворени, се появиха монаси, живеещи в света. Сега възниква друг феномен: миряни в монашески раса. Добре е, ако несъстоялият се подвижник поне признава смирено своята немощ. По-лошо е, когато младият йеромонах започва да се смята за старец само защото на мястото, където се е оказал той, някога наистина са живели духоносни старци.

Кого ли и какво ли само не можеш да видиш в днешните манастири! Няколкостотинте отворили се обители се пълнят практически от нищото, от някакво аморфно, доскоро атеистическо пространство с интелигенти и бивши престъпници, екстрасенси и скитници, военни от запаса и вчерашни ученици, студенти, семинаристи и Бог знае още с кого… И ако някога в древните манастири смирените иноци са били чудотворци, то мнозина от днешните са не повече от чудаци. Популярно занимание, например, стават изчисленията на края на света, борбата с данъчните номера, новите паспорти и държавните документи изобщо. И при това е добре, ако тези неща си остават зад стените на манастира; по-често се стига до пълни дивотии, смущаващи не само околността, но и хората, дошли отдалеч, за да получат от манастира духовна полза, а не вреда. В несмирените души прелестта се разпространява като грипна епидемия. Всичко се обръща с главата надолу: някога манастирите бяха крепости на православието, днес те нерядко стават разсадници на разколнически настроения.

При желание можеш изобщо да се откажеш от духовния живот и да превърнеш манастира просто в едно образцово стопанство; и това се случва, когато начело на обителта застават яки игумени от средата на бившите съветски ръководители или на новите бизнесмени.

Всичко в днешния монашески живот е някак мъгляво и неопределено. Ясно е, че трябва да се молиш, да живееш “по светите отци”, но когато човек, дошъл наскоро в Църквата, започва да го върши на практика, всичко се превръща в пълна бъркотия, в пълно самочиние, особено ако този човек е типичен съвременен полуинтелигент, свикнал да се осланя на собственото си мнение. По принцип не е лесно да смириш своето его, а значи не е лесно и да си монах, защото монашеството е преди всичко живот в смирение. Ако монахът крои расото си по примера на древните фарисейски одежди (Мат. 23:5), то това не е монашество, а тъкмо обратното на него. Не ни се иска такова монашество да има правото да съществува, но не ни се иска и друго: да няма манастири изобщо. В нашата история те вече са били разрушавани, и това бе едновременно и рушене на народния живот. Иска ни се манастирите да станат други, по-добри, а в идеал – да се превърнат в онази тор, която ще натори почвата, за да израснат впоследствие прекрасни духовни цветя на нея.

Впрочем, това може да не се случи по една много проста причина: времето върви напред, а не назад, и с никакво неприемане на данъчните номера не можеш да го спреш. Но и от това не следва, че трябва да стоим със скръстени ръце. В края на краищата всеки и призван да спасява душата си и именно на тази цел трябва да служат манастирите, дори ако те са толкова зле като днешните, за които ни се иска да вярваме, че все пак са по-добри от нищо…

“Когато става дума за нещо велико, достатъчно е, че се стремим към него”, гласи античната мъдрост. Човек винаги се стреми към нещо по-добро. И монахът, пък и християнинът изобщо, трябва по необходимост да се ръководи от онзи духовен инстинкт, който навремето го е довел в Църквата и го удържа и досега в нея. В края на краищата Бог ни е определил не за гняв, а за да придобием спасение чрез Господа нашего Иисуса Христа, Който умря за нас, та ние, будни ли сме, или спим, да живеем заедно с Него (1 Сол. 5:9-10).

Господ наистина ни спасява, и всъщност единственото, което се изисква от нас, е да не Му пречим в това не само с леността си, но и с прекалената си ревност, което почти винаги е същото като глупостта. Грешният човек е същество толкова развалено и несъвършено, че практически нищо не може да прави без грешки.

Важно е да разбираме това и да се смиряваме. Днешният неофит, дори ако на главата му се мъдри калимавка, съвсем не трябва да се надува и да се шири върху всички и всичко — обикновено това води до най-плачевни резултати. Като начало си струва да сложим поне малко ред в собствената си душа, да придобием ако не мир, то поне душевно успокоение, което и без думи е най-добрата проповед.

Днес ние жънем плодовете на своята прибързаност. Хора, прочели за пръв път Евангелието едва преди няколко години, все още невъцърковили се напълно, смятат, че могат да решават въпросите на църковния живот също толкова лесно и безотговорно, както са свикнали да решават изобщо всички въпроси. И къде да намерим днес толкова голяма помийна яма, че да излеем в нея целия този поток от истерия, фалшива фарисейска святост, пещерно невежество, че дори и явни провокации?

Как да се спасим в хаоса на съвременния живот, ако дори вътре в Църквата не намираме съгласие? На този въпрос няма друг отговор, освен онзи, който Господ е дал на своите ученици: невъзможното за човеците е възможно за Бога (Лук. 18:27). | Blagogon.ru

Превод: Андрей Романов